Под прикритието на грижите за опазването на околната среда представите за плановата икономика отново се възраждат

Държавата ще определя почти всеки аспект от ежедневния живот

Плановата икономика се радва на още един ренесанс. Привържениците на опазването на климата и на антикапитализма настояват капитализмът да бъде премахнат и бъде заменен с планова икономика. В противен случай, твърдят те, човечеството няма да има шанса да оцелее.

В Германия книгата, наречена Das Ende des Kapitalismus (Краят на капитализма) е бестселър. Нейната авторка Улрике Херман стана редовен гост във всички токшоута. Тя открито насърчава плановата икономика, въпреки че това вече се провали веднъж в Германия, точно както навсякъде другаде където се опитваше. За разлика от класическия социализъм, в плановата икономика, въпреки че компаниите не са национализирани и им е позволено да останат в частни ръце, но държавата е тази, която определя точно какво и колко да се произвежда.

Няма да има повече полети и частни моторни превозни средства. Държавата ще определя почти всеки аспект от ежедневния живот, като например вече няма да има еднофамилните къщи и на никого няма да бъде разрешено да притежава втори дом. Новото строителство ще бъде забранено, защото е вредно за околната среда. Вместо това съществуващата земя ще бъде разпределена „справедливо“, като държавата ще решава колко пространство е подходящо за всеки индивид. А консумацията на месо би била разрешена само по изключение, защото производството на месо е вредно за климата.

Като цяло хората не трябва да ядат толкова много, а 2500 калории на ден са достатъчни, казва Херман, която предлага по един дневен прием от 500 грама плодове и зеленчуци, 232 грама пълнозърнести зърнени храни или ориз, 13 грама яйца и 7 грама от свинско месо. „На пръв поглед това меню може да изглежда малко оскъдно, но немците биха били много по-здрави, ако променят хранителните си навици“, ни успокоява тази критичка на капитализма. И щом хората щяха да бъдат равни, те също щяха да бъдат и щастливи: „Режимът на определение на хранителния режим звучи неприятно. Но може би животът дори би бил по-приятен, отколкото е днес, защото справедливостта ще направи хората щастливи“.

Подобни идеи в никакъв случай не са нови. Популярната канадска критичка на капитализма и на глобализацията Наоми Клайн признава, че първоначално не е имала особен интерес към изменението на климата. След това, през 2014 г., тя написа своя масивен том от 500 страници, наречен „Това промени всичко: Капитализъм срещу климата“. Защо изведнъж тя се заинтересува толкова? Е, преди да напише тази книга, основният интерес на Клайн беше в борбата срещу свободната търговия и глобализацията. Тя съвсем открито казва : „Бях подтикната към по-дълбоко ангажиране отчасти защото осъзнах, че това може да бъде катализатора за формите на социална и икономическа справедливост, в които вече вярвах“. Тя призовава за „внимателно планирана икономика“ и правителствени насоки за това „колко често шофираме, колко често летим със самолет, дали храната ни трябва да бъде транспортирана със самолет, за да стигне до нас, дали стоките, които купуваме, ще са издръжливи... колко големи трябва да са домовете ни“. Тя също така приема предложението най-заможните 20 процента от населението да приемат най-големите съкращения и ограничения, за да се създаде по-справедливо общество.

Тези цитати, към които могат да се добавят още много подобни твърдения от книгата на Клайн, потвърждават, че най-важната цел на антикапиталистите като Херман и Клайн не е да подобрят околната среда или да намерят решения за изменението на климата. Тяхната истинска цел е да премахнат капитализма и да установят управлявана от държавата една планова икономика. В действителност това би включвало премахването на частната собственост, дори ако технически правата на собственост продължат да съществуват, защото всичко, което ще остане, е само официалното юридическо право на собственост. „Предприемачът“ пак щеше да притежава своята фабрика, но какво точни и колко да произвежда щеше да се решава единствено от държавата. Той щеше да стане един нает мениджър на държавата.

