1.Предистория (античната епоха)

Започвайки разговор за съвременното състояние на нещата в олимпийското движение, няма да е излишно да си спомним откъде започна всичко.

Създаването на игри в древна Олимпия се проследява до дактилите - хтонични същества, израснали от земята под пръстите на Рея, която е родила Зевс. Това пише Павзаний в „Описанието на Елада” (книга V, глава VII).

„Що се отнася до Олимпийските игри, специалистите по антична история на Елада казват, че в началото Кронос царувал на небето и че в Олимпия е бил издигнат храм на Кронос от хората от онова време, наречени златното поколение. Когато се ражда Зевс, Рея поверява закрилата на това дете на Идейските дактили, които също се наричат и Курети, които са дошли от критските Иди, а техните имена са били - Херкулес (забел. 1), Пеоней, Епимед, Ясий и Идас. По време на шеги и игри Херкулес, като най-възрастният от тях, ги предизвиква на състезание в бягане като победителя в него ще бъде коронясан с маслинена клонка, а тогава е имало толкова много диви маслини, че те са спели под тях на килим от зелени маслинени клонки. Говори се, че Херкулес е донесъл дивото маслиново дърво в страната на гърците от страната на хиперборейците и че това са хората, които живеят отвъд "северния" вятър на Борея. <...> И така, на Идейския Херкулес се пада честта да е първият, който създава тези игри, и той е първият, който им дава и името Олимпийски. Беше прието те да се изпълняват на всеки 5 години, тъй като неговите братя са били 5 на брой. Има такива, които говорят, че тук Зевс се е борил на тези игри за власт със самия Кронос, а други смятат, че той е измислил тези игри, за да победи на тях. Има и други „богове“ които също са били определени за победители, като например Аполон, който побеждава Хермес в бягането и побеждава Арес в юмручния бой. За това сякаш свиренето на питийските флейти са въведени в игрите по време на скоковете на борците в пентатлона (Заб. 2), тъй като флейтата е посветена на Аполон, а самият Аполон е бил победител в Олимпийските игри."

Няма запазена конкретна историческа информация за оригиналните игри в Олимпия. Знаем само, че през VIII век. Пр.Н.Е. игрите в Олимпия бяха възобновени от спартанския законодател Ликург и царя на Елида Ифит. Именно тези състезания, които се провеждат, подобно на съвременните олимпийски игри, един път на всеки четири години като „античните Олимпийски игри“ или „Оимпийските игри на древността“.

Трябва да се отбележи, че състезанията на Олимпия не са били единствените в Елада по онова време. Питийските игри в Делфи, Истмийските игри в Коринт, Немейските игри в Аргос, Панафинейските игри в Атина. Някъде това са били чисто спортни, в съвременния смисъл състезания (агония от гръцки ἀγών – състезание, спор) а в други в програмата се преобладавали състезанията между певци, поети и музиканти, като на Питийските игри, някъде музикалните агонии са били в разна степен допълващи се, како в Панафинейските игри.

Отделно си струва да споменем Херейските игри (в чест на богинята Хера), които също се провеждаха в Олимпия месец след Олимпийските игри, в които участваха само момичета (за разлика от другите игри, в които по традиция участваха, както и присъстваха като зрители, само мъже).

Ако обаче си припомним сюжетите от античната митология - състезанията по бягане, борба, хвърляне на копие, диск или стрелба с лък те постоянно се използват от боговете и хората за разрешаването на различните противоречиви ситуации, и са  като са заместител на конфликтите (войната между двама или повече герои).

Можете да се упоменат такива сюжети като:

• Състезания в бягане между Аполон и Хермес и състезанието в борба между Аполон и Арес, за които споменава Павзаний;

• Състезания в бягане между женихите на Пенелопа, победител в които беше младият Одисей;

• Херкулес се състезава в петобой с царя на Сицилия Ерикс, а в надбягванията с колесници побеждава Кикна, сина на Арес, а с Еврит се състезава в стрелбата с лък, а с Персей в хвърлянето на диск, и с Язон в гребане;

• Тезей, Язон и Херкулес стават известни като велики борци, а Ахил е бил известен като непобедим бегач.
Не е изненадващо, че елините виждат в победителите в състезанието въплъщение на такива герои като Херкулес, Тезей или Ахил. Поетите на Елада прославят олимпийците в стихове, а управниците на полисите ги обсипваха с почести и търсеха тяхното благоволение. Гърците виждаха благоволението на боговете за своите градове и държави в победите на своите съграждани на игрите. Самите олимпийци ставаха законодатели, стратези, тирани, основатели на философски школи и учени и е известно например, че победителите в игрите са били Питагор, в Олимпия и Платон, в Коринт.

Според швейцарският историк Якоб Буркхарт, спортните игри са се превърнали в израз на присъщия за елинската цивилизация дух на състезателност (агонистика). Това качество беше в основата на отношението на всеки гражданин на полиса и на целия гръцки свят като цяло. Можем да кажем, че това е, което фундаментално отличава елинската култура от всички останали нейни съвременници. Възможно е причината за това да е самата фрагментация на гръцкия свят на отделни малки държави-полиси и свързаните с тях отдалечени колонии, когато животът в състояние на „война на всички срещу всички“ е бил норма за съществуване, както на отделния човек, така и на цялото общество като цяло, а постоянният стремеж към усъвършенстване и победа беше залогът към оцеляването (Заб. 3).

