Кратък живот, белязан от изумително работолюбие и шедьоври

Гео Милев (1895-1925 г.) е писал по малко в много жанрове: поезия; публицистика; литературна, театрална и художествена критика. И е по много талантлив във всички тях. Кратък живот, изумително работолюбие и шедьоври. От тях признаваме безусловно поемата “Септември”. Но без двоумене ще поставя до нея и публицистичните творби “Българският народ днес”, “И свет во тме светится”, “Полицейска критика”, “Народ-стадо”, “Левичарството фраза ли е”, “Отворено писмо до г. Борис Вазов”.

И ако за поемата е бил осъден, заради публицистиката присъдата му беше изпълнена.

Обикновено свързват упражняването на този жанр със списание “Пламък”. И по начало противопоставянето на Гео Милевото присъствие в литературата чрез по-ранното списание “Везни” и в по-късния “Пламък” е изкуствено. Истинско недоразумение пък е да се обяснява измисленото крайно различие с идейно израстване. Защото при списването и писането и във “Везни”, и в “Пламък” той се ръководи от непроменените си високи художествени критерии. Показателно е това, че филтърът на всяко авторово участие не са левите убеждения, а талантът. На немалко свои идейни съмишленици той отказва публикуването. А тематичните и смисловите начала на публицистиката в “Пламък” са заложени в написаното във “Везни”, вярно - по-малко по обем. Достатъчно е да се сравнят по-ранната статия “Българският народ днес” с последни текстове като “Народ-стадо”.

Публицистиката в “Пламък” е по-бойка, по-призивна и жестоко критична към случващото се. Няма как да е другояче. По начало Гео Милев не е типичният пристрастен към жанра автор. Той не се обръща към публицистиката непрекъснато и по повод на всякаквите събития, които вероятно приема за по-маловажни и незаслужаващи перото му. За него тя е жанр, на който посвещава умението си за мащабни обобщения на важни дълготрайни процеси в обществения живот. Или повод да реагира на извънмерно насилие и несправедливост, зад които пак открива проявлението на закоравели обществени язви.

Доста преди преврата на 9 юни 1923 г. и последващите го жестоки вихри той е обявил своето кредо за обществено присъствие и авторитет: труд и честност /нека не разбираме тази дума в стесненото є значение; за Гео Милев тя има друга значност - произлизаща от корена є - чест; същото е по-късно и при Вапцаров - “нека паднем честни и свободни”/. Трудът и честта/честността поетът противопоставя на случващото се в действителността и обявява за единствено възможни фактори за постигане на национално единение. /Този станал вечен казус за нас!/ Това отличава публицистиката му от често срещаната в жанра констативност, от проявлението на унила отделеност и несъгласие. И я прави едновременно обобщаващо-философска и призивна.

В публицистиката на Гео Милев от “Пламък”, преди, най-често беше отбелязвана смелостта є и противопоставянето на властта. И, разбира се, това се обвързва с определен социален идеал. Сега, в мълчанието около нея гръмко звучи същото, но като неприязън и страх от този идеал. И в двата случая конюктурата прикрива отсъствието на разбиране. Както на публицистиката, така и на личността Гео Милев и неговото обвързване с идеалите на социалната справедливост, различавани тогава и като комунистически, и като анархически, и като левичарство.

Три са ключовите думи в публицистиката му в “Пламък”: Народ-Човек-Свобода. Както се знае и трите са трудни за формулиране; считани за оспорими понятия, донякъде абстрактни, а за някои - и за имагинерни. Но Гео Милев се движи сред тях като човек, който не само знае техните значения и важност, но и като човек с мисия - да разбуди другите да ги разберат и да следват предписаното им предназначение. Но вместо да доизграждам своята теза, ще предоставя на Гео Милев да се доизясни чрез програмната си статия от бр. 1 на сп. “Пламък” от януари 1924 г. “И свет во тме светится”:

“Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само - Човек, Човек посред Народа.

... Защото над нас и всичко наше стои: Народът. Масата инертна и безименна, но бездънна и безсмъртна, която ражда всички нас.

Народ и Човек. Посред страшните перипетии на политиката, дето се намесва чуждата ръка на Властта, на Държавата.

Но ний знаем: над Властта и Държавата стои Народът, Свещеният Народ.

Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, пред Народа.”

Ще се мълчи, разбира се, днес за публицистиката на Гео Милев. Защото при широка известност на тези думи едва ли ще се осмели някой да “мъдърства”, че такова нещо като народ нямало.

Цитатът разкрива още една блестяща историческа догадка за взаимоотношенията между власт/елити и народ в Българско още от Освобождението, даже и известно време преди това. Която след откривателя чака изследователя си.

Макар и някак епизодично, Гео Милевото участие в публицистиката е закономерно. То наподобява общото в човешката същност и поведение на великите ни поети. На тях не им стига да създават световна поезия и да навлизат блестящо в тайните на народопсихологията и на обществените закономерности. Те винаги са отстоявали Гео Милевата формулировка: да бъдат “при Народа, пред Народа”. И когато ситуацията не позволява директна саможертва, им остава високият тон на протеста - публицистиката. В която - както е при Гео Милев, да отстояват на властовото насилие и безчовечността; да говорят Истината; да противостоят на всички привилегии, които Властта си присвоява за своите цели.

Да правиш това, когато властта у нас безмилостно унищожава набелязаните “врагове”, е не по-малко героично от това да преминеш с чета Дунав като Ботев или да разнасяш сред Македонските планини искрата на свободолюбието и на родолюбието като Яворов. И да бъдеш близък и запленен от висшата саможертвеност на най-големите врагове на Държавата: Левски при Ботев/, Гоце Делчев /при Яворов/, анархиста Георги Шейтанов /при Гео Милев/.

В създаденото като художествена реакция на септември 1923 г., наричано септемврийска литература, и други се отличиха с шедьоври: Н. Фурнаджиев /“Пролетен вятър”/, А. Страшимиров /“Хоро”/, А. Каралийчев, Ас. Разцветников.

След което замлъкнаха, вероятно изплашени от насилието и от собствената си храброст. Но Гео Милев остана верен на патоса на “Септември”. Толкова предизвикателен за ожесточилата се Власт, че нямаше как да бъде пощаден. Убийството на Гео Милев като че ли е най-лошото, което самозабравилата се Власт си направи. Защото то няма как да бъде оправдано и от най-съвършените фарисеи.