Който пътува често по железницата от Пловдив до София и обратно, може да е срещал тия дни във влака Елица, внучката на големия български писател Николай Хайтов. Тя носи сак, а той е пълен с мартеници - не пластмасови китайски мартеници, а наши, български, от чиста вълна, оцветена във всичките цветове на Родопите и с всичката фантазия на родопчанката. Тя ги плете сама или с дъщеря си и всяка пролет ги продава и подарява. Защо го прави? Не, не е защото няма друга работа - тя е доктор по педагогика на изобразителните изкуства, работи на две места, рисува и преподава на студенти, и на ученици.

- Внучката на Хайтов, неподражаемият автор на най-българските „Диви разкази“, плете мартеници, раздава ги и ги продава на сергии. Интересно е... защо го правите, Елица? 
- За мартеницата е малко да се каже, че е традиция. Мартеницата е едно предание за нас от нашите деди. Тя е и едно чудно изкуство, от което аз съм изкушена не само защото съм завършила художествено училище със специалност „Текстил“. Като малка обичах да ходя с баща ми (бел. авт - писателя Никола Гигов) в планината, да събирам паднали листа и да съчетавам цветовете им. После същото започнах да правя с цветна вълна - възхищавах се на козяците и кичените халища, сродих се някак си с изкуството на родопчанката. Бях и още съм под влиянието на преданията, които ми разказваше дядо ми (бел. авт. -Николай Хайтов). Аз ходех през лятото при него в родното му село Яврово и той ме водеше в близката местност „Могилата“. Тръгвахме от една чешма, на която имаше надпис: „ Криле имат само тези, на които сърцето им иска да лети“. Дядо казваше: „Пренасяме се сега с теб на крилете на този полет...“ и ми разказваше истории, предания... Така ми завеща, а и не само на мен, едно предание за мартеницата.

- Хайтов ни е завещал предание за мартеницата? Това малцина го знаят. Моля ви да го разкажете? 
- Разказът на Хайтов ни отвежда до река Волга, а и до Монголия, където са земите на Чингиз хан. Преди 681 г., когато е създадена българската държава, българи от рода на Хан Аспарух - включително баща му, и братята му са населявали тези земи. Но там те живеели с други племена. Голямо е било желанието им да намерят своя земя, където децата им да живеят свободно и да създават свое потомство. Ето защо Хан Аспарух и други млади българи тръгнали от Волга към Дунав - друга голяма река, за която били чули, че минава през плодородна земя, в близост до море с чудно красива природа. Това за тях била желаната земя и те решили да тръгнат да я търсят, докато я намерят. Аспарух и по-големите му братя живеели заедно със сестра си Хуба. Тя била много привързана към него, най-малкия брат и тежко преживявала раздялата. Мъчно им било и на другите моми, които изпращали момците на дългия и труден път. Тогава нямало пощи и интернет, писмата се пращали със соколи. Хуба вързала на крачето на един сокол един бял конец и казала на брат си: „Ако намерите земя за българите, върнете ни сокола с този бял конец. Тогава ние ще тръгнем по вашите следи и ще стигнем при вас отвъд Дунав. Но, ако попаднете в изпитания, ако влезете в битки, ако претърпите загуби и не можем пак да се съберем- ето ви един черен конец, вържете го на сокола, за да ни донесе лошата вест...“ Тръгнали храбреците, минали през опасни места, през мочурища и т. н., и накрая стигнали отвъд Дунава. Само че хуните и други племена не отстъпили без бой оттам. Започнали кървави сражения - стрелите улучили много българи. И сокола на Хуба бил ранен. Но българският дух не бил сломен. Нашите воини победили, макар да дали много жертви. Хан Аспарух междувременно излекувал сокола и го пратил на Хуба с добрата вест. Той полетял, само че белият конец на крачето му бил обагрен с кръв. Оттатък Волга много време чакали птицата. Дълго гледали в небето, но все напразно. Най-после, в един пролетен ден, на 1 март, соколът се появил във висините. Събрали се хората и вперили в него очи. Отдалеч конецът на крачето му изглеждал тъмен. Обзела ги мъка - любимите им хора, значи, няма да се върнат. Но когато соколът слязъл при тях, те видели, че конецът, който носи, не е черен, а е бял и червен!. Разбрали, че е почервенял от кръвта на техните близки. Една жена си го сложила до сърцето, друга - на ръката си. Радостни, те боядисали в червено и бяло още такива конци и си ги вързали - с обич и вяра. И с тях поели към своите мъже, вървели, вървели, събрали се с тях и основали на хубавата земя българската държава. И всяка пролет оттогава българите си връзвали бял и червен конец - по традиция, за здраве, за късмет. И до днес бяло -червената мартеница свързва и българите по цял свят, колкото и далеч да се намират те един от друг, както и да са разделени от близките си....

- Вълнуващо предание ни е завещал Хайтов...
- Да. И аз го разказвам на моите студенти и ученици. Ние заедно пресукваме белите и червените конци, за да ни свързва мартеничката с миналото, с корените ни и със силата на нашите предци. Та и тая сила да ни помага да вървим напред в настоящето и към бъдещето, където да намерим търсеното добро.
 
- Вълнуват ли се учениците ви от това предание? Успявате ли да им предадете това вълнение и вдъхновение, което очевидно е предизвикал у вас разказът на дядо ви? 
- Надявам се, че успявам... Защото аз изпитвам това вълнение от дете, а вече гоня петдесетте.... Навремето моят баща ме заведе в Монголия, в Улан Батор, в земите на Чингиз хан, в местностите от които, според дядо ми, са тръгнали българите, за да стигнат до Дунава. А после като художник - приложник аз натрупах още знания за легендата, за традицията и за нейното претворяване в приложно изкуство.

- Името ви е Елица. Да не би да сте кръстена на онази Елица от „Мъжки времена“?... На оная красива, свободолюбива девойка, която е открадната за един невзрачен младоженец от един мъж -канара, който накрая загива за нея? 
- Не, аз не съм тая Елица от „Мъжки времена“. Дядо ми е бил лесничей, той много обичаше планината и боровата гора, пишеше много за тях. „Два са бора ред по редом расли и между тях Елица сестрица“ - нали знаете това? Дядо много харесваше името Елица, но не той, а майка ми и баща ми са ми го дали. Не е свързано с красива жена, свързано е с гората... Освен името ми, дядо много харесваше занаята, който си избрах. Радваше се, че творя. Насърчаваше ме да бъда човек на изкуството, обръщаше ми внимание, че освен цветовете, които като художник редя, в живота има и други краски - като например звука на чана. Ние се допълвахме се, бяхме добри приятели. Той работеше с думите, а аз с цветовете, които съчетавам. Приятелството ни беше вдъхновяващо. Той ми подсказа да извеждам учениците си сред природата, да въведа извънкласното обучение, да правим пленери, творчески работилници, екскурзии и т. н. Водила съм децата в родното му село, да видят родната му къща и неговите „шумки от габър“ (бел. авт. - става дума за едноименния сборник от разкази на Хайтов). Събрахме листенца от габър, рисувахме върху тях герои от разкази...

- Вие имате ли любим разказ на Хайтов? 
- Много ми харесва „Докато са живи“. Това е разказ за майка му и баща му, за баба Катина и за дядо Александър. Те са били много бедни хора и не са имали възможност да го издържат, като учи. Затова той работи и учи, издържа се сам и взима две години за една. Те живеели много оскъдно, за да му помагат. Майка му много обичала ябълки. И той, когато започнал работа в града, все се канел да им купи ябълки и да им ги занесе на село. Но бил зает и все отлагал от днес за утре. И пише в разказа така: Тези ябълки, които не можах да им подаря, засядат в гърлото ми сега... И съветва: докато са живи родителите ви, кажете им, че ги обичате... Много е вълнуващо, просълзявам се, когато го разказвам със свои думи.

- Какво ли би казал днес Хайтов, ако беше жив? Какво ли би казал за битието ни, за морала ни, за политиката? 
- Той казваше така: Ако днес вали, знай, че утре ще грее ясно слънце. Наблюдаваше с голяма загриженост силните бури, които брулеха България и вилнееха над света. Но беше оптимист. Вярваше и умееше да раздава на младите творци вяра, огън и сила. И сигурно още го прави от мястото, където сега се намира.

- Знам наизуст нещо, което Хайтов казва в едно интервю от 1993. „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.“
- Да. Той беше оптимист. И остави думи, които се помнят, наистина.

- Като например и това: „Едно е да ти се иска, друго е - да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш.“ 
- Това е от разказа „Мъжки времена“.

- Трудно ли е да си внучка на Хайтов? 
- Не е лесно. Аз например, не пожелах да уча в Художествената академия в София, защото си знаех - там, както и да се представя на изпитите, ще бъда „внучката на Хайтов, която той е наредил“. Кандидатствах в Търново, където се преборих на конкурса и влязох. Привилегии никакви не съм ползвала от дядо си, но винаги съм внимавала да ме обвинят, че го правя. И като творец каквото и да направя, все ме питат не за мен, а за дядо ми.