В същото време е важно да се има предвид, че самите Олимпийски (както и другите) игри по онова време са били не само и не толкова спортни или артистични състезания, колкото и свещени действия и мистерии, посветени или на панелинските, или на местните божества (Заб. 4), които бяха допълнени с агонии в някои от разновидностите на състезания, което от своя страна ги свързва с елинския театър.

Вярно е, че трябва да се отбележи, че с течение на времето не само представителите на аристокрацията на полиса и свободните граждани, но и „професионалните атлети“, са били много близки по начина си на живот до съвременните спортисти, чиято цел беше само и единствено да се усъвършенстват в определен вид състезания,.в ущърб на интелектуалното и духовното усъвършенстване, за което Платон говори с голямо съжаление в диалози с "Държавата".

Заб. 1 – Става дума Херкулес Стари или Херкулес Идейски, които не бива да се бъркат с Херкулес от Тива, син на Зевс и Алкмена. Версията на Павзаний обаче не е единствената и сред основателите на игрите от различни източници се споменават различни елински герои, включително Херкулес от Тива, но остава общото, че установяването на Игрите в Олимпия са свързани с кръг от митове за победата на Зевс над баща му Кронос и и това е прехода от Златния към Сребърния век.

Заб. 2 - Става дума за петобой (пентатлон от гръцки πενταθλον), което включва бягане, хвърляне на диск, хвърляне на копие, дълъг скок и борба.

Заб. 3 - Между другото, можете да обърнете внимание на факта, че този вид състезание няма аналог или близка и подобна адаптация в Древния Рим. Римляните са предпочитали забавления (зрелища) от малко по-различен род - гладиаторски битки, преследване на животни от хора (наследство от Картаген и дошли до нас под формата на испанската корида) или преследване на хората от животни. Въпреки че, състезанията с колесници все още бяха заимствани от гърците от периода на елинизма те останаха любимо занимание на римляните дори след забраната на Олимпийските игри от император Теодосий през V век. от Н.Е., до времето на късната Византия.

Заб. 4 - В допълнение към редовните игри, които се провеждат на различни периоди (веднъж на всеки 2 или 4 години), игрите могат да бъдат синхронизирани и с някои конкретни събития - победа в сражение или смърт на герой (типичен пример са игрите, устроени от Ахил под стените Троя в памет на неговия приятел Патрокъл).

2.Новото време (края на XIX век - първата половина на XX век)

Историята на съвременните Олимпийски игри датира от Конгреса през 1894 г., проведен в Сорбоната под председателството на барон Пиер дьо Кубертен, когато се вземат решения за създаване на Международния олимпийски комитет (МОК), а за домакин на Първите съвременни олимпийски игри през 1986 г. е избрана Атина.
Заслужава си да се отбележи, че още преди това в различни страни на Европа се провеждаха мащабни спортни фестивали от началото на Новото време и тези състезания, наречени „Олимпийски игри“, се провеждаха в Англия през XVII век; „Олимпиадите на Републиката“, провеждани през първите години след победата на революцията във Франция, а в средата на XIX век се провеждаха олимпиади с различни размери в Гърция, Великобритания и Швеция.

Важно е да се отбележи, че за дьо Кубертен и неговите съмишленици (предимно французи) възраждането на Олимпийските игри не е само реализирането на едни романтични стремежи, а те бяха за възраждането на античните Олимпийски игри (в техния спортен компонент, разбира се). Според дьо Кубертен именно лошата физическа подготовка на френските войници се превърна в една от причините за поражението на французите във френско-пруската война от 1870-1871 г. Той се опита да промени тази ситуация, като подобри физическата култура на французите. В същото време той искаше да преодолее и националния егоизъм и да допринесе за борбата за мир и за международното разбирателство. „Младежите по света“ трябваше да мерят своите сили в спорта, а не на бойното поле. Възраждането на Олимпийските игри изглеждаше в неговите очи най-доброто решение за постигане на тези две цели.

Друг модел за подражание на дьо Кубертен, в който той сам се убеди бе високото ниво на физическа подготовка и интереса към спорта, които бяха неразделна част от начина на живот на „английските джентълмени“.

Организаторите на съвременните игри взеха предвид проблемите, с които са се сблъсквали техните антични предшественици, и според правилата, установени след Олимпийските игри в Атина, в състезанията можеха да участват само спортистите аматьори, за които спорта не беше основния източник на техния доход.

Въпреки че Олимпиадата в Атина пожъна голям успех, а всяка от следващите игри се провеждаха редовно на всеки 4 години, дълго време тяхната съдба все още беше под въпрос и продължителността на тези състезания във времето (В календара на Игрите в Париж през 1900 г., в Сейнт Луис през 1904 г. и в Лондон през 1908 г. те заемаха по 5-6 месеца), а ниския интерес от страна на зрителите, нестабилен набор от видове спортове, вторичен характер на игрите по отношение на другите събития (игрите в Париж и в Сейнт Луис бяха обвързани със Световните изложения, а игрите в Лондон с голямата френско-британска изложба), и не на последно място и слабото ниво на подготовката на участниците. Олимпийските игри придобиват горе-долу познатия днешен формат едва след Първата световна война.

