Tой не само е най-популярният, но и най-заможният български автор през Втората световна война

Еротизъм и социализъм се срещат в творчеството на писателя

Симбиоза от еротизъм и социализъм има в творчеството на Славе Езеров. Това откритие е на самия Вълко Червенков. Днес забравен, някога той е най-четеният български автор. Дискутиран и премълчаван, възхваляван и поругаван.

Славе Езеров е псевдоним на Славчо Александров Битраков. Роден е през 1906 г. в Скопие. Следващата година умира баща му, виден просветен деец в Македония. Семейството се мести в Охрид, а след Първата световна война намира убежище в София. Тук Славчо става печатар.

“Изборът ми не бе случаен - разказва той. - В онова време печатарството беше най-престижната и интелигентна професия, защото всички вестници, списания и книги се набираха буква по буква на ръка и печатарите бяха първите им читатели, което всеки ден обогатяваше културата им. А общуването им с творците на словото повишаваше самочувствието им.”

Докато подрежда словесата на другите, момъкът решава да пробва собствения си талант. Отначало със стихове, после с хумористични разкази и най-сетне се хвърля в прегръдките на романа. По-точно - на “розовия роман”. В казармата другар по войнишко тегло му разказва пикантна история. Неговата хазайка, похотлива развратница, упорито се опитвала да го прелъсти. Той не могъл да устои, за което съжалявал.

Обогатен с още персонажи, Славе Езеров разработва този сюжет под заглавие “Аз искам...”. Романът излиза през 1931 г. в поредица от седем брошури. “Как се разви писателският ви път по-нататък?”, питат го в едно интервю. Славе признава: “Ами както при пиячите: без едно може, но с едно - не. Работата ми над първия роман възбуди творческия дух у мен и породи много идеи за бъдещи книги. За осъществяването им обаче беше нужно да мине време, да ги осмисля и да намеря подходящ издател. На такъв случих чак в 1938-а година.”

Тогава Никола Динков събира в отделна книга “Аз искам...”. Следващата година пуска и “Веселите момичета”, но не се утвърждава като издател на писателя. Златната мина “Славе Езеров” разработва Димитър Гологанов. За по-малко от петилетка той тиражира грамада негови заглавия. Някои в две, три и повече издания. Общият тираж гони космическите 200 000 екземпляра. Езеров е най-търсен на пазара, всяка пета продадена книга носи името му.

Моят дядо Иван Тахов е имал две книжарници. Едната под хотел “Лидо-Венеция” на ул. “Екзарх Йосиф”, другата на “Искър” и “Веслец”. В спомените си той пише:

“Гологановото издателство беше на “Алабинска”. Там пращах момчето за книгите на Славе. Европа воюваше, а Славе триумфираше. Веднъж седмично се отбиваше да попита: “Как е, земляк, върви ли?” Земляк, защото и ние сме от Македония. “Не върви, ами тича, викам, скоро ще те сложат и в читанките.” Той се смее: “Там няма място, всичко е заето от Елин Пелин.” Пелинко завиждаше на Славе за славата. Той изобщо си беше ревнив, нали обвини Йовков, че преписал “Боряна” от “Гераците”.

Славе Езеров не влиза в читанките, но неговият бестселър “Любов край синьото езеро” излиза с препоръка от Министерството на просвещението. Романът се разпространява и като безплатно приложение на списание “Родители и деца”. Това поставя въпроса доколко скандален е скандалният Езеров?

В нашата литература еротиката е срамежлива и авторът на “Аз искам...” не е изключение. Там най-голямата голотия е на корицата с голо женско тяло. Според Светослав Битраков, внук на писателя, дядо му възразил, но издателят не го послушал. “Та, съдейки по тази картина, някои обявили книгата за порнографска. И мълвата тръгнала”, обяснява потомъкът на романиста. “Порнография в нито една от книгите ми няма! А еротика - донякъде”, твърди от своя страна набеденият автор.

Ето един характерен епизод от “Човешки страсти”. Книгата излиза през 1939 г. и има второ издание през 1942 г.:

Жребецът търсеше кобилата, която се обаждаше отнякъде. Ноздрите на жребеца се бяха разтворили широко. Главата му бе издигната високо. От цялото му тяло лъхаше сила и воля за живот.

Ето, той настигна кобилата. Те вече се приближиха един до друг.

Кобилата пръхтеше и тичаше напред.

- Това е животът! - погледна с пламък Янко. - Навсякъде се слуша животът, - ръката на Янко се понесе по тялото на Светла.

Но когато неговата ръка обходи високите ѝ гърди, Светла разтвори очи изплашена:
- Нима и това вършат селските ергени, още от първата среща!

И все пак, къде е тайната на Славе Езеровия успех? Той не е лишен от дарованието на разказвач, макар че е далеч от големия белетрист. Както жребецът надушва кобилата, така Славе намира точните заглавия. “Жестока съдба”, “Любов и загадки”, “Позор”, “Хора без морал”, “Чернев, човекът с тъмното минало”, продават книгите му.

Друга хватка е четивото с продължение, предтеча на днешните безкрайни телевизионни сериали. В края на “Позор” например е отбелязано: “Съдбата на останалата сама в живота Анка и нейното падение се описват в следващия роман: “Хора без морал”. Като се появява, той пък препраща към “Чернев, човекът с тъмното минало”.

Тази верига, нещо като “Дързост и красота”, излива сребърен поток в чекова сметка №3584. Тя е на Димитър Гологанов, който дели приходите със Славе Езеров. Не само най-популярният, но и най-заможният български автор през Втората световна война.

Иде обаче превратният Девети септември 1944 г. Невероятно е, но книгите на Езеров не влизат в черните списъци на така наречената “вредна литература”. Самият той не е командирован по лагерите, както мнозина неудобни събратя по перо. Спасява го Вълко Червенков, когото е укривал след атентата в храма “Св. Неделя” през 1925 г. “Не го закачайте! Той е верен наш другар и добър писател”, нарежда първият държавен мъж.
Другар, защото по съвместителство с еротиката Славчо Битраков членува в БКП. Добър писател, понеже героите му били от народните низини. Разрешават му да пише хуморески по вестниците. Назначават го в Държавната печатница, където отговаря за художествената самодейност.

През 1954 г. при него отива Атанас Тончев, който завежда този ресор във вестник “Труд”. “Посрещна ме един приветлив, средно висок човек с черни очи и късо подстригана коса - спомня си журналистът, - който ме въведе в многообразната атмосфера на самодейните състави, без да спомене себе си и заслугите си за постиженията им. Затова пък после председателят на профкомитета каза много ласкави думи за него и го нарече “моторът на културно-масовата работа в печатницата”.

“А разбрахте ли кой е той всъщност?”, пита загадъчно профсъюзният деятел. “Ами Славе Битраков, нали така се казва?”, отвръща на въпроса с въпрос Тончев. “Това е рожденото му име, но е по-известен като Славе Езеров...”, осветлява го организационният работник.

Ето как Партията връща блудния син в правия път. Там, откъдето е тръгнал. В печатницата, като ръководител на художествената самодейност. Но не с оная голата от “Аз искам...”, а с труженички в сини престилки.

Славе Езеров умира на 7 декември 1972 г. Погребан е в Централните софийски гробища.