- Това в момента правя и аз. Вие правите чудните мартеници, но аз все ви питам за дядо ви, а не за тях.
- Аз съм свикнала на това. Николай Хайтов е голям. Аз се гордея, че съм негова внучка, че приличам него - и по сините очи, и по любовта му към природата и към изкуството.

- А свикнала ли сте с това, че за него се говори и добро, и лошо? В Уикипедия например за Хайтов пише: български писател, драматург, известен със сборника си „Диви разкази“, както и с противоречивите си съчинения относно гроба на Васил Левски. Обвиняван е в присвояване на чужди произведения“. Не ви ли вбесява това „обвинение“, което е абсурдно! Езикът на Хайтов е неповторим! 
- Свикнала съм и с това. На споровете за гроба на Левски - с историци и с всякакви хора - дядо посвети голяма част от живота си. Знам, че го направи не за себе си, а за да изпълни желанието на Левски - да има гроб, където някой може да остави цвете. Когато пишеха остро критично и даже злобно за него във вестниците, майка ми се обиждаше и се ядосваше, а той u казваше: „Защо се ядосваш? Ако си високо дърво, няма как да не те брулят ветровете.“ Дядо уважаваше достойните си опоненти. Неприятно му беше, когато получаваше нож в гърба от приятели. А това се случваше не само в борбата за гроба на Левски. Той беше председател на Съюза на българските писатели, бранеше имуществото на писателите към което имаше всякакви апетити. Майка ми реагираше бурно на несправедливите упреци към баща си, все се хвърляше да го защитава. Аз не знам трудно ли е да си внучка на Хайтов, но знам, че е трудно да си му дъщеря.

- Защо мислите така? 
- Първо, защото майка ми (бел. ред. - Елена Хайтова, журналистка и пасетелка) е емоционална и болезнено приема ударите срещу баща си. И второ, защото той не само не u помагаше да се развива като писателка. Той я махаше от отвсякъде, спираше публичните u изяви. Слагат например Елена Хайтова да рецитира при откриването на културно събитие. А той казва: „Не може така, аз съм председател на съюза на писателите, аз да откривам събитието, а ти да рецитираш.“ И Елена изчезва от програмата. Тя се бореше сама, татко u помагаше. А дядо беше много горд, когато тя, въпреки всичко, успяваше да се изяви.

- Как живее майка ви сега? Как живее дъщерята на Хайтов? 
- Живеем заедно в апартамента ми в Пловдив - аз, дъщеря ми и тя. Майка пише книги. Тя повече обича да пише за близките си, отколкото за природата. Последната книга, която написа беше по повод 100-годишнината от рождението на дядо ми - „Орли от пламък“... Тя живееше по-рано в Смолян, в къщата, където съм израсла. Сега, след като почина баща ми, аз по-често от нея ходя там. Мен къщата ме зарежда. Аз съм преди всичко родопчанка.

- Вие сте и художник, и доктор на науките.
- Да, неотдавна защитих докторат по методиката на обучението по изобразително изкуство. Преподавам в гимназия „Патриарх Евтимий“ в Пловдив и в Пловдивския университет. Правя живописни картини, изложби. Рисувам предимно Родопите. За 50-годишния ми юбилей съм замислила изложба, която да се нарича „Престилката“.

- За престилката на родопчанката? 
- За музиката на цветовете, за багрите.

- А дъщеря ви? Предполагам, че е наследила някой талант - вашия или на дядо си? 
- Тя се казва Деница. Рисува много хубаво. И учи журналистика, специалност „Връзки с обществеността“. Правим заедно мартениците. Тя ги продава. И аз ги продавам понякога. Започнах да ги правя за подаръци, когато бях бременна с дъщеря ви. Рисуваше ми се, но ми казваха, че не е добре да дишам изпаренията от боите, докато родя. И аз започнах да майсторя мартенички от конци. Когато дъщеря ми се роди, аз бутах количката с нея, а отстрани висяха мартеничките и хората искаха да си купят от тях.

- Вероятно трудно се справяте материално сега - с пенсията на майка ви, с вашата учителска заплата? 
- Справяме се. Човек не живее за единия хляб.

Нашият гост
Елица Гигова е родена в Смолян. Завършила е художественото училище в родния си град, а после Великотърновския университет, специалност “Живопис”. Първото є назначение е в пловдивското училище “Патриарх Евтимий”, като учителка по изобразително изкуство. Сега преподава и там, и в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Доктор е на науките в сферата на педагогиката и изобразителното изкуство.