През XIII-XIV в. Ниш, Пирот и цялото Поморавие са в обширната Видинска област

Църквата в с. Долна Каменица е интересен пример за западно влияние в българската средновековна архитектура

В предишния „епизод“ от нашата поредица разказахме за историческия български Северозапад, включително за областите на Срем, Белград и Браничево до края на XIII в. Ще продължим с Поморавието в средата на следващото XIV столетие и ще припомним два важни, но все още малко известни паметника на българското културно-историческо наследство.

Благодарение на съхранилата се през вековете малка църква „Св. Никола“ в с. Станичене, близо до Пирот, научаваме интересни „подробности“ за историята на средновековна България. Археологическото u проучване е осъществено през седемдесетте-осемдесетте години на XX в., а първото съобщение за него у нас направи проф. Николай Овчаров. През 2005 г. научен колектив начело с проф. Марко Попович публикува книгата „Църквата на св. Никола в Станичене“, издание на Сръбската академия на науките и изкуствата. Държим да отбележим обективната оценка на изследователите за принадлежността на храма и свързаните с него личности към средновековната българска история и култура.

Стенописите от Станичене ни срещат с десетима представители на неизвестна, но очевидно твърде знатна фамилия на средновековната ни аристокрация. В запазения ктиторски надпис се съобщава, че църквата е изградена и зографисана през 1331-1332 г. по волята на Арсений, Ефимия и Константин във времето на „... цар Йоан Асен и господин Белаур...“ - съответно, цар Иван Александър (с династичното име „Асен“!), и неговият чичо Белаур, владетелят на Видин, по-малък брат на цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330). В онази епоха земите около Ниш и Пирот са под пряката власт на Видин, което е факт и от данните на османо-турските регистри през XV в. Нешо повече, към 30-те години на XIV в. във Видинска България са дори Браничево и Белград (!), което прави Белаур мощен господар с финансов и военен потенциал, почти равен на търновския цар.

През 1331 г. между Белаур и цар Иван Александър се развихря истинска война... От надписа в Станичене може да се съди, че към времето на построяването на храма между двете страни е имало примирие. Малко по-късно непокорния „господин“ е победен, а „... Видин и цялото Подунавие, даже и до Морава...“ са завладени от Иван Александър, както научаваме от Софийския песнивец (1337 г.). При с. Дерманци, Ловешко, и днес съществува Белавур чешма - название, което според някои краеведи е свързано с видинския господар и решаващата битка между него и цар Иван Александър. По-скоро имаме пример за куманско име, каквото е и онова на Дерманци. Нейде след 1337 г. Иван Александър предава властта във Видин на деспот Михаил, за когото ще стане дума по-нататък.

Арсений и Ефимия са господари на Пирот и околните български земи през първите десетилетия на XIV в. Имаме класически пример за „апанаж“ - система, при която властта в даден регион е поверена на роднини на владетеля. Към 1331-1332 г. Арсений и съпругата му са приели монашеството, а полусамостоятелното им владение е наследено от сина им Константин. Той е изобразен с богати одежди на деспот или севастократор, въпреки че не носи никоя от тези висши титли. Очевидно тържествените одежди, както и съответната титла, по-рано са принадлежали на баща му Арсений, чието светско име остава неизвестно. Заедно с Арсений и Ефимия е изобразен и техния син (или внук?) Крубан, починал като момче. Името най-вероятно е куманско, каквито са онези на Белаур и неговия баща Шишман.

На стенописната композиция Константин и неизвестната му по име съпруга са облечени с богати одежди, украсени с двуглави орли - ясен знак за принадлежността им към царската династия. Нещо повече, при археологическите проучвания в гроба на Константин е открита част от златоткана дреха, върху която е извезан монограмът на цар Иван Александър! Интерес буди и портретът на Арета, дъщерята на Константин. Младата българка е облечена също в скъпи одежди. Струва си да се коментира и нейното име - единственият познат случай от средновековна България. Наистина, култът към великомъченика Арета (паметта му се отбелязва на 24 октомври) присъства в православния свят, но примерите за употребата на това име във Византия го показват като мъжко. В случая обаче то е носено от жена, каквато е практиката в католическа Европа. Логично е господарите на Видин и Поморавието да се сродявали със знатни фамилии от съседна Унгария, в резултат на което протича процес на взаимни влияния в културата, модата и т. н.

