„Блестящо“ се провали погрешната идея за задължително гласуване

В края на 2022 г. кризата в политическото представителство не е преодоляна

Френската революция (1789) и Втората световна война са гранични събития в развитието на човечеството и във всички сфери на живота. Идеите на революцията и балансът след войната създадоха усещане за „равновесие“ между Запада и Изтока, а след края на Студената война за еднопосочно развитие на света (политическа демокрация и пазарна икономика). След падането на Берлинската стена прибързано и провокативно Ф. Фукуяма обяви „края на историята“ (1992) и че либералната демокрация е „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството“, „финална форма на човешко управление“.

Тридесет години по-късно сме в неолибералната икономика, либералната демокрация е в криза, а медиите необратимо се промениха. Прогнозите за развитието на демокрацията се простират между „бъдещето на либералната демокрация“ (по д-р Р. Смилова), през „перманентна криза на либералната демокрация“ (по доц. д-р Св. Малинов) до апокалиптичното „как умират демокрациите“ (по Ст. Левицки и Д. Зиблат).

България затваря последните страници на 2022-а много по-песимистично отколкото започна годината. През 2020-а и 2021-а изглеждаше, че демокрацията ни възвръща жизнеността си. През 2020 г. преживяхме реална и гражданска защита на действащата Конституция от 1991 г. Усилията на управляващите тогава (ГЕРБ, ВМРО и НФСБ с подкрепата на Воля) за свикване на Велико народно събрание не намериха подкрепа в юридическите среди. Тогава нито един юрист не подкрепи публично инициативата (след 2 години един бивш конституционен съдия призна, че е работил по текста). Следващата година се очакваше като да станем свидетели на разсичане на „гордиевия“ възел в областта на държавното управление. Вместо това станахме свидетели на три парламентарни избора (един редовен и два предсрочни). Донякъде логично място сред парламентарно представените партии имаше партия, възникнала като проект за промяна на политическата система, говореща системно и напоително от 2015 г. насам за това през телевизията. Разбирането на ИТН, че ще изтощи „старите“ партии доведе до изтощаване на самите тях. Бацилът обаче вече беше влязъл в тялото на политическата ни система.

Кога започна това? Хвърлянето на бегъл поглед върху въпросите, за които беше правена двугодишна телевизионна агитация (2015 и 2016), показва, че в генезиса на идеите им е деградация на съществуващата политико-партийна система. Три от шестте въпроса пряко засягаха политическото представителство – намаляване на броя на народните представители до 120 (т.е. политически решения да могат да се вземат с 31 гласа при обикновено мнозинство), въвеждане на мажоритарна избирателна система (т.е. свеждане на парламентарно представените партии в крайна сметка до две), фиксиране на партийната субсидия до 1 лв. (хвърляне на партиите в обятията на корпорациите, което се случи частично със сериозни последици, вж. ЗИД на Изборния кодекс /бр. 60 от 30.07.2019 г./ и Решение № 5 на Конституционния съд от 2021 г.). Два от въпросите бяха „заимствани“ от инициатива на президента (2015) – за въвеждане на задължително гласуване (въведено за избори, вж. чл. 3, ал. 1 от Изборния кодекс /Обн., ДВ, бр. 39 от 2016 г., в сила от 26.05.2016 г./) и за възможност за гласуване дистанционно по електронен път на избори и на референдуми (недобре въведено и отменено със ЗИД на ИК, предстои обнародване в „Държавен вестник“ на 30.12.2022 г.). „Блестящо“ се провали погрешната идея за задължително гласуване.

Плацебо бе за избирателната активност – вместо да се повиши намаля участието на гражданите в избори. Последният въпрос беше за избиране на директорите на областните дирекции на МВР и началниците на районните управления в областните дирекции на МВР чрез мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура. Откровена покана за избор на „популярни“ лица със спорно минало. (Със свое Решение № 9 от 2016 г. по к. д. № 8/2016 г. Конституционният съд /Обн., ДВ, бр. 60 от 2.08.2016 г./ обяви за противоконституционно Решение за произвеждане на национален референдум, прието от 43-то Народно събрание на 12.05.2016 г. /ДВ, бр. 37 от 2016 г./, в частта по точки 2, 4 и 6, с която са приети три от въпросите, предложени от Инициативния комитет с председател Ст. Трифонов.)

Ролята на ИТН в три поредни легислатури (2021-2022) беше подобна на тази през 2015 и 2016 г. Отчаян опит за прескачане на 4%-та бариера беше пък идеята (за свикване) за произвеждане на национален референдум за смяна на формата на държавно управление (от парламентарна в президентска република, чл. 158, т. 3 от Конституцията). Този опит отново беше провокация към Конституцията. Плодовете от участието им (тези, реторика, провокации от парламентарната трибуна и от министерски кресла, безпричинно „съучастие“ във вот на недоверие срещу собственото правителство) ще продължим да усещаме поне още година. Поводи ще се намерят – самостоятелна телевизия, пълен размер на публичната субсидия за партията, регистрация за участие в бъдещи избори през идващата година.

В края на 2022 г. кризата в политическото представителство не е преодоляна. Изглежда, че се задълбочава поради невъзможност за формиране на правителство в поредна легислатура засега с първия проучвателен мандат (връчен на кандидат, посочен от ГЕРБ), но е много възможно и другите два опита да бъдат неуспешни. Хроничната партийно-политическа криза се разгръща в парламентарна, а такива кризи се преодоляват чрез избори.

Връщането на стрелките на часовникът назад с година ще ни доведе до същия резултат – разпускане на 47-то Народно събрание и предсрочни избори за 48-о НС, защото антисистемната ИТН не иска нищо повече от взривяване на съществуващия партиен модел. А либералната демокрация не може да функционира без политически партии. Вместо да се сатанизират политическите партии и да бъдат заменяни от проекти, не е ли време за сериозен разговор за бъдещето на политическите партии като субект, източник и бенефициент на демокрацията? Този разговор е закъснял, но когато и да започне, все ще е полезно.

* Умберто Еко е не само романист и учен, но и професионален публицист. В книгата „Връща ли се часовникът назад. Горещи войни и медиен популизъм“ (2006, на български 2010, С.: Сиела) са събрани негови статии по актуални проблеми от вътрешната и външната политика, писани между 2000 и 2005 г. Според него главната особеност на нашето време се състои в това, че се връщаме стремително в миналото – в технологиите, политиката и обществените отношения.