Ако в първоначалните Олимпийските игри от 1920-те години все още успяваха да стоят настрана от голямата политическа игра, то след средата на 1930-те години всичко се промени.

Решението за провеждане на игрите през 1936 г. в Берлин беше взето няколко години преди нацистката партия да дойде на власт в Германия. И въпреки че от 1934 г. идеите за евентуалното прехвърляне на Игрите в друга държава бяха активно дискутирани, никой не се осмели да започне първия мащабен конфликт в международното олимпийско движение.

За националсоциалистите игрите се превърнаха не само в възможност да демонстрират идеята си за физическо превъзходство на арийската раса (немските спортисти уверено печелиха първото място в отборните състезания), но и да покажат на своите потенциални противници че „Националсоциализмът е с човешко лице“ и от улиците на Берлин бяха премахнати всички антиеврейски пропагандни материали, а от публичните места временно бяха премахнати табелите „Евреите са нежелателни“. При подготовката за игрите барон дьо Кубертен е поканен в Берлин, който беше толкова вдъхновен от мащаба на подготовката на Третия райх за Олимпиадата, че в речта си по държавното радио на Германия, той описа Хитлер като „един от най-добрите представители на творческите души на нашата епоха".

Като наследство за бъдещето, Олимпиадата в Берлин остави и досега толкова години оттогава да се провежда преди началото на игрите щафета с олимпийския огън запален в свещената маслинова горичка на древна Олимпия. Авторството на тази идея често погрешно се приписва на Гьобелс, но истинския неин автор беше ръководителят на секретариата на игрите - Карл Дим и това е запечатено в изключителния документален филм Лени Рифенщал „Олимпия“, който се превърна в абсолютна класика за спортното кино.
Важно е да се отбележи, че първият опит за организирането на „алтернативни“ Олимпиади датира от 1936 г. като за юли същата година беше планирано провеждане на „Народната олимпиада“ в Барселона, в която, се предполагаше, че ще участват и спортисти от СССР, но Гражданската война, започнала в Испания, не позволи тези игри да се проведат.

3.Червената алтернатива (20-30-те и 60-те години на XX век)

Съвсем очевидно е, че Олимпийските игри, започнати от дьо Кубертен, с техния идеал за „аполитичния джентълмен, който обича спорта“, са били разглеждани от актуалните леви движения по онова време (както комунисти, така и социалдемократи) като „буржоазни“ и чужди на духа на борбата на работническата класа за своите права. Освен това, Олимпийските игри, организирани от МОК, подчертаваха конкуренцията между страните, която както комунистите, така и социалдемократите виждаха като проява на шовинизъм.
Още в края на XIX век в Германия започват да се създават работнически спортни съюзи, а до началото на Първата световна война Пролетарското спортно движение на Германия наброява няколкостотин хиляди активни участници.

През 1920 г. в Люцерн се провежда Социалистическият спортен работнически интернационал (Sozialistische Arbeitersport Internationale, SASI), известен също като Люцернския интернационал. Организацията, основана от представителите на европейските социалдемократически партии (Франция, Белгия, Германия, Австрия и други страни), се придържа към политиката на неутралитет спрямо партийните организации, а политиката, е наследена от Пролетарското спортно движение на Германия и се стреми да стои настрана от фракционни конфликти между  социалистите в Германия. Тази политика обаче беше оспорена от комунистите, които твърдяха, че трудовото спортно движение не може да се въздържа от участие в революционната борба.

Резултатът от дейността на Люцернския интернационал стана провеждането на 3 летни и 2 зимни „Международни олимпийски игри на работниците“ в периода от 1925 до 1937 година. Нещо повече, „Работническата олимпиада“ по никакъв начин не отстъпваше, а понякога дори надминаваше Олимпийските игри, провеждани от МОК по отношение на броя на зрителите, броя на участниците и самото ниво на подготовката на участващите атлети.

През 1921 г. третият конгрес на Комунистическия интернационал решава да създаде паралелен работен спортен интернационал (Заб. 5). През август 1921 г. е основан Спортинтерна (първоначално с името Международната асоциация на Червеният спорт и асоциация на гимнастиците).

Идеята за създаването на Спортинтерна е предложена от Николай Илич Подвойски, който на II Световен конгрес на Коминтерна през лятото на 1920 г. обсъжда с редица делегати от цял свят идеята за създаването на международна спортна организация на работещата младеж. Подвойски, е военен специалист, отговарящ за организирането на военното обучение в Съветска Русия, и смята, че систематичната физическа подготовка е полезна за нуждите на Червената армия и подготовката на здрава младеж в нейните редици (Заб. 6).

Резултатът от работата на Спортинтерна са Международните работнически Спартакиади, проведени през 1928 г. (през лятото в Москва и през зимата в Осло). През 1931 г. Спартакиадата е планирана в Берлин, но в крайна сметка тя е осуетена от представителите на Ваймарската република, които се опасяват от масови демонстрации от привържениците на комунистическата партия. Работническата олимпиада през 1937 г. с домакин Антверпен беше проведена съвместно от Люцернския интернационал и Спортинтерна, с активното и успешно участие на представители на съветския спорт. Тези състезания бяха последните в историята на Работническите олимпийски игри или Спартакиади (Заб. 7).

В този контекст можем да споменем и „Игрите на новите развиващи се сили“ (от англ. Games of the New Emerging Forces, GANEFO), проведени през 1963 г. в столицата на Индонезия - Джакарта. Всъщност тук става дума за опит за създаването на своеобразен „Антиимпериалистически международен олимпийски комитет“ за страните от Третия свят, чиито лидери се стремяха да създадат нов геополитически полюс на необвързаните държави, които не са нито поддръжници на Съветския съюз, нито са сателити на САЩ.

Идеята за провеждане на тези игри е предложена от самия президент на Индонезия Сухарто, който преди това беше влязъл в конфликт с представителите на МОК във връзка с неиздаването на визи на спортистите от Израел и Тайван, които трябваше да вземат участие в Азиатските игри, проведени в Индонезия една година по-рано. Инициативата беше подкрепена от китайския лидер Мао Цзедун. Игрите в Джакарта се проведоха с подкрепата на СССР и страните от социалистическия блок, изпратили на игрите, макар и не най-силните си атлети от страх да не влязат в конфликт с МОК, но напълно конкурентоспособни състезателни състави на своите отбори.

Но игрите на GANEFO обаче не получиха по-нататъшно развитие.

Заб. 5 - Любопитното е, че през 1920 г., преди Игрите в Антверпен, МОК игнорира петицията на Главната дирекция на Всесъюзнот образование на РСФСР за допускане на 8 спортисти от РСФСР на Игрите. Официалната причина за отсъствието на официален отговор на съветското искане е, че РСФСР не признава финансовите задължения на предишния режим, което логично предполага и отсъствието на приемственост. И до средата на 1930-те години МОК счита руските представителите на емигрантското движение, по-специално това на княз Лев Урусов, за легитимните руски представители в своите структури. От мемоарите на дьо Кубертен е известно, че Урусов през 1920-те години разработва проект за паралелно и равноправно участие в олимпиадата на двата руски национални отбора едновременно – на съветския и на емигрантския. Въпреки благоприятното отношение към идеята на самия дьо Кубертен, тя не беше одобрена от страна на МОК.

Заб. 6 - От речта на Н. И. Подвойски през 1925 г. на пленума на Коминтерна: „Да превърнем спорта и гимнастиката в оръжия на революционната класова борба, и да насочим вниманието на работниците и селяните към спорта и гимнастиката като един от най-добрите инструменти, методи и средства за тяхната класова организация и борба”. Тук паралелите с идеите на дьо Кубертен са съвсем очевидни, относно подобряването на френската нация и подготовката на боеспособно попълнение на армията чрез масовия спорт.

Заб. 7 - В бъдеще, от 1956 г. до 1991 г., се провеждат Спартакиадите на народите на СССР, в които, макар и понякога участват и чуждестранни спортисти, и в голяма степен те трябва да се разглеждат като изключително вътрешносъюзни състезания, които не претендират да имат статут на алтернатива на Олимпийските игри, провеждани от МОК.

4.Студената война в рамките на Олимпиадата (50-80-те години на XX век)

Временното затопляне в отношенията между Съветския съюз и Западния свят по време на Втората световна война доведе до официалното включване на съветския спорт в Международното олимпийско движение.

Олимпийският комитет на СССР е създаден през 1951 г. с цел участие в летните Олимпийски игри в Хелзинки през 1952 г., въпреки че поканата за участие в игрите е изпратена до съветското ръководство още преди игрите през 1948 г. в Лондон.

Оттогава започва конфронтацията между съветските и американските спортисти (или погледнато по-широко между представителите на страните от съветския блок и страните от НАТО) на Олимпийските игри (Заб. 8).

Ако дебютът на съветските спортисти през 1952 г. може да бъде признат за сравнително успешен на фона на господството на спортистите от САЩ (22 златни медала бяха спечелени от спортисти от СССР срещу 40 златни медала на американците), то по-късно на следващите летни Олимпийски игри съветските спортисти загубиха първенството в класирането по медали на летните игри от американците само два пъти, до 1992 г., през 1964 г. в Токио и през 1968 г. в Мексико Сити, а игрите през 1984 г. в Лос Анджелис бяха бойкотирани от СССР и повечето страни от социалистическия блок, а на зимните игри - през 1968 г. в Гренобъл норвежците бяха първи в класирането по медали, а през 1984 г. в Сараево спортистите от ГДР поемат водещата роля.

