Позитивното мислене се родее по някакъв начин със шизофренното

Д-р Цветеслава Гълъбова е много пъстър събеседник и винаги може да ти поднесе интересна гледна точка, без да натрапва оригиналност. Идва u отвътре да постави точната дума в отговорите и неслучайно е сочена за един от водещите специалисти у нас по психиатрия. Разговаряме с нея за ползите и вредите от десетките съвети за позитивно мислене в социалните мрежи и агресията в обществото.

- Набедени ли са сезоните за депресиите заради ноторния факт, че пролет и есен най-често се обострят психичните състояния, д-р Гълъбова?

- Категорично е вярно, че при сезоните, при които има смяна на температурните режими, се обострят психичните състояния. Ние го отчитаме чисто емпирично. Има опити да се обяснят с научни факти, но няма единна теория по въпроса. Свързано е със слънчевото греене, със смяната на температурите, но е факт, че отчитаме обостряния на психичните заболявания.

- В седмицата на прошката - колко е полезно човек да прощава?

- Много.

- Мантрата за „подай втората буза“, повече помага или повече пречи на човек да се чувства добре?

- Прошката е различна от мантрата за „подай втората буза“. Да простиш, означава да кажеш „да“ в някои случаи на предател. Да кажеш „да“, когато не си се чувствал добре, когато си бил обиден. Да подадеш втората буза е робство. Но да простиш е нещо наистина велико. Прошката не означава забравяне. Много хора бъркат прошката със забравянето. Няма как да забравиш, че някой те е наранил или те е предал. В този случай е важно да осъзнаваме колко са значими механизмите на човешките отношения. Когато човек осъзнае защо другия го е предал, обидил, е по-лесно да прости. Животът не е съдебна зала, за да се влиза в роля на обвинител, на обвиняем или защитник, но в живота тези неща се случват на всекиго и е важно да се разбере защо този човек е постъпил по дадения начин. Тогава наистина е по-лесно да бъде простено.

- На какво се дължи мнителността, липсата на щастие у българите? Сред по-тъжните нации сме от страните в ЕС, например, поне по статистически данни?

- Ние сме мнителни, защото много сме лъгани. Защото много пъти нашите надежди са предавани. И това изглежда вече закрепено в нашия геном. А сме тъжни, защото се чувстваме нещастни, защото не живеем по начина, по който искаме да живеем. А не си даваме сметка, че начина, по който живеем, зависи до голяма степен от нас, самите.

- Защо наблюдаваме буквално лавина от призиви за позитивно мислене - социалните мрежи са пълни със статуси, със статии по темата?

- Краткият отговор е „Това са глупости!“ (смее се, б. а.). Но разбира се, много хора биха се почувствали засегнати, че мислят по глупав начин. Истината е, че позитивното мислене, но то не трябва да се бърка с позитивната психотерапия, защото това са две различни неща, та позитивното мислене, както казва колегата Николай Михайлов, е мантра за домакини. Позитивното мислене се родее по някакъв начин със шизофренното мислене. При шизофренното мислене няма критичност, което е характерно и за позитивното мислене. Да си дадем сметка, че гурутата на позитивното мислене всъщност работят страшно много. И те са стигнали до тези позиции не, защото са стоели вкъщи на дивана и защото са размишлявали позитивно, а защото работят. Позитивното мислене е вредно, защото то ни лишава от критичност. А тя е много важна. Във всяко свое действие ние може да бъркаме и затова ни е необходима критичността. Ние трябва да мислим критично и аналитично, за да можем от предишния си опит, да извлечем съответните поуки и да направим следващия път нещо различно. Позитивното мислене ни пречи да бъдем различни. То ни учи да казваме „всичко е Ок“, „нещата ми се подреждат“, но нещата ни се подреждат, ако не допускаме едни и същи грешки по два пъти. Можем да допуснем нова грешка, но това ще бъде различна ситуация. Имаше една поговорка, че не можеш да минеш два пъти през една и съща река. А това изисква аналитично мислене - защо тази река е различна. И това мислене ще ни изведе на правилния бряг. Няма нищо стращно да си признаваме, че допускаме грешки. Ние сме хора, не сме богове. Позитивното мислене изключва възможността да допуснем грешка, защото там само стоим и мислим позитивно.

- С властта или с парите човек по-лесно губи почва под краката си, или пък напротив - чувства се по-добре, по-уверен, по-„хепи“?

- И с двете еднакво успешно може да загуби почва под краката си, ако липсва стабилна вътрешна устойчивост. Когато човек не е подготвен да получи власт и пари, той може да загуби почва под краката си, да загуби реалната преценка за ситуацията и тогава да се случат много неприятности. Както добре знаем, Фройд е казал, че има два нагона - либидинозен и агресивен. И когато човек получи власт и пари, може лесно да се отдаде на своите нагонни желания. Властта и парите са нещо временно, както ги има, може утре да ги няма. Ако човек има стабилни вътрешни устои, нито властта, нито парите ще го променят. Той ще може да контролира всякакви външни фактори.

- Имали ли сте подобни пациенти?

- Да. Когато човек загуби изведнъж горепосочените временни придобивки, той се чувства изгубен, не знае какво да прави със себе си. Имал е две патерици, които са му били подадени в даден момент и без тях той не може да стъпва стабилно и да ходи правилно. Винаги съм си мислила, че когато това се случи в млада възраст, може да бъде пагубно. Всички ние виждаме много примери за социални инвалиди, за хора, които не могат да направят стъпки, които да ги защитават тях, самите. И става много страшно-започват тревожности, паник-атаки, депресии. Много пъти съм си мислила за децата на богатите и известните, които получават тези две патерици само, защото са деца на богати и известни. Наистина е голям проблем и знаем за подобни примери и в нашата, а и в световната история точно за деца на богати и известни, които тръгват по пътя на наркотиците, на алкохола.

- Какво ни липсва за профилактика на психичното здраве?

- За съжаление липсите са много и те са свързани с това, че у нас обществото, а и управляващите като част от това общество, не оценяват, че психичното здраве е част от здравето на една нация. Както се казва - няма здраве без психично здраве. Липсва профилактиката и превенцията в най-чистия u вид и се стигне до грижата за хора с ментални разстройства. Много са липсите и по отношение на нуждите за подрастващите, за зрелите хора, като грижа за хората с ментални разстройства. Виждате какво се случва с нарастващата агресия в училищата, в детските градини. Свидетели сме на твърде много агресия и на много неглижиране на този проблем.

- Агресира ли българското общество за последните 30 години?

- Моето впечатление от позицията на жена на 54 години е, че да. Имаме проблем в това отношение. Конфликтите, дори на улицата, се разрешават с изключителна агресия. Липсва всякакъв опит за разбиране. Някой казва нещо, другият скача да отговаря, да посяга. Такива ситуации наблюдаваме в магазина, на паркинга, в институции, в болниците. В последните години българите не работим като общество и в семейството, да контролираме своите емоции. Няма правилни и неправилни емоции, но има правилни и неправилни начини за изразяване на емоциите. Може и да не харесвам някого, но това не е повод да агресирам. Няма го това разбиране. Чуваме само, че „докторите са убийци в бели престилки“, даскалите са прости“ и виждаме какво се случва. Навсякъде искаме камери, навсякъде да се наблюдава. Добре, ще наблюдаваме. Но какво бихме видели в българското семейство, ако сложим камери в домовете? Навремето определяхме семейството като основна градивна клетка на обществото, но според мен тази клетка се разпадна.

- Разпадна?

- Да, разпадна. Използвам това глаголно време умишлено. Семейството днес не е в процес на разпад, а се е разпаднало. Някак си всички искаме другите да си свършат работата. Това мен, лично, ме влудява - да оставим институциите да си свършат работата. Добре, но в тези институции работят хора и те не са по-различни от нас. Според мен всичко започва от най-високо ниво. Имам предвид всички хора, които по една или друга причина са попаднали във фокуса на общественото внимание. Дали това са политици или шоу-звезди, няма значение. Тези хора масово не разбират, че имат огромна отговорност именно като попаднали във фокуса на общественото внимание. Те трябва да внимават какво говорят, как говорят, за кого го говорят, какъв пример дават. В днешно време, когато информацията ни залива отвсякъде и плуваме в един информационен океан, много е важно какви послания дава всеки един от нас именно като личност, попаднала във фокуса на общественото внимание. Това не са годините преди 1989-а и интернет, когато нямаше информация, но имаше знание. Знанието се придобива активно - ти четеш, питаш. Докато информацията те залива пасивно.

