Поетът Борис Христов: Книгата е вода от извор за живот и кладенец на знание

На 28 октомври бе премиерата на новата книга с размисли на д-р Любомир Канов „Късен следобед“.Тя бе представена от проф. Александър Кьосев, проф. Георги Ончев и Тони Николов.

За нея поетът Борис Христов казва: „Отдалечен десетилетия по чужда воля от мястото на Болката Родина, Любомир Канов е задавал своите въпроси: за Вселената, за тайните на сътворението, и за чудото Човек - размислял е за неговото битие, и за причините да бъде днес това, което е. И с опита на лекар, състрадавал безброй окаяни души, е писал, без да осъзнава, Книгата, чиято участ е  да бъде за читателя вода от извор за живот и кладенец на знание“.

Специално за читателите на „Труд news” д-р Любомир Канов предостави три откъса от „Късен следобед“. 

Книгата не е подчинена на някакъв ред или предварителна замисъл, по-скоро е спонтанно споделяне на мислите и наблюденията на един човек, роден в първата половина на миналия век и носещ през годините всичките белези, патила и упования на един преживян живот. Или по-скоро една микроскопична част от тях. Помислете си: когато съм се родил, на Адолф Хитлер са оставали около 6 месеца живот, но аз не съм могъл да го зная, а може би той само го е подозирал. Когато бях призован да браня НРБ срещу враговете ни от НАТО, буквално в нощта, когато пътувах в новобранския си камион към поделението на 23 Х 1962 г, Джон Кенеди и Хрушчов бяха пред прага на Трета световна война. Размина ни се, но не напълно. Сега сме пак там.

ПРЕХОДНОСТ

Понеже с възрастта човекът се вдетинява, така и аз в неизбежната си загуба на умения и сръчности, започнах да се замислям над това, защо някои неща ни се удават с леснина, а други ни костват много повече усилия. Започнах да се самонаблюдавам и да анализирам моите всекидневни дребни несръчности, изпускания, сблъсъци с предметите и техните свойства като твърдост, чупливост или висока температура, предизвикваща изгаряне. Но от друга страна, някои дребни победи над материята, малки триумфи и успешни действия с неочаквана сръчност ме изненадваха приятно и ме караха да тържествувам временно. Ето, казвах си, мога понякога дори да бъда сръчен! Но, постоянно ме угнетяваше съмнението защо се случва така, че срещу някои мои, макар и дребни начинания, долавях сякаш някаква съпротива, някаква сила, която ми пречи успешно да ги завърша съобразно първоначалното ми намерение. С огромен труд, даже простите начинания, едва успявам да докарам до успешен край. Наистина, пръстите ми, координацията, зрението, даже и вниманието ми, не са същите каквито бяха, но защо подобни, даже по-трудни задачи преодолявах и досега без проблеми, а други — не можах. Замислих се за миналото, когато предстояха много по-ключови и даже съдбоносни изпитания, които изискваха решения и сръчности от съвсем друг характер и които бяха много по-важни, отколкото дали ще зашия здраво откъснатото копче на балтона си. И по пътя на размишлението установих, че и тогава имаше много пътища и начинания, които можех да последвам и пред които имах избор. И в ретроспектива, избирах тези от тях, които с голяма упоритост и скърцане на зъби, настоявах да поема. Бяха трудни, лесно се проваляха, но аз настоявах да ги продължа, с типичното за мене твърдоглавие. Някои наистина се провалиха и то повече от един път, а други се осъществиха с лекота и сякаш на крилете на някакъв попътен вятър, макар че никак не изглеждаха лесни и дори възможни отначало. Продължавайки да анализирам от малкото към голямото, от миналото към сегашното, взрян в тази изненадваща благосклонност на онова, което наричаме обстоятелства, късмет, съдба и прочие, стигнах до един извод. Той е, разбира се, напълно ненаучен и не почива на никакви доказателства, а единствено на чисто интуитивната догадка. Ами, ако всъщност зад всичко това стои Бог и деликатно ни насочва натам, където ще бъде по-добре да се насочим и ние го възприемаме като лесно, а онова което се удава трудно, тегаво и сякаш е противно на природата ни — като погрешен избор? Е, наистина, ако упорстваме и упражняваме правото си на свободна воля, без да обръщаме внимание на тези толкова деликатни подсещания, ние в крайна сметка достигаме дотам, докъдето сме решили. Резултатите са винаги за наша сметка, включително когато са катастрофални. Но дали е възможно да усетим този деликатен шепот, това едва доловимо подбутване в правилната посока? И дали това е наистина така? Може ли да е някаква илюзия, която аз, заплетен в своите възрастови несръчности, се опитвам напразно да разчепкам. Най-вероятно е именно това. Но все пак?