Между другото, политическият компонент на игрите обаче не се ограничаваше само до тази конфронтация.
Например мачовете от футболния турнир между националните отбори на СССР и Югославия се превръщат в знаково събитие на Олимпиадата през 1952 г. Отношенията между Сталин и Тито по това време бяха безвъзвратно развалени и националният отбор на СССР загуби и в двата мача. Първият мач завърши с резултат 5:5, въпреки факта, че съветските футболисти успяха да изравнят резултата от 1: 5, а вторият мач завърши с победа за югославяните с резултат 3:1. Това не остана незабелязано от самия връх на ръководството на СССР, след което футболният отбор на ЦДКА просто беше разформирован (предшественик на съвременния ЦСКА), тъй като неговите играчи, бяха в основата на националния отбор на СССР.

На същата олимпиада се появи и „китайският въпрос“. Точно както ООН и много други международни организации дълго време не признаваха победата на комунистите в Китай под ръководството на Мао, така и представителите на Тайван бяха пълноправен член на МОК под името „Република Китай ". И до зимните игри през 1980 г. и летните игри през 1984 г. представители на КНР по една или друга причина бойкотираха участието си в олимпиадата.

От 1956 г. възниква и "германският въпрос", чиято същност е, че първоначално МОК признава само Олимпийския комитет на Федерална република Германия (ФРГ), а спортистите от Германската демократична република (ГДР) са били принудени да се състезават само като част от Обединения отбор в Германия, в който заедно с представители на ГДР и ФРГ се включиха и спортистите от Западен Берлин и Саар. Това състояние на нещата продължава до 1968 г., когато спортисти от ГДР и ФРГ за първи път се представят като два отделни отбори под своите знамена.

През 1968 г., на Олимпийските игри в Мексико Сити, се случва може би най-известната политическа изява на спортистите на Олимпийските игри като тогава се провежда акция в подкрепа на борбата на чернокожите американци за техните права. Тя е проведена на церемонията по награждаването на победителите лекоатлети Томи Смит и Джон Карлос.

Разбира се, няма как да не споменем и трагичната страница в историята на олимпийското движение - залавянето и убийството от палестинските терористи на представители на израелския олимпийски отбор на игрите през 1972 г. в Мюнхен.

Също така от 1956 г. започва практиката на бойкот на Олимпийските игри от отбори на едни и други определени държави, по една или друга определена политическа причина:

• През 1956 г.: Испания, Швейцария и Холандия не изпращат своите делегации на игрите в Австралия в знак на протест срещу потушаването на въстанието в Унгария от съветските войски. Египет, Ирак и Ливан от своя страна игнорираха игрите във връзка със Суецката криза.

• През 1976: 27 африкански държави, както и присъединилите се към тях Ирак и Гвиана, бойкотират Олимпиадата в Монреал, причината за която е участието в Игрите на представителите на Нова Зеландия, обвинени в спортни контакти с Република Южна Африка. Също така представителите на Китай, Виетнам и Албания не участваха в тези игри.

• През 1980: Бойкот на Олимпиадата в Москва от блока Западните държави, водени от САЩ, в знак на протест срещу навлизането на съветските войски в Афганистан. Някои от европейските държави, които се присъединиха към бойкота (Великобритания, Франция, Италия и други), обаче позволиха на своите спортисти да се състезават на игрите в Москва, като представляващи на олимпийските комитети на техните страни. Също така по различни политически причини Олимпиадата през 1980 г. беше игнорирана от Китай, Иран, Израел и Чили. Общо повече от 50 държави напълно се отказаха от участие в игрите в Москва.

• През 1984: Бойкот на Олимпиадата в Лос Анджелис от социалистическите страни, ръководени от СССР. Страните от източния блок на Олимпиада-84 бяха представени само от Румъния (като отбор на Олимпийския комитет на страната). Официалната причина за бойкота е отказът на организаторите на Олимпиадата да изпълнят изискването за предоставянето на гаранции за сигурността на делегациите от СССР и другите държави от Варшавския договор. Макар че, очевидният и истинският мотив за действията на съветските лидери беше „симетричната реакция“ на бойкота на САЩ и техните сателити на Олимпийските игри в Москва. Представители на Либия, Иран и Албания също бойкотираха игрите в Лос Анджелис (последните две страни бойкотираха олимпийските игри както в СССР, така и в САЩ по политически причини). За първи път националният отбор на Китайската народна република беше представен на летните Олимпийски игри.

• През 1988: Игрите в Сеул бяха предвидимо бойкотирани от представителите на КНДР, както и на Куба, Никарагуа, Етиопия и отново Албания (за четвърти пореден път).

Заб. 8 - Олимпийските игри в Хелзинки често се наричат „последните истински олимпийски игри“, когато спортът и духът на състезанието все още бяха на преден план, докато медийните, търговските и политическите компоненти останаха на заден план.

5. Търговската алтернатива (80-90-те години на XX век)

Съвсем очевидно е, че масовите бойкоти на Олимпийските игри не могат да не доведат до търсенето на алтернативни формати за провеждането на международни спортни състезания.

През 1980 г., след неуспешния опит да се прекрати Олимпиадата в Москва и провалът на проекта за организирането на алтернативни игри в Кот д'Ивоар, във Филаделфия се проведоха двудневни международни състезания по основните видове от олимпийската програма по лека атлетика, които, обаче едва ли биха могли да изглеждат като пълноценна алтернатива на официалните игри. ...