- И стигнахме до функционалната неграмотност при подрастващите, така ли?

- Точно така. Нивата са потресаващи. Нашите деца са информирани, но незнаещи, защото ние, възрастните, не ги приучваме да бъдат упорити в придобиването на знания. Ние разчитаме, че те се къпят в информационното море.

- А има родители, които казват: „Мен навремето никой не ме е учил..“

- Да, с мен също никой не се е занимавал. Само че едно време нямаше такова информационно море и каквото исках да науча, трябваше да отида в библиотеката, да седна да чета, да поровя в речници и т.н. А сега е въпрос на един клик. И не съм противник на съвременните технологии, напротив. Но те не ни освобождават от задължението да бъдем пълноценни родители, които се интересуват какво се случва, с кого общуват, какво ги вълнува. Децата в масовия случай са оставени да се справят сами. Много родители смята, че са изпълнили своите задължения, осигурявайки модните дрехи, нов телефон или играчки. Но детският цвят е черно-бял. Ние, възрастните, сме хората, които оцветяваме, които внасяме нюансите. Ние сме тези, които трябва да научим детето си да различава цялата гама между черното и бялото. Да знаем какви проблеми има в училище, какво си говори със съучениците, с приятелчетата си, какво го смущава или какво го интересува. Знаете ли колко много деца имат проблем в това отношение, защото се чувстват нито чути, нито разбрани. И от тази позиция да се тръгне по кривия път на асоциалното поведение е само една крачка. И след това родителите казват: „Каквото сме могли, осигурили сме му го“ или „Всичко му осигурихме“. Добре, но попита ли го какво иска, какво го вълнува? Изчетохте ли една книга заедно, обсъдихте ли един филм, играхте ли един футбол заедно? Какво правихте заедно? И се оказва, че децата са оставени на самотек. Те живеят във виртуалната реалност. А после се чудим как е попаднало на педофил, примерно. Ще попадне, защото едно дете много лесно може да бъде привлечено със забавление, но и с внимание.

- Като казахте, че българското семейство се е разпаднало, разпаднало ли се е българското общество?

- Не бих си позволила да бъда толкова категорична, но това, което виждам, никак не ми харесва. Вече сме твърде несъчувстващи, несъпричастни.

- Липсва емпатия?

- Да. Емпатията я няма. Казва се за някого: „това са лични проблеми, да се оправя“. Няма я общността, която да се погрижи за своя изпаднал събрат. Независимо защо е изпаднал - дали поради финансови причини, дали поради други. Всеки е зает със собственото си оцеляване, без да си дава сметка, че всички ние сме част от едни организъм. И както един организъм не може без лява или дясна ръка, защото ще функционира непълноценно, така и ние като общество не можем да бъдем пълноценно общество, ако има непълноценни единици от него.

- Без да генерализираме, но каква диагноза може да сложите на българското общество?

- Отчуждение. То не е диагноза, няма я в медицинския класификатор на болестите, но отчуждението е огромният проблем, след който идват всички останали. Ние забравихме, че сме човешки същества и че принадлежим на един и същ човешки вид. Че трябва да си помагаме, за да оцелеем като вид. Но това не е само у нас, а се наблюдава и в световен мащаб.

Нашият гост

Д-р Цветеслава Гълъбова е родена през 1966 г. в София. Възпитаник e на Медицинския университет (1992) и на Университета за национално и световно стопанство (2006). От 1994 г. работи в държавната психиатрична болница “Св. Иван Рилски”, започвайки от ниво ординатор и преминавайки през началник на отделение за мъже с остри психози. В момента е директор на лечебното заведение. Национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз.