Няма да има взаимно признаване и членство на Косово в ООН, заяви сръбският президент Александър Вучич

Премиерът на Северна Македония Димитър Ковачевски предложи домакинството на Скопие на следващата среща на Вучич с Албин Курти на 18 март

Нищо не е готово, докато не е готово. И да допълним с изцяло, окончателно, напълно или дефинитивно, все тая. Тази фраза, достатъчно често използвана в тънкия дипломатически речник, има за цел хем да каже, че нещо се е свършило, хем да охлади ентусиазма на някои от участниците, че щом е дадена дума, работата е приключила. И може страните да си стиснат ръцете.

Може и така да е. Но когато става дума за отношенията между Белград и Прищина и тяхната нормализация, и особено, когато една от „страните“ се представлява от сръбският президент Александър Вучич, „нищо не е готово, докато не е готово“ си е точно на мястото.

Когато в понеделник Вучич се срещна в Брюксел с премиера на Косово Албин Курти под патронажа на шефа на европейската дипломация Жозеп Борел и с участието на специалния пратеник на ЕС за района и за темата Мирослав Лайчак, нещата изглеждаха едни. Даже страничните наблюдатели, очакващи с интерес изхода на това рандеву, вече бяха почнали да мерят резултата от него в рамките от „известен напредък“ до „исторически момент“. Всеки, според вижданията си, очакванията и познанията си можеше да се вмести в този достатъчно широк диапазон. Дори като знак на задоволство от това, че Вучич и Курти бяха седнали заедно на масата и че по принцип бяха казали „да“ на европейското предложение за нормализация на отношенията между Сърбия и Косово, най-после то, първоначално обявено като идея и проект на Емануел Макрон и Олаф Шолц, бе публично оповестено. Но вече наистина като предложение на целия Европейски съюз, въпреки че пет от страните членки, всяка със своите съображения,  все още не са признали независимостта на най-младата балканска държава. Тя пък взе, че отбеляза своята петнадесета годишнина по начин, който да ѝ вдъхне самочувствие за бъдещето ѝ. 

Някакви особено изненади в официалния текст на европейското предложение пред Сърбия и Косово, което да не е било известно преди това в откъслечните и неформални публикации, мисля, че няма. Основните моменти са тези, които и преди това бяха известни. Но дозата предпазливост, с която се подхождаше към изтеклото тук и там съдържание на проекта за нормализация на отношенията между Белград и Прищина, очертаваше една рамка, която и без това бе ясна. Косово да получи право за членство в международните организации без Сърбия да пречи на това, като в замяна ще бъде създадена Общността на сръбските общини на територията на Косово. Сега, след като вече имаме черно на бяло и официалния текст, можем да кажем, че основите на тази „рамка“, колкото и лаконично да звучат, са и главните теми, по които оттук нататък все още ще се разговаря. Да, и Вучич, и Курти са се съгласили следващите им срещи да се фокусират върху плана за действие за практическото изпълнение на основните моменти от европейското предложение. Даже има дата за това – 18 март, когато Жозеп Борел ще бъде в района, придружен, разбира се, и от Мирослав Лайчак. Което пък даде основание на премиера на Северна Македония Димитър Ковачески да предложи домакинството си на подобен разговор между Вучич и Курти. Няма лошо, Ковачевски се пече на няколко огъня едновременно вътре в страната си и извън нея, та една червена точка плюс не му е излишна.