БЛАГОДАРНОСТ КЪМ ТЯЛОТО

Дали не е уместно, към края на дните си, дори човек да е по професия лекар, да въздаде благодарност по един чисто езически начин на своите телесни органи.

Примерно:

О, мои бъбреци, служихте ми вярно, опиках благодарение на вас много тоалетни през всичките тези години, преминах с ваша помощ през континенти, самолети, влакове и казармени помещения, но, великодушни, вие никога не ме предадохте!

О, Черен дроб, ти, който ме защити през толкова злоупотреби и ме преведе благополучно до днес, ще ми позволиш ли да сваля своята символична шапка пред теб?

Благодаря ти, о, мой черен дробе!

Ти, Дихателна системо, моля те бъди снизходителна за моите ранни прегрешения, за нервно изпушените “стюардеси” в моменти на вълнение или най-обикновено разхайтено безразличие към теб — доставящата кислород към моя тогавашен мозък! Благодаря ти, че поне засега, не си ми отвърнала с онова, което се нарича Хронична Обструктивна Белодробна Недостатъчност. Беше наистина добра към мен!

О, мозъко, спасителю мой, ти, който си ме превел през всичките ми заблуждения, сънища, надежди, упования, образования, разочарования, любови и си бил единственият орган на разумност в моето тяло, както и подпалвач на страстите ми и враг на логиката ми, ти, който винаги си консумирал 25% от моята телесна, а може би и духовна енергия, благодаря ти за това, че все още не си ме наказал с отказ да функционираш и че не си ми отвърнал с деменция! Поне засега.

Thank you very much!

Към стомаха си няма да изкажа благодарност, с риск да изглеждам истински неблагодарник, но наистина той можеше да бъде по-умерен в своята склонност да поглъща храна и да бъде така привлечен към висококалорични субстанции, включително виното. Прощавам ти, защото природата ти е такава, но можеше да бъдеш малко по-сдържан, все пак!

Едва ли ще ми стигне домашното възпитание учтиво да сведа глава пред имунната ми система, на която дължа всъщност пребиваването си и до този ден на тази земя. Благодаря, специално на фагоцитите, лимфоцитите, на Т-клетките и на цялата каскада от имуноглобулини и фактори, които ме защитаваха от всякакви вирусни и микробиологични нападения. Оценявам дейността ви, приятели, и ви се чудя на акъла. Как можахте да се преборите с всички онези, дето ме атакуваха толкова много години? Сполай ти, Имунна Системо! Можеше да се откажеш навреме, щеше да ти бъде по-лесно!

Но ти — не!

Браво на теб!

Но има ли справедливост към това тяло, на което остава не кой знае колко много време да тътри подметките си по земните друмища, ако не споменем с добра дума сърцето? То, милото, е започнало да тупти още преди Девети Септември 1944-та в утробата на майката, която отдавна не е на тази земя. И до ден днешен, не престава прилежно да тупти след толкова милиарди удари, та да мога да напиша и тези думи.

На него най-много искам да кажа с обич:

Недей още да спираш, ако можеш!

Моля те, мое сърце!

Какво остава на края все пак?

Един организъм, съставен от резервните части на Вселената, служил за временно убежище и употреба.

За това — Благодарим!

ПТИЦИ

Наблюдавам птиците. Кацват върху някой комин. Понякога е само една птица, изглежда самотна, оглежда се наоколо, неспокойна е, сякаш търси някого. Познавам това състояние, още от младостта си, понятно ми е. След това виждам две птици. Не знам имената на птиците, нито те моето. Не са от същия вид като предишната птица, но предпочитат да бъдат на най-високото място. Това е разбираемо. Искаме да видим повече неща отвисоко, ако е възможно. Не искаме да бъдем изненадани. Двете птици са заедно, но привидно изглеждат някак си поотделно. Мъжката птица е в позиция на ужахване, обикаля около женската, има желание да бъде харесан, да бъде признат и одобрен. Женската е привидно безразлична, търси нещо с клюна си върху хоросана на комина, може би въображаеми зърна. Но те са заедно, задружни са в някакво общо дело, свързани са в неделимо цяло. След това отлитат нанякъде, първо едната и веднага след нея другата. Коминът остава сам.
Над тях и над мен се стелят сивите облаци на още един отминал ден.