Изградената мрежа от органи и агенции, които съществуват, е по-скоро за институционално самозадоволяване

Едно дете се завръща вкъщи след безвестно отсъствие и мащабно издирване из планината повече от седмица. Други деца, за съжаление нямат този късмет, шанс или съдба. Особено на улицата. Около световния ден на детето (20 ноември) и други събития, свързани с деца (скандална афера с детска порнография напр.), повдигат въпроси.

На 20 ноември повече от 30  години отбелязваме годишнина от приемането на Конвенцията на ООН за правата на детето (приета е на 20 ноември 1989 г.). Тя е първият юридически обвързващ държавите международен акт, който утвърждава правата на всички деца като част от широкото разбиране за правата на човека. Дете е всяко човешко същество (физическо лице) до навършването на 18 години. В Република България Конвенцията е в сила от юни 1991 г. и е част от вътрешното ни право. Месец по-късно, през юли 1991 г. е приета и четвъртата българска Конституция, в която децата са под особената закрила на държавата и обществото (чл. 14, наред със семейството и майчинството). На децата е посветен текста на чл. 47 от Конституцията:

- относно раждането (ал. 2 на чл. 47 гласи, че „жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи.“);

- равни права за всички деца (ал. 3 на чл. 47 - „Децата, родени извън брака, имат равни права с родените в брака.“);

- отговорно родителство (чл. 47, ал. 1 и ал. 5 - „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.“, „Условията и редът за ограничаване или отнемане на родителските права се определят със закон.“);

- солидарност с децата без близки (чл. 47, ал. 4 - „Децата, останали без грижата на близките си, се намират под особената закрила на държавата и обществото.“).

Неразривна връзка с децата има и гарантираното на всеки право на образование в Конституцията (чл. 53), което до 16-годишна възраст на човека е не само право, но и задължение (училищното обучение по чл. 53, ал. 2).

По-късно са създадени специален Закон за закрила на детето (2000) и Правилник за неговото прилагане (2003).

Законодателството предвижда система от общи и специализирани органи на централно и местно ниво, които осъществяват закрилата, от председателя на Държавната агенция за закрила на детето, дирекции „Социално подпомагане“, през министрите на труда и социалната политика, на вътрешните работи, на образованието и науката, на правосъдието, на външните работи, на културата и на здравеопазването чак до кметовете на общини. Към тези органи би следвало да се добавят министъра на младежта и спорта, както и Комисията за младежта и спорта в Народното събрание. Правни средства за реализиране на дължима закрила са конкретизирани и в други закони. Такива са Семейния кодекс и Закона за защита от домашното насилие.

Демографската катастрофа на България към днешна дата освен друго, е „впечатляваща“ с неспособността на ресорните ведомства да я проумеят. Резултатите са отчайващи, а самодоволството на институциите, горди с отчетите си, е неуместно. Именно защото се случи едно малко чудо - спасяването на 12-годишното момче, сме длъжни да оценим крайно критично семейната политика през последните няколко десетилетия. Изградената мрежа от органи и агенции, които съществуват, е по-скоро за институционално самозадоволяване.

Въпреки наличието на значителен брой органи, които са ангажирани с битието на децата, в България е трудно да си дете. Изпитанията и изкушенията дебнат отвсякъде. През намаляващия брой педиатри, тежките раници и „странното“ сгъстяване на учебното съдържание в средното училище, та до разпространението на алкохол, наркотици и опасностите на улицата и във виртуална среда. Затова от съдбата на всяко едно дете зависи бъдещето на нашата нация. Плашещата статистика за стопяване на населението ни се нуждае от нова философия на политиката за децата. Сегашният модел не решава значимите  обществени проблеми. Той вероятно решава някакви лични проблеми на отделни държавни служители. Институциите, призвани да работят за децата, следва да се изграждат от долу на горе като се прецени от какво се нуждаят локалните общности, махали, квартали, населени места, общини. Институциите са нужни на децата и на родителите им, а не на бюрократите.

Какво е положението сега? Откриваме поне три проблема. Да споменем феномена деца създават и „възпитават“ деца (на фона на свиващата се  раждаемост, нейният дял сред малолетните е плашещ). Второ, широко разтворена е образователната ножица при  функционалната грамотност сред учениците, защото има семейства, за които образованието не е ценност. И трето, подмладяване на престъпността и посегателства върху деца (детската порнография е шокиращ пример). Необходима е защита на децата срещу експлоатация и контрол на минималната възраст за наемане на деца на работа. Мерките, за които се говори всекидневно – безплатни детски градини за всички при наличието на деца извън яслите и детските градини, безплатни учебници, повишаване на възнагражденията на учителите, са палиативни. Очевидно е необходимо да се преосмислят досегашните политики за подпомагане на семейството – най-малката, но и най-важната клетка на обществото.

Защото то е в основата на нормалното физическо, психическо и духовното развитие на детето като личност и за реализацията на неговите права. Родителите са първите отговорни за добруването на децата си. Но климата в обществото ни и в държавата не е много благоприятен за живот на възрастен, камо ли на дете. Солидарността с един баща и подкрепата, която значителен брой доброволци му оказаха, дава надежда, че можем да променим климата, но това не е достатъчно. Какво още трябва да променим? Преди всичко отношението си не само към децата, но и към съдбата на всяко дете отделно с индивидуален подход, т.е. при здравословни, възрастови или семейни фактори да се отчита неговия интерес. Защото едно дете ако няма зимни обувки, иска да има обувки, друго ако има обувки, които текат, то иска здрави обувки, а трето дете, което няма крака, ще е готово да тича босо без обувки в дъжда.