Най-голямата грешка, която привържениците на плановата икономика винаги са допускали, е да вярват в илюзията, че икономически ред може да бъде планиран на хартия и че един автор може да седне зад бюро и да измисли идеалния икономически ред. Всичко, което ще остане да се направи, е да се убедят достатъчно политиците да въведат този икономически ред в реалния свят. Може да звучи жестоко, но червените кхмери в Камбоджа също са мислили по този начин.
Най-радикалният социалистически експеримент в историята, който се провежда в Камбоджа в средата и до края на 1970-те години, първоначално беше замислен в университетите в Париж. Този експеримент, който лидерът на Червените кхмери Пол Пот нарече „Супер голям скок напред“ в чест на Големия скок напред на Мао, е най-показателен, защото предлага една екстремна демонстрация на вярата, че едно общество може да бъде изкуствено създадено върху чертожната дъска.

Днес често се твърди, че Пол Пот и неговите другари са искали да приложат пуританската форма на „примитивния комунизъм“, а управлението им беше като проявата на една необуздана ирационалност. Всъщност това не може да бъде по-далеч от истината. Мозъците и лидерите на Червените кхмери бяха интелектуалци от изтъкнати семейства, които бяха учили в Париж и бяха членове на Френската комунистическа партия. Двама от мозъците, Киеу Самфан и Ху Ним, бяха написали своите марксистки и маоистки дисертации в Париж. Всъщност интелектуалният елит на Червените кхмери, който беше учил в Париж, заемаше почти всички ръководни постове в правителството след завземането на властта.

Те бяха разработили подробен четиригодишен план, в който бяха изброени всички продукти, от които страната щеше да се нуждае с точните подробности (игли, ножици, запалки, чаши, гребени и т. н.). Нивото на специфичност беше изключително необичайно дори и за една планова икономика. Например там се казваше: „Яденето и пиенето са колективизирани. Десертът също ще се приготвя колективно. Накратко, повишаването на стандарта на живот на хората в собствената ни страна означава да го правим колективно. През 1977 г. трябва да има по два десерта на седмица. През 1978 г. трябва да има по един десерт на всеки два дни. И през 1979 г. трябва да има по един десерт всеки ден и т. н. Така че хората които живеят колективно с достатъчно храна, ще се изхранват с леки закуски. Те ще са щастливи да живеят в тази система“.

Партията, пише социологът Даниел Бултман в своя анализ, „планираше живота на населението като на чертожна дъска, като го вписваше в предварително определени пространства и нужди“. Навсякъде трябваше да бъдат изградени гигантски напоителни системи и полета по единен, праволинеен модел. Всички региони бяха подложени на едни и същи цели, тъй като партията вярваше, че стандартизираните условия в полетата с абсолютно еднакъв размер също биха довели до стандартизирани добиви. С новата напоителна система и шахматните оризови полета природата трябваше да бъде впрегната в утопичната реалност на един напълно колективистичен ред, който ще елиминира неравенството от първия ден.
Но разположението на напоителните язовири в равните квадрати с еднаквите квадратни полета в центъра им доведе до честите наводнения, след като системата беше напълно игнорирала естествените водни потоци. 80 процента от напоителните системи не работеха, по същия начин, по който малките доменни пещи не работеха в Големия скок на Мао.

През цялата си история капитализмът се е развивал, точно както са се развивали и езиците. Езиците не са измислени, конструирани или формулирани. По-скоро те са резултат от едни неконтролирани спонтанни процеси. Въпреки че един „планиран език“, както беше наречен езикът „есперанто“ е изобретен още през 1887 г., той напълно не успя да се утвърди като най-разпространения чужд език в света, както очакваха неговите изобретатели. Социализмът има много общо с планирания език „есперанто“, и е една система, създадена от интелектуалци. Неговите привърженици се стремят да получат политическата власт, за да приложат след това избраната от тях система. Но никоя от тези системи никога не е работила никъде, но това очевидно не спира интелектуалците да вярват, че са намерили философския камък и най-накрая са създали перфектната икономическа система в своята кула от слонова кост. Безсмислено е да се обсъждат идеи като тези на Херман или Клайн в детайли, защото целият им подход, т. е. идеята, че един автор може да „сънува“ икономическата система в главите си или на хартия, е погрешен.

(Превод за “Труд news” - Павел Павлов)