Еврократите се изживяват като „федерална“ власт в единна супердържава, която командват без да са пряко зависими от гражданите

Европейската комисия отказва да даде публичност на условията, договорени с фармацевтичните гиганти за ваксините

„Денят, когато ЕС умря” Денят, когато ЕС умря Коментари 09:00 25.03.2020 - под това заглавие писах в “Труд” през март миналата година в началото на извънредното положение и пандемията. Защото коронакризата още тогава демонстрира нагледно, че ЕС не е “съюз на ценности”, скрепени със „солидарност“, както фанфарно словообразуват хайверените чиновници от Берлемон, а съюз на процедури и бюрокрация. Година по-късно пандемията продължава. Продължават и провалите на ЕС. През първия етап на коронакризата единственото, което ЕС успя да направи, докато националните държави с пълна пара се бореха със здравните, социални и икономически аспекти на пандемията, беше да разхлаби някакви фискални правила, да върне в националните бюджети няколко милиарда (пари на държавите, а не на ЕС) и да предложи 27 май за „Европейски ден на оптимизма“.

През втория етап Брюксел реши, че трябва да се върне към претенцията си на „главно командване“ на националните държави и пое в свои ръце централния въпрос - ваксините. Удобен повод да завземе още власт в перспектива - в здравеопазването, което сега е под суверенитета на държавите-членки. Даже заговориха за „Европейски здравен съюз“.

Но очаквано ЕС се провали отново. Вместо Европейската комисия да се стреми да съдейства на националните държави с допълващи и обслужващи функции, те решиха отново да концентрират всичко под своя егида. С благовидния предлог, че щели да договорят по-изгодни условия, отколкото националните власти. Така, миналото лято Комисията успя да накара държавите-членки да се съгласят да u поверят поръчката на ваксините. В типичния си стил, проведе преговорите напълно непрозрачно. Предплатиха 2,5 милиарда евро за 2,3 милиарда ваксини срещу COVID-19, произведени от шест компании. После тържествено обявиха, че европейската „солидарност“ е възтържествувала - Брюксел ни бил осигурил ваксини при най-добри условия, разбирай - най-евтино. Резултатът днес е, че ЕС няма достатъчно ваксини. Към края на януари разполага едва с около девет милиона броя. По две на сто души. За сравнение - по същото време САЩ са разполагали със седем ваксини на сто души, Великобритания с десет, Израел с 43, а Канада с малко повече от две. И причината за този недостиг е в лошите и прекалено обтекаеми условия, договорени от Европейската комисия. Защото „добри условия“ по една сделка не означава непременно най-ниска цена, а цял комплекс от други фактори, като срок на изпълнение, срок на доставка, отговорност при неизпълнение и пр. Брюксел просто не е направил добра сделка. И сега отново националните държави започват да търсят механизми за по-бърза и надеждна доставка на ваксини. Както, прочее, отдавна го направи Великобритания, защото е извън ЕС. Някои, като Унгария, вече договарят и руската ваксина „Спутник V“, която науката към този момент оценява като най-добра.

Провалът на ЕС с ваксините вече се признава, макар и под сурдинка, от представителите на държавите-членки в Съвета на ЕС. Преди няколко дни „Ройтерс“ цитира оценката на френския посланик Филип Легис-Коста - „това е катастрофа“. Критични публикации по темата пълнят световния печат. Самата Урсула фон ден Лайен също призна онзи ден, макар и с половин уста, че Комисията е допуснала „грешки“ в преговорите за ваксините. И щяла тепърва да се учи от тези грешки. Естествено на гърба на гражданите.

И на фона на този провал, Европейската комисия, свикнала да бъде недосегаем властелин на европейската политика и бюджет, отказва категорично да даде пълна публичност на условията, които е договорила с фармацевтичните гиганти и да разкрие имената на чиновниците, които са водили преговорите. Този отказ доведе дори до специална проверка на Европейския омбудсман Емили О’Райли. Като защитна реакция най-вероятно еврокомисарите ще задействат до болка познатия рефрен - щом се провалят, надават шум до небесата, че имали малко правомощия, държавите трябвало да се откажат от още суверенитет и да им делегират още по-голяма власт.

Целият въпрос е, дали държавите-членки, приспивани от тлъстата прослойка в техните национални елити, която се изхранва обилно от Брюксел, ще продължат да си заравят главата в пясъка за същината на проблема. Тя не е нито в компетентността на един или друг еврокомисар, нито пък в обема на правомощията на институциите на ЕС. Проблемът е системен и структурен. Настоящият институционален дизайн и функциониране на ЕС са основани на неолибералната философия, която се стреми да изличи националната държава и да концентрира властта в наднационални органи, които са отдалечени от демократичния контрол на гражданите. Брюкселската бюрокрация е програмирана да изсмуква все повече власт и правомощия от националните държави. Включително чрез съдийския активизъм на Съда на ЕС, който разтяга смисъла и съдържанието на европейските договори често до степен, нямаща нищо общо със суверенната воля на държавите-членки, вложена в първичното право на ЕС. Еврократите се изживяват като „федерална“ власт в единна супердържава, която командват без да са пряко зависими от гражданите.

Истината обаче е, че пандемията по категоричен начин показа, че именно националните държави, а не наднационалната бюрокрация, могат да решават жизнените въпроси пред всяка нация, а оттам и пред цяла Европа. Фундаменталната причина националните държави да се справят по-успешно от ЕС с коронакризата, не е в обема на правомощията, делегирани на Европейската комисия, а в това, че националната власт има своята политическа, демократична легитимност. Подотчетна е на гражданите и следователно е зависима от тях. Подрежда приоритетите си според изискванията на хората, а ако не го прави, си отива с техния вот. Нарича се демокрация. За разлика от Европейската комисия, която е замислена именно като наднационален орган, неподвластен на капризите на демокрацията, а селектиран и направляван от наднационалния елит, за да се разпорежда с живота и милиардите на европейските данъкоплатци и да тласка Европа към федерализиране.

Това е онзи „елитистки модус“, който и Юрген Хабермас изтъква като структурен дефект на ЕС в настоящия му вид. Всяка безконтролна бюрокрация - а брюкселската е именно такава! - има едно основно свойство да бъде самодостатъчна и да се стреми към разрастване и контрол върху все повече ресурси и процеси. Тъкмо затова е нужен голям политически разговор за структурна реформа на ЕС. Време е да бъдат изоставени илюзиите за политическа интеграция. Илюзии, защото националните интереси, традиции и ценности в Европа никога няма да се размият в някаква обща идентичност, а това предопределя и неефективността на наднационалното управление от Брюксел. ЕС трябва да се върне към своето естествено състояние на силен икономически съюз на суверенни държави. Въобще, днес легендарната фраза от римския сенат „Картаген трябва да се разруши“, най-добре би звучала така: повече Европа, означава по-малко Брюксел.