Дъвчат я и я лигавят всички партии

Туй било, онуй било, но в стартиралата вече на практика предизборна борба има две думи, които най-често се търкалят на калния тепих с устатите играчи.

Едната дума е „съдебна“, а другата - „реформа“. Взети заедно, те правят един израз, който доста отдавна загуби основния си смисъл - на “положителна промяна в правоприлагането“ и доби различни други значения, като например „ политическа дъвка“ или „нещо неслучващо се трийсетина години“.

Съдебната реформа не е от вчера, разбира се. Тя започна още през 1991 г. с приемането на демократичната Конституция. Оттогава се прави реформа на реформата и после отново - реформа на втората реформа, а след това реформа на третата реформа... - и все така, та от три десетилетия досега.

Поредните реформи на реформите, които всички партии ни обещават - някои по-гласовито и непрестанно, други по-тихичко и чат-пат - без промяна в Основния закон на България трудно могат да станат.

Структурата и компетентностите на Висшия съдебен съвет (ВСС), да речем, които реформатори се канят да прекрояват, са конституционно определени - нали така? Ако някой е решил да раздели съдебния съвет на две части, би трябвало да промени Конституцията преди това. Има и други юридически мнения, но ние не сме юристи и няма нужда да определяме кое от тях е меродавно и кое не. Достатъчно ни е да знаем, че Конституцията не е свещена крава - тя е пипана неведнъж в частта за съдебната власт и пак ще се пипа, щом трябва - само че това трябва да става с обмисляне на високо професионално ниво, а не с лигавене на важни думи в устата.

И тук с нивото удряме на камък, да кажем. Защото, ако кажем направо, че удряме дъното в последните три-четири Народни събрания, може и да преувеличим... съвсем малко.

Друг е въпросът с какво разделянето на ВСС на две камари допринесе от 2015 г. досега за подобряването на кадрите в системата и на качеството на тяхната работа. Отговорът ни може да бъде „не знаем“, ако искаме да не ни се обиди някой... Смените в състава на този орган, наричан още „правителство на съдебната власт“ също не донесоха забележим резултат. Освен този, че при всяка от тях едни нови политически послушници сядаха на бюрата на предишните.

Няма ли свършване тази реформа, се питаме. Не им ли омръзна на политиците да я премятат върху езиците си? Бившият конституционен съдия Димитър Гочев, един от най-почитаните прависти у нас, предполагаше, светла му памет: „Правосъдието ще е реформирано тогава, когато в моето село и в моя квартал спрат да ме питат познавам ли съдията“.

Този момент той не го доживя. Както е тръгнало, няма да го доживеем и ние, а и децата ни.

Ето на - предстои ни и избора на новия най-върховен български съдия. Мандатът на Лозан Панов изтича догодина, на 22 февруари, а той междувременно се кандидатира за държавен глава - защото искал, както сподели, да подпише указа за наследника си на поста, който ще определи политиката на родното ни правосъдие в идните 7 години.

Но ще я определи ли наистина? И то така, че да е права, а не крива? Може, обаче е малко съмнително.

Председателят на Върховния касационен съд (ВКС) не решава дела, нито дава насоки на съдебната работа.

Един човек на тази позиция не може да премахне недостатъците в правоприлагането у нас - нищо, че може да ги умножи, както знаем.

Ето защо и вълненията за този избор не са професионални, а политически. Още повече, че той традиционно вече у нас се предрешава в политическото задкулисие. И неслучайно няма кандидати за него, въпреки че процедурата стартира на 30 септември. А още по-малко случайно е, че у нас гордите и качествени юристи бягат от всякакви отговорни позиции - бягат, защото знаят, че зад тия позиции стоят кукловоди, които дърпат конците.

Ако питате някой кандидат-депутат тия дни, ще ви каже без замисляне, че с бъдещите промени в законите ще се оправи тази бъркотия.

Не че нещо, но ще ви припомним една истинска приказка. Попитали английския крал Алфред, велик държавник „Сър, вие няма ли да променяте законите в страната?“, а той отвърнал: „Мислил съм, но се чудя изменението ще се ли хареса на тия, които след мен ще я управляват“.

На нашите държавници обаче мисленето, май, не е силната им страна. Затова ще ни мъчат с реформи на реформите и в годините, които предстоят.