През 1984 г. страните от социалистическия блок, водени от СССР, организират поредица от състезания, наречени "Дружба-84". За разлика от Олимпийските игри, състезанията се провеждаха в повече от един град, а дори и не в една държава (СССР, България, Унгария, Източна Германия, Северна Корея, Куба, Монголия, Полша, Чехословакия). Независимо от това, по отношение на отразяването на спортовете, включени в състезателната програма, Игрите на "Дружба-84" бяха абсолютно сравними с официалните олимпийски игри и според резултатите показани от спортистите те дори надминаха Олимпийските игри в Лос Анджелис.
На фона на конфронтацията между СССР и САЩ, който не позволи на най-силните спортисти от двете страни да се срещнат лице в лице в рамките на Олимпийските игри на МОК, през 1986 г. американският медиен магнат Тед Търнър излезе с инициатива за провеждане на състезания, в които могат да участват едновременно всички най-силни спортисти в света, представляващи както СССР и страните от социалистическия блок, така и САЩ и неговите европейски сателити.

Търнър описа сложилата се ситуация и свойта роля в нея по следния начин: „Представете си, че има двама изключителни боксьори, претендиращи за световната титла, но техните промоутъри се мразят и няма да им позволят да се организира мач между тях. А аз съм човекът, който може да помогне за организирането на мача".

Идеята на Търнър намери отклик в новото ръководство на СССР и през лятото на 1986 г. в Москва се провеждат първите „Игри на добра воля“ (Goodwill Games) с участието на водещи спортисти от цял свят, макар и в съкратена програма в сравнение с официалната Олимпиада.

„Игрите на добра воля“ първоначално бяха позиционирани като търговско състезание, но първите игри в Москва и последващите през 1990 г. в Сиатъл и през 1994 г. в Санкт Петербург завършиха с многомилионни загуби за Търнър (Заб. 9).

Макар че, след 1994 г. Търнър загуби интерес към своето рожба, по инерция, под името „Игри на добра воля“, се проведоха състезания в Ню Йорк (1998) и в Бризбейн (2001), и след това този проект престана да съществува.
Заб. 9 - Според непотвърдена официална информация първоначално е предложено на Сергей Курьохин да стане директор на церемонията по откриването на „Игрите на добра воля“ в Санкт Петербург, но този проект не предизвика разбиране от страна на руските организатори на Игрите и предложението беше оттеглено поради „ограничения бюджет от руска страна“. На нас ни остава само да съжаляваме, че такъв мащабен проект никога не беше реализиран. Най -малкото би било интересно да се види как Курьохин щеше да вплете речта на руския президент Борис Елцин и на другите официални лица в тъканта на събитието.

6. Търговската реалност (от 90 -те години на ХХ век до наши дни)

Започвайки от първите Олимпийски игри на нашето време, организаторите на състезанието строго ограничаваха или по-точно пресичаха участието в игрите на професионалните спортисти.

Участниците в игрите трябваше да отговарят на следните критерии:
• Да не са участвали в състезания с парични награди и залози;
• Да не са възнаграждавани с пари за своето участие в състезания;
• Да не са получавали като компенсация за отпуск за участие в състезание;
• Да не са били професионални треньори.

Въз основа на тези изисквания не само професионалните спортисти не бяха допускани до Олимпийските игри, но и някои спортове, като тениса или ръгбито, бяха напълно изключени.

До началото на 1950-те тези критерии не бяха поставяни под въпрос. Те не бяха поставяни дори и след това, въпреки че двусмисленият статут на спортистите от СССР и от социалистическите страни, които бяха официално посочени като спортни инструктори, студенти или военнослужещи, но всъщност не се занимаваха с нищо друго освен със спорт, и гонещи върхови постижения, доведе до критики от страна на представителите на западните страни.

С развитието на комерсиализацията на спорта към 1980-те години все по-често започнаха да възникват конфликтни ситуации с отказа на участие в игрите на този или онзи известен спортист. Така например, на известния шведски скиор Ингемар Стенмарк беше отказано участие в Зимните игри през 1984 единствено въз основа на това, че е получавал пари от рекламни договори директно от рекламодателите, а не от Шведската федерация по алпийски ски, както се изисква от правилата.

И въпреки че през 1980 г. президентът на МОК Майкъл Киланин буквално заяви следното: „Опасността от професионализма в спорта е, че той превръща спорта в един „шоубизнес“. Спортистът губи свободата си и се превръща в инструмент в ръцете на търговския агент, който определя къде трябва да се състезава и срещу кого, при специално внимание към приходите от продажбата на билети и телевизионни права. Аз лично нямам нищо против професионалния спорт. Но ако професионалистите бъдат допуснати до Олимпийските игри, тогава олимпийското движение ще попадне в ръцете на мениджърите и импресариите", а такава строгост все повече започва да противоречи на същността на съвременните Олимпийски игри, които все повече се отклоняват от принципите, формулирани от Барон дьо Кубертен и все по-отчетливо се трансформират от международен спортен фестивал в The Greatest Show on Earth (Най-голямото шоу на Земята).

През 1988 г. е взето окончателното решение за допускане на професионалните спортисти до Олимпийските игри, което отваря достъпа до Олимпиадата, включително и представителите от задокеанските лиги (НБА в баскетбола и НХЛ в хокея), които де факто са хегемоните в своите спортове.

Въпреки това, си заслужава да се отбележи, че дори сега сред победителите в олимпиадата можете да намерите спортисти, за които спортът не е основната тяхна дейност, като например докторът по математическите науки Анна Кизенхофер от Австрия, която стана олимпийска шампионка в Токио в състезанието по шосейно колоездене.

7. Допинг реалността (от 90 -те години на ХХ век до наши дни)

От Олимпиадата през 1960 г. започна своето начало „въпросът с допинга“. Причината за това беше смъртта на датския колоездач Кнуд Йенсен, която се случи директно на олимпийската писта. Според резултатите от разследването, една от причините за смъртта на спортиста е използването на мощни стимулиращи вещества. Последиците от този трагичен инцидент бяха създаването на организацията на Медицинския комитет към МОК (предшественик на съвременната Световна антидопингова асоциация, WADA) и практиката на редовните тестове на участниците в Олимпийските игри за употребата на неразрешени медикаменти, стимуланти и наркотици.

Въпреки че, до началото на XXI век на Олимпийските игри нямаше сериозни инциденти с допинг. Човек може само да си припомни историята за дисквалификацията и отнемането на златния медал от Олимпиадата в Сеул, на победителя и световен рекордьор в бягането на 100 метра - канадеца Бен Джонсън.

И ако през предходните години, започвайки от края на 1960-те години, по време на Игрите са регистрирани максимум не повече от 3-4 инцидента със забранени медикаменти), то от 2000 г. (т.е. от създаването на организацията на Световната антидопингова асоциация-WADA) броят на инцидентите започна да се изчислява в десетки. Освен това основните жертви на WADA постоянно стават представители на Русия и другите бивши съветски републики.

Списък на загубилите медали от Русия от 2002 г. насам:

• Зимни игри в Солт Лейк Сити 2002: 3 златни и 2 бронзови;
• Летни игри 2004 в Атина: 1 златен и 2 бронзови;
• Зимни игри 2006 в Торино: 1 сребърен;
• Летни игри в Пекин през 2008 г .: 1 златен, 6 сребърни и 7 бронзови медала;
• Летни игри 2012 в Лондон: 5 златни, 8 сребърни и 2 бронзови;
• Зимни игри 2014 в Сочи: 3 златни и 1 сребърен;
• Летни игри 2016 в Рио де Жанейро: 1 сребърен;
• Зимни игри 2018 Пьончан: 1 бронзов.

Апотеоз на "антидопинговата" кампания срещу руските спортисти беше процесът, иницииран от бившия ръководител на московската антидопингова лаборатория Григорий Родченков, който избяга в САЩ през 2016 г. Според показанията на Родченков, озвучени в доклада на Ричард Макларън, преди Летните игри през 2012 г. и Зимните игри 2014 г., самият Родченков е ръководил програмата за разработването на допинг медикаменти на базата на анаболните стероиди, използвани от руските спортисти, както и програмата за масово фалшифициране на допинг програмите. Резултатът от този процес, продължил няколко години, включително и с нови обвинения към Русия за фалшифицирането на допинг тестове, беше забраната за 4 години руските спортисти да се представят под своя държавен флаг и своя химн на Олимпийските игри и на световните първенства.

Друг резултат от „случая Родченков“ е приемането през 2019 г. от Конгреса на САЩ на т.нар. „Законът на Родченков за борба с допинга“ (Rodchenkov Anti-Doping Act - RADA), според който американските власти ще могат да преследват всеки, дори и гражданин на САЩ, за участие в допинг заговор. Законът се прилага за състезания, провеждани съгласно правилата на WADA, в които участват и американски спортисти. За нарушение наказанието може да бъде затвор до 10 години и глоба до един милион долара.

8. Новата алтернатива?

Възможна ли е в момента реална алтернатива на Олимпийските игри под егидата на МОК?

За да отговорите на този въпрос с „да“ или с „не“, е необходимо да отговорите на следния набор от въпроси:

• Кой ще участва в тези игри: професионалистите или аматьорите?

• Какви спортове ще бъдат представени на тези игри?
Традиционен набор от видове спортове, приети за Олимпийските игри на МОК?
Киберспорт?
Интелектуални видове спортове?
Местни видове спортове, традиционни за определени страни и региони?

• Кои държави ще участват в тези игри?
Или участието на спортисти в игрите ще бъде организирано на различна основа, която не е свързана с представителството на техните държави?

• Кой ще се интересува от тези игри от гледната точка на зрителя?

• Кой ще се интересува от тези игри от гледната точка на рекламодателя?
Трябва веднага да се отбележи, че броят на алтернативните или не припокриващи се състезания с формата на настоящите Олимпийски игри е доста голям.