Верен на стила си да откровеничи пред своите съграждани, особено когато става дума за отношенията с Косово, още на следващата вечер след връщането си от Брюксел Вучич даде обширно интервю по обществената телевизия. Може би наистина от загриженост за това те да бъдат информирани за неговата позиция, а може би и повече, за да отговори на острите атаки от опозицията, която веднага му лепна етикета „предател“. Е, това не е нещо ново, защото Вучич го получи още преди няколко дни, когато пред Скупщината предложи Сърбия да приеме европейското предложение като рамка, в която да се водят разговори за нормализация на отношенията с Косово. Даже и се разплака, когато получи обвинения, че не защитава националните интереси.  Сега обаче е друго. Не сме подписвали нищо, не сме поемали ангажимент за взаимно признаване, не сме се съгласили Косово да стане членка на световната организация. Това бе най-същественото от дългото му и предълго интервю. Да, в проекта от Брюксел изрично задължение за взаимно признаване между Сърбия и Косово няма. Но има идея за размяна на дипломатически мисии, има задължение да не се пречи на участието на Косово в международни организации, за което досега Белград поставяше бариера. Като членството в ЮНЕСКО или Интерпол, например. Или взаимното признаване на личните документи, дипломи и дори спорните регистрации на автомобили, с които гражданите на Косово и на Сърбия свободно да преминават границата и да се движат на територията на другата държава. Та нали тъкмо символите на новата държава върху регистрационните табели на автомобилите бяха причината сърбите от северната част на Косово да изкарват товарните автомобили по пътищата и да ги блокират, защото не ги признават? Сега, какво? Това не са ли знаци, че Белград се съгласява на мълчаливо признание на атрибутите на Косово като независима държава без изрично да прави това, още повече, че принадлежността на Косово и Метохия към Сърбия е записана и в нейната конституция? И по такъв начин се дава негласен шанс на сръбския политически елит да преглътне създадената нова реалност с бившата ѝ провинция, без, ако е възможно изобщо това, да се стига да сериозни вътрешнополитически и обществени трусове, които вероятно биха възникнали поради особената чувствителност към проблема с Косово.

Членството на Косово в ООН е друга история. Още в момента, когато в Прищина бе подхвърлена идеята някогашната сръбска провинция да стане суверенна и независима държава, в Белград решиха, че основна стратегическа линия на поведение в международен план ще бъде противопоставянето на признаването на новия субект. Смениха се премиери, външни министри, президенти, но това бе задача на задачите във външната политика на Белград. Още преди февруари 2008 г., когато Косово бе провъзгласена за независима държава, тогавашният външен министър Вук Йеремич превантивно бе обиколил повечето от държавите, някогашни членки на Движението на необвързаните, за да получи обещанието им, че няма да признават Косово.

Същото прави вече няколко мандата и Ивица Дачич като шеф на дипломацията. На неотдавнашната среща по сигурността в Мюнхен президентът Вучич се похвали, че още една държава от обявените 127 страни, признали Косово, е оттеглила акта си. С това преосмислилите признаването си ставали 28. Ивица Дачич пък не крие, че основната му цел като външен министър и като сърбин е да сведе броя на призналите Косово държави поне до 96. Защо пък точно толкова? Това е критичната долна формална и морална граница, от която надолу една държава няма право да иска членство в ООН, защото 96 е половината от всички държави членки на световната организация.

От друга страна, своите претенции има и премиерът Албин Курти, особено когато става дума за Общността на сръбските общини. Че тя ще се създаде, няма никакво съмнение, след като стана пределно ясно, че от Вашингтон поставят като основно условие тъкмо това. Тук въпросите са също много и сред тях необходимостта от ново название на тази структура е най-малката. Какъв ще бъде териториалният ѝ обхват – само четирите общини на север от река Ибър, населени предимно със сърби, или и другите анклави на юг от реката, като Грачаница, например. Какви ще бъдат правата и задълженията на тази общност – само комунални или и други, изземващи и държавни функции. От Белград държат много да продължат да финансират функционирането на тези общини, въпреки че самият Вучич непрекъснато се оплаква, че това му струва много от държавния бюджет. В европейския проект възможност за финансова подкрепа от Сърбия е предвидена, което означава, че Белград ще използва тази зависимост и за контрол и влияние, както досега. Има и други притеснения, които в Прищина не крият, страхувайки се от това бъдещата общност на сръбските общини да не се изроди в нещо като Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Както написа онзи ден немският „Зюддойче цайтунг“ по този повод, страхът идва от там „северът на Косово да не се превърне в институционализиран сръбски екстремизъм“, каквото и да означава това. А то означава само едно.
Така че, годежът стана, но до сватбата има още доста време.