През 1194 г. цар Асен I разгромява византийската армия в битката при Аркадиопол (Лозенград) в „Македония“ – Източна Тракия
Епизодът с грузинските Липарити допълва нашите знания за българо-византийските военни конфликти при първите Асеневци
През Средновековието, независимо от географската отдалеченост и мащабното водно препятствие, каквото е Черно море, между българи и грузинци съществуват трайни връзки. Главният свързващ елемент е общата православна вяра, а своеобразен „венец“ на тези взаимоотношения е прочутата обител „Св. Богородица Петрициониса“ – Бачковският манастир, създаден през 1083 г. от армено-грузинският благородник Григорий Пакурян/Бакуриани. Грузински монаси живеят в манастира в продължение на векове, а в края на XI в. в него твори Йоан Петрици (ок. 1050-1130 г.). Прозвището, с което средновековният грузински философ остава в историята, е от българското име „Петрич“ – днешната Асенова крепост. Създадената в Бачково грузинска книжовна школа е наричана „Петриционска“. За духовните връзки между България и Грузия може да се разказва дълго, но днес ще се спрем на друг, по-„атрактивен“ епизод от нашата история, в който има грузинско участие.
През 1194 г. петима братя от рода Липарити попадат във вихъра на българо-византийската война, започнала с въстанието на Петър и Асен. „Домът“ на Липаритите е „лидер“ на аристокрацията срещу царската власт. Ролята на Липаритите достига своя апогей в средата на XI в., а през 1047 г. нейният водач Липарит IV дори успява да прогони временно от страната цар Баграт IV... За да умиротворят фамилията, грузинските царе ѝ предоставят имения, високи титли и т.н. В крайна сметка, през 1093 г. цар Давид IV анексира родовото княжество. Редица представители на метежния „клан“ търсят убежище във Византия, получавайки високи титли и служби в армията и държавната администрация.
Напусналият ни наскоро проф. Иван Йорданов (1949-2021), водещ специалист по нумизматика и сфрагистика, публикува печат на Михаил Липарит. През 70-те или 80-те години на XI в. той получава високата титла „проедър“, а печатът му е открит в Анхиало/Поморие. Тук ще разкажем накратко за участие на петима Липарити във византийската армия век по-късно, за което научваме от „Житието на царицата на цариците Тамар“.
Бележитата грузинска царица Тамар (1184-1213) е имала сериозни неприятности с останалите в Грузия Липарити. Петима братя, „… синовете на Кехабер от гнилите корени на рода Липарит…“, създават интриги, при които се стига до политически убийства. Решителната и енергична Тамар заповядва всеки един от братята да бъде затворен и изолиран в отделна крепост, но тази форма на домашен арест не дава резултат. В крайна сметка, размирниците са прогонени „… в изгнание в гръцка Македония (византийска Източна/Одринска Тракия), където те впоследствие бяха избити от кипчаците (куманите), както ние чухме, в бой като славни храбреци…“
Прогонването на братята Липарити е отнесено към първите години от царуването на Тамар – преди 1191 г., когато във Византия на власт е император Исак II Ангел (1185-1195, 1203-1204), при когото отношенията с Грузия са сериозно обтегнати. Както е известно, Тамар дава политическо убежище и по-късно активно подпомага Алексий и Давид Мега-Комнини, внуци на бившия ромейски император Андроник I Комнин (1183-1185) и създатели на Трапезундската империя. Братята Липарити отиват във Византия със своите въоръжени дружини, като разчитат на подкрепа и от страна на свои родственици в Константинопол – например съдията Василий Липарит, споменат през 1177 г. Предвид военния им опит грузинските аристократи са зачислени във византийската армия на фронта с възобновеното от братята Петър и Асен Българско царство.
Кога и при какви конкретни обстоятелства са загинали петимата Липарити? За съжаление, точни данни няма, но отговорът на този въпрос съвсем не е невъзможен. Картината на българо-византийското военно противопоставяне при първите Асеневци е достатъчно богата на събития, за които любознателният читател може да научи повече от новоизлязлата книга на д-р Анелия Маркова „Второто българско царство във война и мир“ (София, 2022 г.). До 1202 г., когато между император Алексий III Ангел (1195-1203) и цар Калоян (1197-1207) e постигнато примирие, взаимните удари следват един след друг.
Български военни акции, включително и кумански нападения в „Македония“ (Източна Тракия), е имало през целия период. Петимата Липарити загиват сравнително скоро след прогонването им от Грузия, очевидно в някакво по-голямо сражение. Най-правдоподобно е гибелта на грузинските аристократи да се отнесе към военните действия през пролетта на 1194 г., когато цар Асен нанася катастрофален разгром на обединените войски на византийските пълководци Алексий Гид и Василий Ватаци при Аркадиопол (Люлебургас). В решителното сражение войниците на „доместика на Изтока“ (главнокомандващия войските от Мала Азия) Алексий Гид се огъват пред българската атака, впускайки се в безредно бягство. Войските под командването на Василий Ватаци, „доместик на Запада“ (Балканите) са почти напълно унищожени от българи и кумани.
Тежкото поражение е възприето от Исак II Ангел като истинска военна катастрофа... По тази причина императорът търси съюзник в тил на българите и планира съвместен военен удар заедно със своя тъст, унгарския крал Бела III. За щастие, този амбициозен и опасен замисъл се проваля с преврата, извършен от Алексий III Ангел срещу Исак Ангел през 1195 г.
Участието на братята Липарити във войната между ромеи и българи може да се свърже именно със „западните“ войски начело с Василий Ватаци. Един оловен печат на този виден ромейски аристократ е намерен в района на Кърджали и публикуван отново от проф. Иван Йорданов. Върху него е изписана високата титла „севаст“. От сведения за близки по време събития научаваме, че в състава на балканските войски на империята е имало и отряди от алани (предците на днешните осетинци), поставени под командването на ромейския военачалник Теодор Врана. Военната организация и тактика на грузинците е била почти или напълно идентична с онази на техните северни съседи, аланите, самите неизменен наемнически или съюзнически елемент в грузинската армия. При традиционните грузино-алански връзки това не е изненадващо – самата царица Тамар е аланка по майка, а вторият й съпруг Давид Сослан е алански принц. Аланските наемници са идвали във Византия, както изглежда, основно през Грузия. Всичко това ни дава основание да предполагаме, че грузинският военен отряд вероятно е бил попълнен и от алани на византийска служба. Както вече сме отбелязвали в „Труд“ (17 декември 2021 г.), в армията на Асеневци също е имало съюзници алани – те обаче идват на българска служба не от държавицата Алания (дн. Северна и Южна Осетия) в Кавказ, от аланските „анклави“ в „куманската степ“ (днешна Украйна).
Активните връзки на Грузия с куманската „степна империя“ вероятно са повлияли на неизвестния автор да постави акцент именно върху „кипчаците“ (куманите). Напълно възможно е грузинските благородници да са загинали в бой именно с куманите, а не със самите българи. При традиционната за епохата военна тактика леката конница (куманите, съответно грузинците и аланите) често е играела самостоятелна роля в хода на големите битки. Така е например и прочутата битка при Одрин (14 април 1204 г.), в която цар Калоян с помощта на куманите разбива латинските рицари. В крайна сметка, епизодът с братята Липарити уместно допълва нашите знания за характера и особеностите на българо-византийските сблъсъци във времето на първите Асеневци.
И няколко думи за мястото на битката – „Македония“, както през Средните векове е наричана Източна Тракия. Грузинският автор е знаел това, защото във времето, в което е живял, земите на днешната историко-географската област Македония поради народността на своите жители са наричани … България!
Труд
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш