Глобалното безумие, което днес е във вихъра си, води към спонтанен метеж

Ако пандемиите, зелените сделки и другите подобни издевателства продължат, наистина ще се избием

Като реакционер (както ме нарече преди време един ярък представител на лумпенинтелигенцията с надеждата да ме обиди) се ужасявам от революциите. А глобалното безумие, което днес е във вихъра си, води именно към нещо такова – към спонтанен метеж, който лесно ще бъде наречен революция и проведен като революция с всички печални последици. Вдигнати в името на правдата, революциите обикновено завършват с насилие и терор, като сбъдват всички кошмари, които статуквото се е опитвало да предотврати с мирни средства.

Белезите на безумието са достатъчно. Вървим към непосилно скъпа енергия и непосилно скъпа храна. Гордият европеец, който доскоро живееше като в научнофантастичен филм, е заплашен да се превърне във вегетарианец и безрадостно да преживя соя на тъмно заради режим на тока. Но какво да се прави – говедата и прасетата пърдят, ТЕЦ-овете оставят въглероден отпечатък, а двете заедно променят не само климата, но може би и траекторията на Слънцето около центъра на галактиката. Самолети няма да летят, с изключение разбира се на частните, защото финансовият елит не търпи дискомфорт. Хората няма да се събират по площади и заведения, ще ходят с медицински маски дори в домовете си, защото новите вируси вместо да изчезват, ще предлагат все по-разнообразни мутации, водещи до разработка на все нови и нови ваксини, които правителствата безропотно ще купуват и ще бодат с тях населението под строй като в скотобойна.

Да, глобалното безумие води към революция. Въпросът е кой ще я започне. И каква ще е идеологията на тази революция. Как тази революция ще бъде оправдана, как ще нарече извращенията достижения? Ще се намерят ли подходящите думи? На заблудата на Карл Маркс че „революциите са локомотивите на историята“ Николас Гомес Давила отговаря: „Всяка победоносна революция завършва с провал, защото добродетелите на народа не са присъщи на бедняка, а на бедността“.

Започвам да вярвам в конспиративните теории. Човечеството е покварено. Разпищолено и неблагодарно. Не цени придобивките, изобретени от тъничка прослойка интелигенти и морални негови представители. Има ли добро, което да не се е изродило в зло? Социалната солидарност, покълнала от милосърдието и състраданието, създава класата на професионалните бенефициенти, както и на организациите, които координират благотворителността, за да присвоят 90% от нея. Грижата за здравето създава здравните каси, за да се „източват“, докато цените на здравеопазването стават баснословни и недостъпни по друг начин, освен чрез здравни каси, които се „източват“. Интернет, създаден първоначално за академичен обмен, масово се използва за порнография, тероризъм, насилие и някои по-безобидни глупости като социалните мрежи, превърнати в платформи за ексхибиционизъм и омраза. Медиите вместо средство за плурализъм на мненията и свобода на словото са станали развъдник на лъжи и манипулации. Туризмът от възможност за културен обмен и обогатяване се е специализирал в low cost секс и алкохолен туризъм, до който има достъп цялата крещяща и повръщаща върху лицето на планета човешка утайка. Започвам да вярвам, че наистина има някаква конспирация, различна от официалния политически популизъм, за справяне с всичко това.

Хората стават все по-нагли, капризни, нервни и бунтовни. Все по-малко от тях произвеждат нещо съществено. Същевременно все по-тлъсти стават двете чудовища - транснационалните корпорации и транснационалната бюрокрация, обслужвани и двете от облата, лицемерна и корумпирана политическа класа. Това няма как да продължи и се страхувам, че ще бъде пометено от някаква революция.

Кой ще направи новата революция? Не кой ще я организира, не кой ще я оглави, не кой ще извлече в крайна сметка полза, а кой ще я задвижи. Очевидно недоволните. Те са различни видове – лумпени, които вливат тъмната си омраза като гориво във всяко по-грубо обществено движение, недоволни (и с право) от това, което са, но търсещи вината извън себе си: винаги някой външен злодей е ограбил тяхното щастие; общо ощетени – това са всички, които ще пострадат от скъпата храна, скъпата енергия и ограниченото придвижване; фалиращи дребни частни предприемачи, неспособни да се конкурират със срасналите се с политическата власт корпорации; най-сетне недоволни са ценностно несъгласните, за които господстващата идеология е лъжа. Както виждате, революцията се състои от най-различни хора, но това няма никакво значение, защото след отлива на първоначалното опиянение те ще се оттекат в незнайната мътилка на историята. Ще останат само добрите стари професионалисти, тарикатите.

Ако пандемиите, зелените сделки и другите подобни издевателства продължат още малко, наистина ще се избием. Съществува обаче реалната опасност революцията да задълбочи проблемите, вместо да ги реши. Не слушайте водачите (те винаги бързо се появяват), когато ви казват: по-лошо не може да стане. Винаги може. И обикновено винаги става. Ако светът върви напред, то не е заради революциите, а заради усилията да се преодолеят последствията от тях. Пък и какво значи „напред“, къде стига това „напред“, освен напред във времето?

Каква ще бъде идеологията на новата революция? Какви изобщо са идеологиите в съвременния свят и толкова ли са различни една от друга, та да има някаква интрига, някакъв реален избор? Социалдемокрация, християндемокрация, комунизъм? Национализъм, неофашизъм? Социален либерализъм? Социаллиберализмът според Иван Костов е доминиращата доктрина в Европейския съюз и е нещо средно между либерализъм и социализъм, което е донейде оксиморон, защото се мъчи да съвмести индивидуализма с етатизма. Знам, знам! Ще кажете, че не е невъзможно, но сега говорим за новата световна революция. А нито една от споменатите официални доктрини не е революционна към днешна дата. Напротив, всички те сякаш овехтяват и зрее необходимостта да бъдат подменени с нещо „пò така“.

Но ако тези идеологии не са революционни, кои са? Със сигурност анархизмът е вечният сериозен претендент. Той е най-удобен, когато става дума за помитане на старото и отваряне път за новото. Анархизмът, разбира се, е неосъществим, защото се превръща в диктатура (тоест от безвластие в свръхвласт) със скоростта, с която В-мезоните се превръщат в мюони. Пък и що за идеология е анархизмът!

Ами утопизма? Той е наркотикът на революционните маси. Нали помните как първоначално ще е всекиму според труда, после ще стане всекиму според потребностите, човек за човека ще е брат, приятел, другар и т.н., а не вълк. След като се видя, че тая няма да я бъде, появи се нов утопизъм и това е прогресизмът, ако позволите така да наречем илюзията, че хората ще става не само все повече, но и все по-богати и щастливи, технологиите – все по съвършени, докато накрая напуснем планетата-люлка и захванем безкрайното си разселване из безкрайния космос. А най-смешното е, че дълбоко в сърцето си всеки революционер, независимо от идеологиите, не очаква за себе си друго, освен след революцията да има повече достъп до ресурси, отколкото е имал преди това.

Популистите виждат назрялата необходимост от смяна на идеологиите и бързат инициативата да излезе от тях, преди другите да са се усетили. Много хора са безкритични по отношение на идеологиите и се увличат или от господстващите, или от революционните, особено когато последните обещават лесно забогатяване, щастие, развлечение и безкрайни права. Затова понякога господстващите идеологии мимикрират и обещават същото като революционните, за да ги объркат с тях.

Революцията е опасно, грозно събитие, защото когато бързешката променяш нещо, е по-вероятно да го развалиш, отколкото да го подобриш. Революцията никога не завършва така, както е започнала. Тя трябва да се допуска, единствено ако съществуващото положение е станало по-отвратително от нея самата.

И все пак, ако нашият свят – и хайде, нека не е целият свят, а нашата цивилизация – не се осъзнае, ще вземем наистина да се избием. Ще си натръскаме някоя революция, която ще продължи с диктатура на който там гробокопач я спечели. И горестно ще ридаем за изгубения рай (както казва Милтън), но ще бъде късно, либе, за китка (както казва Дядо Славейков). А ако вярваме на Освалд Шпенглер (което въобще не е задължително), нашият свят няма да се осъзнае, просто защото вече е стар, износил се е и му е дошло времето. Нищо. Или ще го преживеем някак, или няма. Не знам само как ще учим тепърва йероглифи, ако се наложи. Освен това мисля, че Картаген它必須被銷毀.