 Показателен пример за такова влияние е църквата в с. Долна Каменица, близо до Княжевац, Зайчарски окръг. Макар и скромна като размери, тя е изключително импозантна. Това се дължи на впечатляващата u готическа фасада - решение, заимствано от архитектурата на католическия свят, на първо място от Унгария. Църквата е построена от местни български боляри нейде през четиридесетте - петдесетте години на XIV в. В една от стенописните композициите са представени деспот Михаил, „... в Христа Бога верен син на цар Михаил...“ и неговата съпруга. Тогавашният владетел на Видин е син на цар Михаил Шишман, според доц. Петър Николов - Зиков от втория му брак с Теодора Палеологина. За разлика от братята си, синове на сръбкинята Анна-Неда, деспот Михаил остава лоялен към своя първи братовчед цар Иван Александър. По тази причина след победата над „господин“ Белаур му е поверено управлението на обширната Видинска област, където две десетилетия по-късно властта на свой ред е поета от царския син Иван Срацимир.

Заедно с деспот Михаил е представена съпругата му, чието име, ако се съди от няколкото съхранени букви в надписа, е било „Анна“ или пък „Елена“. Деспотът е изобразен с характерните тържествени одежди, отговарящи на неговия висок сан, с двуглави орли и всички знаци на принадлежност към царската династия. По думите на Теодора Бърнард, изследователка на храма в Долна Каменица „... деспотицата е облечена с дреха, богато украсена с бисери, на златен фон. Короната u се състои от обръч, обсипан със скъпоценни камъни, и боне, покрито със златна мрежичка, в която са прибрани косите u... Големи ветрилоообразни обеци с перли завършват украсата на главата на младата господарка...“ 

В църквата в Долна Каменица имаме общо 11 портрета. Сред тях се открояват главните ктитори - знатно семейство с двете му деца, момиче и момче. Неизвестният по име местен господар е изрисуван в представително, но все пак по-„семпло“ облекло. Неговата съпруга обаче, също неизвестна по име, е с богати одежди. Както отбелязва Теодора Бърнард, „... ктиторката е с червена рокля на златни ромбове с кръгчета по средата.... Под обточените с кожа поли се подават остри червени обувки. Бял воал обгражда лицето, а друг се спуска над ниската шапка с правоъгълна форма (коаф). В основата си тя има златен обръч със скъпоценни камъни. В тон се него са пропендулите [бисерни „висулки“, характерни за царските и деспотските корони], ветрилообразните обеци и огърлицата на шията. Момичето, допряло се до майка си, е облечено в светлозелена туника на жълти точки... Обеците, огърлицата и обувките са същите като тези на майката...“

Ако съдим по облеклото на знатната „дама“, червения цвят на роклята и обувките (!) и други елементи от нейния „дрескод“, тя със сигурност е от род, превъзхождащ онзи на съпруга u. Не е изключено да става дума за дъщеря, най-малкото близка родственица на деспотското семейство, съответно, на царската династия. Явно ктиторите на църквата в Долна Каменица са господари на българските земи в поречието на Тимок в средата на XIV в., в които са влизали важната крепост Свърлиг, близкият до Долна Каменица градец Гургусовъц (дн. Княжевац), и други селища. Предвид близостта на времето на изграждането на храмовете в Станичене и Долна Каменица, имаме пример за две съседни болярски владения на съвременници. Така или иначе, благодарение на двете средновековни църкви научаваме кои са били господарите на българите в района на Пирот и Тимошкия край през първата половина и средата на XIV в.