- Д-р Емилова, как се събудихте днес? Как мина Вашата сутрин? 
- Бодра и пълна с енергия, въпреки, че всеки ден  преглеждам по 20-25 души, тъй като в клиниката има около 140 пациенти. Тази сутрин по време на лекцията, която аз изнасям всеки ден от 30 години, маестро Йордан Камджалов спонтанно поиска да сподели емоциите си и откритията си за този удивителен метод. Беше много вълнуващо. После думата взе и журналистът Георги Тошев, за да вдъхне на хората кураж и оптимизъм, а след него - Влади на 13 години и неговата майка. Влади е едно от „гладните“ ми бебета, родени след плодолечение – изумителен малък художник, който също направи 10 дневен режим на плодове. Накрая аз помолих една жена, която оздравя от рак, да разкаже историята си. Тя дойде преди 18 години при нас и при рутинно ехографско изследване установихме, че има тумор на левия бъбрек. Посъветвахме я да направи бързо операция, защото още нямаше метастази никъде, а после да направи лечебно гладуване. И тя направи, жива и здрава е досега без химиотерапия и лъчетерапия, само със стриктно прилагане на метода на лечебното гладуване всяка година и с промяна в храненето. „Аз наистина живея втори живот, благодарение на лекарския екип тук и на този удивителен метод.“, каза тя пред пациентите и предизвика сълзи и в техните, и в моите очи.

- Но методът на лечебно гладуване с плодове и чай не е панацея, нали? Не би могъл да помогне на всеки? 
- Да, така е. Винаги подчертавам, че човек с рак може да си помогне с лечебно гладуване само в началната фаза, когато още няма метастази. Много хора с други заболявания стигат до необратими състояния и тогава нищо не може да се направи. Силата на този удивителен метод е и терапевтична, и профилактична – да ни предпазва от болести, да запазим здравето, ума си и жизнеността си дълги години. Обичам да казвам, че не е важно, колко години има човек в живота си, важно е колко живот има в годините.

Със съпруга си Димитър: 50 години щастие.

- Удивително е, че помните толкова много истории на пациенти, толкова много лица, толкова много съдби. За тези 30 години през клиниката са минали над 50 200 души! Как успявате?
- Когато при мен дойде нов човек, винаги се стремя да разбера как живее – какво е семейството му, щастлив ли е, какво го тревожи. Независимо, че в лечението на този човек се опираме на стриктни изследвания с модерна апаратура и го наблюдаваме всеки ден, познаването на личната му история, на неговите тревоги и страхове е важно за лечението. Древните китайци са казали: болестта е плачът на душата. За да се излекува един човек медицината не е достатъчна – трябва да се излекува и душата му, и емоциите му. Затова всеки един пациент, когото опознавам, минава не само през ръцете и през слушалката ми на лекар, но и през сърцето ми. За да мога да го насърча да поиска промяна, да намери себе си, сам да излекува душата си.

- Но как намирате това време – да бъдете до всеки един пациент по време на лечението? 
- Малко хора знаят, че откакто основахме клиниката с моя съпруг преди 30 години ние буквално заживяхме в нея. Местехме се от хотел на хотел и хотелската стая ставаше нашето семейно жилище. Никога не сме имали собствена сграда (колкото и да ме обвиняват в печалбарство). Той почина преди 10 години, аз продължих сама да живея в хотелските стаи. Сега имам екип лекари, които осъществяват денонощна грижа за пациентите, имам екип специалисти, медицинска апаратура на световно ниво. А в началото бяхме сами с него и с една медицинска сестра. Сега е по-лесно да пътувам или да живея в къщата си в село Слънчево. Но аз продължавам да спя в клиниката. И никога не изключвам телефона си. Защото всичко се случва. Идват хора в тежко здравословно състояние, ако ги приемем в клиниката, то е защото смятаме, че можем да им помогнем да подобрят здравето си. Но те изискват изключително внимание.

- Да ви върна назад преди 30 години. Как започнахте, какво беше началото? Кой беше първият ви пациент? 
- Началото беше на 5 май 1993 г. в семейната ни боксониера във Варна. Превърнах я в кабинет за консултации за метода на омекотеното лечебно гладуване. А първият пациент бях самата аз. Много пъти съм разказвала тази история. Още от ученичка страдах от тежък хроничен запек. Хранехме се като всички българи – беше важно не какво има на масата, а да има нещо. Живеех в санаториума, в който работеха родителите ми – майка ми беше санитарка, баща ми – счетоводител. (Ето сега си давам сметка, че аз почти от раждането ми съм живяла предимно в … клиники.) Начинът на хранене ми докара тежка мигрена. Нямах още 40 години, когато започнах да вземам при всеки пристъп лекарства за мигрена, защото така ме учеше официалната медицина. Мигрената отначало ме връхлиташе всеки месец, после всяка седмица, а след това болката стана постоянна. И аз постоянно увеличавах дозите на лекарствата. Сега знам, че не съм лекувала тялото си, а към отровите в него съм прибавяла и отровите от химическите субстанции. Няколко години по-късно мой състудент ме прегледа на ехограф и ме предупреди, че ме очаква хемодиализа – толкова бяха увредени бъбреците ми. Но какво мога да направя, попитах отчаяно. „Нищо, пий си лекарствата“, каза равнодушно той. Днес е доцент, продължава да лекува така хората. Но аз не можех повече така. Отидох при Лидия Ковачева, една истинска светица, гладувах по нейния метод в един санаториум край София, заедно с моя Митко, тогава имахме само едни ябълчици. Но стиснах зъби, изтърпях адското главоболие в началото, и с всеки ден ставах все по-добре. А след една година и две дълги гладувания, както и с отказването на обичайните блага – месо, колбаси, туршии, компоти… вече нямаше мигрена, нямаше лекарства. Черният ми дроб се сви и вече не беше омазнен, както и жлъчния мехур, който беше отровен буквално. Хемоглобинът ми, изключително нисък винаги, стана нормален. Затова се осмелих да напусна добре платената си работа на кардиолог, за която се бореха стотина лекари, и да отворя кабинет. Защото с моите познания на лекар вече не можех да бъда честна с хората, когато ги лекувам. Въпреки, че съм завършила с отличен медицина, виждах, че това, което съм научила, не им помага. Само дълбокото ми убеждение, че давам най-доброто на моите пациенти ми помогна да устоя през годините на хулите и атаките срещу мен. Както и обичта и благодарността на моите пациенти, които не само се връщаха при мен, но водеха и своите близки, деца, внуци.

Със сина си Живко на тържествения концерт по случай 30-годишнината на клиниката във Военния клуб.

- Какво знаете днес като лекар, което не сте знаела преди 30 години, когато тръгнахте по пътя на холистичната медицина?
- Не знаех колко много и различни болести могат да бъдат преодолени с лечебното гладуване. Не знаех, че този метод може да пречиства както тялото, така и душата. Като кардиолог не знаех, че гладуването може да изчисти кръвоносните съдове! Имали сме пациенти с 75 процента запушване на артериите на мозъка – това е състояние, предшестващо инсулт. След три дълги гладувания на плодове и чай с мед и веганско хранене доплеровата сонография показваше, че кръвопотокът при тях тече свободно – т.е. запушването вече е преодоляно, плаките се бяха стопили напълно. Години наред в клиниката наблюдавам хора със затлъстяване и хипертония, която е довела до хипертонично сърце: лявата камера е хипертрофирала и лявото предсърдие е уголемено. При тези пациенти, които са решили да оздравеят и да променят живота си и гладуват, промените в сърцето претърпяват обратно развитие, то вече не е уголемено, работи като здраво сърце! Има стотици такива случаи при нас с пълна медицинска документация, някои от случаите на хора, които идват не само веднъж, а са били 30, 40, 50 пъти. Не говоря за временен ефект, а за нещо трайно. Стига човек да е последователен и упорит, разбира се. Това е удивително наистина, нямаше как да го знам преди 30 години. Но тогава за съжаление бях подигравана, заплашвана, хулена, отричана.

- Началото през 90-те години – това ли беше най-тежкият период за вас като човек? Кой момент искате да преживявате отново и отново? 
- Най-щастливият момент в живота ми беше раждането на внучките ми Люси и Весела, преди 16 години. Помня когато ми ги доведоха първия път – те бяха на няколко седмици, при раждането тежаха по 2 кг. Като две малки крехки вързопчета. Сложих ги на спалнята и цяла нощ ги гледах и плаках от радост. Сега са две прекрасни момичета, интелигентни, красиви, талантливи, знаят как да се хранят здравословно.

Тежките моменти са свързани със загубата на близките ми хора. Най-тежкият беше загубата на съпруга ми. Ние бяхме две души в едно, 50 години заедно във всичко, той беше моята любов, опора, другар, моята сила. Сега продължавам сама по пътя и заради него, знам, че той ми дава сила и кураж от небитието. Не ни стигнаха 50 години на земята. Много щастливи моменти са свързани и с децата ми Кремена и Живко, неговата съпруга, родителите й, които винаги са ме подкрепяли, с хората, с които работя – с тяхната подкрепа и любов. Д-р Милев, главният лекар на клиниката, който работи 25 години при мен, д-р Казакова, проф. Каназирев, д-р Овчарова, д-р Красимир Иванов и д-р Георги Иванов, целият екип специалисти и сътрудници… Както и с моментите, в които моите пациенти ми дават знак за обич и приятелство – когато ме поканят да стана кръстница на някое от гладните ми бебета или да присъствам на сватбата на хора, които са преобразили живота си при нас.

С малкия си пациент Боби в Боровец.

- Как се промени характерът Ви с годините?
- Да остаряваш е привилегия, да остаряваш в добро здраве е не просто късмет, а награда за усилията на един човек. Приемам по-спокойно нещата, по-независима съм и свободна в преценките си и отношенията с хората. Изгубих суетата си, каквато притежавах като по-млада. Сега не се притеснявам от бръчките, но винаги нося червило и моите любими перли – дори когато сутрин водя гимнастиката (за съжаление не всеки ден вече). Аз съм това, което виждат в мен моите пациенти. Човек, който има мисия да помага. Възрастта дава това чувство за свобода. В същото време не съм изгубила своя оптимизъм и радост от утрото на всеки ден. Също така не вярвам на прочутата мисъл „Който трупа познание, трупа печал.“ Точно обратното е при мен. Нищо лошо не задържам в сърцето си, пускам тъгата да пътува, гневът и обидите - също. Може би и това, заедно с лечебното гладуване, което практикувам повече от 31 години, ме държат в кондиция и с висок дух. 80 години не са малко, но днес съм по-млада от това, което ще бъда след 5 или 10 години, ако рече Бог.