„Жужо, Чаво, гол, гол, гол! Тоталният футбол на „Славия“ (1971-1981)“ е новата книга на спортния журналист Николай Кръстев, посветена на Бялата лавина от 70-те години на ХХ век. В състава от големи майстори най-големите безспорно са Андрей Желязков и Чавдар Цветков. Книгата бе представена при голям интерес преди два месеца в столичния Дом на културата „Красно село“ и първият тираж е изчерпан. Това наложи пускането спешно на втори тираж на пазара.
Предлагаме ви съкратен откъс от книгата, в който Жужо разказва за детството си и за това как е започнал да играе футбол.
Живеехме в Раднево. Животът ми като малък беше сложен. Това обаче ми даде много и ме научи да се боря.
Бях на 16, когато се случи трагедията. Първият ми баща загина. Работеше в мините „Марица-изток“. Внезапно възниква пожар във фургон, огънят се развива много бързо. Татко е вътре, не успява да излезе.
Майка ни отгледа сама – мен и големия ми брат Жеко. После - втори брак на майка, с едно заварено дете и едно природено. И станахме четири деца в семейството.
Беше доста труден период. Може би това ме е накарало да започна да се боря сам с живота, със сметките на парите и т. н. Майка работи, грижи се за всички, опитва се оттук-оттам да поспечели...
Още като дете обичах много футбола. И сега съжалявам малко, че не отделях повечко внимание на училището. Не искам обаче да кажа, че съм неук. Животът ме е научил на много неща. Така се изгражда човек – вижда трудностите и взима решения.
Постоянно ходех на стадиона, ритах до премаляване. Понякога бягах от училище – през реката по един мост и на стадиона. Когато големите имаха тренировка – отборът се казваше „Марица-изток“, после стана „Миньор“ – аз ходех и все се опитвах да се включа. Гледах, когато са седем на осем на двустранна игра и не им стига един, да съм там и мен да вземат. Прекарвах часове на стадиона, кога само в гледане и чакане, кога в игра.
Когато големите играеха, с една топка вкарвах кошове. Бях висок за възрастта си. Така няколко пъти ме взимаха да играя и баскетбол.
И преди играех много в махалата. На улицата, която бяха асфалтирали – ритах топката на бордюра и в стената. Беше кожена, която се шиеше. После излязоха другите.
Първият ми треньор е Христо Артъчки. Тогава още не бях в отбора, по-скоро нещо като пълнеж. Нямаше никаква школа. Всичко се случваше неорганизирано по махалите. Отбор имаше вече на по-големите – 17-18 години.
Първо поиграх малко баскетбол, но авантюрата приключи за година. А във футбола за кратко започнах като вратар и после станах полеви играч.
Бях вече на 16, когато Христо Артъчки водеше „Ротор“. А Ковачево е центърът на комплекса на мината, където копаеха. И ми каза: „Ела, ще играеш редовно“. Отидох, разбира се.
Започнах веднага в мината, там е открита. Работехме три момчета, които играехме в „Ротор“. Моята работа беше в депото. Сменяхме на вагоните калодките – това, което спира влака. Като накладките на колата. Калодката тежеше 12 или 16 килограма. Правехме го по двама. Единият придържа, а другият действа с един кози крак. Работехме всеки делник от 7 до 13 ч.
Сутрин ставах в пет, защото в шест тръгваше рейсът от Раднево за Ковачево. Бяха 15 километра. Като приключим долу в депото, обядваме някъде малко, после от 15 ч. тренировка – горе имаше два терена. След това на рейса и в Раднево. Така продължи година и половина. Заобичах още повече футбола и започнах да мечтая. Годината бе 1968.
В Раднево се събирахме много хора за мачове по телевизията. У дома имахме телевизор, което не беше често срещано – приемник „Опера“. Идваха десетина, че и повече души да гледаме Световното в Англия 1966.
Винаги като малък, а и след това, разбира се, съм мечтал да отида в голям отбор. Мечтаехме с моя приятел Динко. Когато играех в Раднево, лятото ходехме и работехме на полето, изкарвахме пари. Жънехме жито, ечемик. Сутрин рано ставахме. Като се вдигне росата. Комбайните жънат, товарят в ремаркето. То влиза в хангара. Отваря се канатът и разтоварваш с греблото събраното. И така работехме до 2–3 ч. след обяд в най-голямата жега. Жътвата траеше две седмици.
Пак с Динко, а тогава автобуси имаше много рядко, отивахме с колела до Стара Загора, когато „Берое“ играеше с ЦСКА, „Левски“, „Ботев“ (Пловдив), „Славия“… Това са 30 километра в едната посока. Пътували сме и на стоп, както и в тези ремаркета, дето събират зърното от жътвата – от Раднево до Даскал Атанасово, после до Кольо Ганчево. И оттам има автобусна линия до стадиона на „Берое“. Как сме се прибирали, ние си знаем.
Но тръпката беше много силна. А желанието да видиш силни играчи – огромно. Купувахме си картички. Снимки на играчите с имената им. Искаш да си като този или онзи.
Както казах, започнах да играя редовно в „Ротор“. После в „Миньор“ (Раднево), но там бях съвсем малко. Някой ме беше гледал от треньорите на юношите на „Берое“ и ме взеха. И играх 9 месеца, първенството беше започнало. Даже стигнах до националния отбор до 18 години. Избра ме треньорът Димитър Дойчинов.
На сгурията на „Раковски“ имахме двустранна на националния отбор. Ние бихме 5:3, вкарах три гола. Много години след това Димитър Пенев няколко пъти ми казваше: „Бях на този мач и помня как вкара три гола“. Бил съм на 17.
Наскоро България беше станала европейски шампион за юноши, но имаше някаква история с нередовни играчи, по-големи с няколко месеца. И въведоха правило – трябва да си роден след 1 август, за да важат годините. А аз съм роден на 9 юли. Затова не успях да запиша мачове в юношеския национален отбор.
После ме взеха в мъжете на „Берое“, който имаше много голям отбор. Само един път ме включиха в групата за официален мач на големите. Но не ме пуснаха. Вече бях на 18 години и ми се играеше. А в юношите нямах право да играя. Поисках да ме пуснат да се върна в Раднево и да си играя във „В“ група. Пуснаха ме в края на октомври. Играх редовно до май. Представих се много добре, вкарвах много голове.
Имаше един бай Иван Савов, който беше на много висока позиция в предприятието. От София и болен славист. От футбол много разбираше, ходеше и гледаше мачове. И след един мач ме чака и ми се представя. Аз съм малко стреснат. Казва: „Много ми харесва как играеш. Аз съм голям славист. Ще ги предупредя нашите и ще те вземем в „Славия“. Искаш ли в „Славия“?“. Бях поласкан, разбира се. И притеснен. Христо Артъчки беше на разговора и каза: „Взимай го, той заслужава“.
После тримата – аз, Артъчки и бай Иван Савов отидохме в „Славия“. Пристигнахме два дни преди да започне подготовката за сезон 1971/72 г. След още два дни стана разделението на „Славия“ и „Локомотив“ (София), безумно обединени през 1969-а в ЖСК „Славия“.
Така започна моето приключение за цял живот. Роди се и любовта ми към „Славия“, която продължава цял живот…

Това е Андрей Желязков
Роден е на 9 юли 1952 г. в Раднево.
В „А“ група играе само за „Славия“ (1971–1981, 1984/85 и 1987/88-пролет и 1988/89 г.). В чужбина е футболист на „Фейенорд“ (1981-84), „Страсбург“ (1985/86) и „Беершот“ (1986/87 и 1987/88-есен).
Записва рекордните за „Славия“ 338 мача и 134 гола. Вицешампион за 1980 г., с бронз през 1973 и 1975 г. Печели Купата на България за 1975 и 1980 г. Финалист през 1972 и 1981 г. Рекордьор на „Славия“ с 46 гола в турнира.
Има 11 мача и 2 гола в евротурнирите с „белите“. Четвъртфиналист за КНК през 1980/81 г.
Футболист №1 на България за 1980 г.
В националния отбор има 54 мача с 14 гола, в 12 двубоя е капитан.
Във „Фейенорд“ има 89 мача и 31 гола (съответно 76 и 30 за първенство). Шампион и носител на Купата на Нидерландия за 1984 г. рамо до рамо с Йохан Кройф в състава на „Фейенорд“, вицешампион през 1983 г. Футболист № 2 по популярност на първенството през 1982 г., когато призът печели Йохан Кройф (тогава все още в „Аякс“) – в онзи период в Нидерландия няма анкета за най-добър играч на шампионата.