Това са добре познати състезания като Параолимпийските игри (за спортистите с увреждания) или Универсиадите (за спортистите студенти). Международните фестивали на "неолимпийските" видове спортове. Регионалните състезания като Азиатските, Африканските и Панамериканските игри, както и Игрите на страните-членки на Британската общност. Макабиадите, които са състезания за спортисти от еврейски произход от цял свят. Тясно специализираните „професионални“ игри на военните, моряците или пожарникарите. Отделно стоят състезанията на "непризнатите държави", в които участват спортистите както от страните и териториите, непризнати от МОК, така и на движенията, борещи се за независимостта на определени региони.

Сред регионалните игри можем да споменем и Игрите на страните от бившия Съветски съюз, които се проведоха в Казан през септември тази година, но трябва да се признае, че тези игри не могат да предизвикат никакъв спортен или медиен интерес.

Трябва да се признае, че за разлика от ситуацията, която се разви през 1984 г., когато Съветският съюз успя да мобилизира своите съюзници в социалистическия лагер и да проведе състезанието „Дружба-84“ на ниво, сравнимо с провежданите паралелни Олимпийски игри в Лос Анджелис, в момента Русия не е готова сама да организира и да проведе състезания на такова ниво. Това е и защото статутът на СССР като една от двете водещи световни спортни сили в момента е непостижим за Русия. В най-добрия случай алтернативните състезания под егидата на Русия могат да приемат формата на „отворено първенство на страните от бившия Съветски съюз“. В момента би било възможно да се говори за реална алтернатива на Олимпийските игри, само ако инициатор и организатор на такива игри ще бъде Китай и тя е единствената държава по отношение на съвкупността от медали, спечелени на летните олимпийски игри, готова да хвърли предизвикателство на САЩ, както и на МОК и на WADA. Доколко Китай, като участник и като най-голям потребител на медийно съдържание, и като един от най-големите рекламодатели, е готов да стартира подобен проект, е до голяма степен хипотетичен въпрос.

Световните състезания по спорт, които не са включени и никога не били включвани в програма на Олимпиадата, или са „реконструирани“ версии на традиционните видове спорт (например същият „панкратион“ от програмата на античните олимпийски игри), от една страна, биха могли да стимулират интересът на хората по целия свят към техните цивилизационни корени, както и, ако е възможно, да се доближат до духа на античните Олимпийски игри, може би би било възможно да се говори за една масова популярност на подобни състезания в момента ще са само спекулации.

Интересна, макар и доста плашеща, алтернатива на традиционните олимпийски игри могат да бъдат игрите, които са освободени не само от допинг контрол (разрешени са всички възможни стимуланти, които спортистите използват на свой риск), но и от контрола за „човечестност“ на участниците - използването на изкуствени крайници, а в бъдеще и на изкуствени мускули, изкуствени органи, изкуствен интелект (в ограничение). Засега това е само писта за обсъждането на някои остроумни (или не особено остроумни) концепции, но можем да предположим с голяма степен на вероятност някои от тези идеи могат да бъдат реализирани и в рамките на официалните Олимпийски игри през следващите няколко десетилетия.

Провеждането на Киберолимпиади по компютърни спортове (евентуално с интегрирането на „интелектуални спортове“, например шах), според мнението на експертите, е точно зад ъгъла. Световните турнири по Counter Strike, StarCraft и DOTA събират десетки хиляди зрители в реалното пространство и милиони гледания във виртуалното пространство. Единственият отворен въпрос е дали киберспорта ще се признае от МОК, или ще създаде отделна световна организация, обединяваща националните организации за киберспорт.

Обобщавайки кратките разсъждения за перспективите пред спортните състезания от световна класа, като алтернативни на Олимпийските игри под егидата на МОК, можем само да кажем, че през следващите десетилетия:

• Конфронтацията между американските и китайските спортисти на Олимпийските игри ще продължи;
• Руските спортисти, с подходяща подкрепа от държавата, както в отношение на материалната подкрепа за професионален спорт, така и по отношение на подбора на адекватен ръководен персонал, ще могат да останат сред лидерите на световния спорт (сред първите 3 или 5 водещи спортни сили);
• Създаването на истинска, пълноценна алтернатива на Олимпийските игри под егидата на МОК в дадения момент изглежда нереалистично, а примерен бойкот на Олимпийските игри от страна на Русия едва ли ще доведе до някакви значими резултати, както в страната така и в международен план;
• Уязвимостта на руския спорт към атаките от страна на МОК, WADA, американското законодателство и други сили, които справедлив смятат, че успешните атаки срещу руския спорт водят до реални загуби на имидж от страна на Русия, както в страната, така и в чужбина, ще останат дотолкова, доколкото Русия ще може да запази и да потвърди статута си на суперсила, както и до степента, до която Русия ще успее да укрепи своите позиции в световното спортно движение (което обаче в момента изглежда доста проблемна задача);
• През близките следващи години глобалната популярност на киберспорта ще нарасне бързо, което в крайна сметка или ще доведе до включването на дисциплините за киберспорт в класическите Олимпийски игри, или ще инициира стартирането на Кибер олимпиадата.

(Превод за „Труд” – Павел Павлов)