Протестите в Белград приличат на онези, с които преди 23 години бе свален Милошевич

Вучич пак показа, че може да печели избори, с колкото му е нужно

Промяна няма да има - нито вътре, а вероятно и навън

Не беше чак толкова отдавна. При едни други драматични обстоятелства, с други главни герои и с други последици, разбира се.

На 24 септември 2000 г. в Сърбия се проведоха президентски избори. Спечели ги Слободан Милошевич, но много скоро стана ясно, че вотът е бил фалшифициран. Под натиска на многохилядните протести в Белград на 5 октомври същата година диктаторът подаде оставка. Замени го кандидатът на опозицията Воислав Кощуница, който трябваше да бъде антипод на своя предшественик. Оттогава, от онези драматични дни и нощи, остана споменът за емблематичното „Готов е!“, с което протестиращите определиха съдбата на Милошевич, плюс името на студента, който го убеди да напусне поста си - Чедомир Йованович-Чедо. Каква беше съдбата на Милошевич след това е вече история, от най-новата на Сърбия и на Балканите. Тя е добре известна и може да служи за учебно помагало на всеки лидер от района, който е решил да не се съобразява с нея.

Сега в Сърбия пак имаше избори и те пак са последвани от протести. Този път ставаше дума за предсрочен парламентарен вот, който по странно или закономерно стечение на обстоятелствата отново постави на преден план личността на държавния глава. Този път той се казва Александър Вучич, човек на новото време, въпреки че в миналото му на млад и надежден бъдещ политик има периоди на тясно сътрудничество с Милошевич като негов министър на информацията. Някои даже го определят като софистицирано копие на някогашния силен човек на Сърбия.

Но и кампанията за тези избори на неговата Сръбска прогресивна партия (СПП), от ръководството на която той се отказа през пролетта, запазвайки членството си, премина под знака на неговата личност като политик и държавник. Логото u бе свързано с него: „Александър Вучич - Сърбия на трябва да спира“.

Преобладаващото мнозинство от наблюдателите преди изборите вече бяха единодушни, че на 17 декември 6,5 милиона сръбски избиратели ще трябва не толкова да определят състава на 250-местната Скупщина, а да участват в референдум в подкрепа или не за президента на страната. Е, получи се. Резултатът е точно такъв, какъвто Вучич искаше.

Опозицията, обединена под лозунга „Сърбия против насилието“, получи своите „пет минути слава“ чрез твърдението, че нейният многомесечен натиск и редовни съботно-неделни протести в Белград са довели до решението Вучич да насрочи извънреден вот. Може и така да е, не бива да се подценява и този фактор. Протестите, както се знае, започнаха през пролетта след онова жестоко убийство в едно белградско училище, последвано от друго в едно село наблизо. Но истината според мен е, че Вучич взе решение за предсрочния вот не толкова под натиска на протестната вълна, колкото от нуждата той да получи парламентарно и обществено доверие пред предизвикателствата, които го очакват като държавен глава на Сърбия. Затова и акцент на призивите му към съгражданите и избирателите бяха насочени към това те да му дадат предимство от „50 плюс един“, с което СПП да има правото да състави самостоятелно правителство. Дори не и това, а да има зад гърба си достатъчно авторитетна подкрепа в обществото, която да му осигури спокойствие при предстоящите важни решения, свързани преди всичко с Косово.

Както се казва, да не е луд Вучич, че да насрочва избори, които да не може да спечели, при това точно с толкова, колкото му трябва. А че правителство щеше да бъде съставено, беше повече от ясно. Още преди деня на вота неговият традиционен коалиционен партньор Ивица Дачич - лидер на Сръбската социалистическа партия, беше се похвалил на митинг пред свои привърженици, че вече има договорка с Вучич общата им парламентарна работа да продължи. Друг е въпросът, че самият Дачич, актуален външен министър, направи стратегическа грешка, че в кампанията акцентира на това той да бъде премиер на страната. Слабият изборен резултат, неочакван и за самия Дачич, му даде да разбере, че не само няма шанс да бъде премиер, но и вероятно ще трябва да се откаже от лидерството си на партията. За негова чест, той има смелостта в нощта след изборите сам да предложи да се оттегли.

В крайна сметка Александър Вучич игра на сигурно и спечели. Помогна му цялата държавна машина, помогнаха му и контролираните от него медии, помогна му и самата му функция като президент на страната. Колкото и да се опитваше да се „въздържа“ от предизборни послания при изпълнение на конституционните си задължения, начинът, по който го правеше, приличаше на театър. Направи го и при откриването на интерконекторната газова връзка, когато и пред президента Румен Радев изигра същия етюд. Бил в условията на предизборна кампания, та нямало да отправя политически послания, забравяйки, че самото откриване на връзката си беше такова предизборно послание.

Изобщо, таймингът на вота - 17 декември, си беше удар в десетката от Вучич, очевидно премислен така, че цялата европейска политическа машина да е завъртяла основните си обороти, да се е настроила празнично, в това число и да е оставила зад гърба си резултатите от срещата ЕС-Западни Балкани. Иначе, в кампанията президентът бе един обикновен сърбин: ще извади от джоба си и ще хапне в предизборно студио сандвич, купен на улицата, ще кара колата си, пеейки популярен шлагер, някаква професорка-педиатър пламенно ще му благодари за децата, които са се раждали в Сърбия. Все простички неща, които правят впечатление и които опитен популист като него знае много добре как да пусне в действие.

Някои наблюдатели нарекоха всичко това, което се случи на 17 декември, изборен автократизъм. Аргументираха се с нещата, които вече сме отбелязвали - услужлива и изцяло зависима държавна машина, контролирани медии, удобен избирателен закон.

Самоувереността, която всичко това създава, обаче изигра лоша шега. Почти няма международна организация, изпратила наблюдатели на изборите, която да не е отправила своите бележки за нередности и нарушения в процедурата. В това число и привикването за гласуване в спорния Белград на гласоподаватели от Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Не се изключват и други изборни екскурзианти от Косово, след като властите в Прищина не позволиха откриването на секции там.

Стигна се до там от Вашингтон да поискат разследване на нередностите в изборния процес като „насилие, насочено към изборните органи, журналистите и акредитираните наблюдатели“. Това е „неприемливо“, заяви Мат Милър, говорителят на Държавния департамент, препоръчвайки на властите да се съобразят с докладите на ОССЕ и на останалите изборни наблюдатели от чужбина, които този път бяха повече от всякога.

Вероятно във Вашингтон имат повече информация от терена, тъй като в изборния ден посланикът на САЩ в Белград Кристофър Хил обиколи доста от избирателните секции в държавата.

Разбира се, опозицията оспорва изборните резултати, особено тези в столицата Белград. Там беше и слабото място в прогнозата на Вучич за победа. Представителите на неговата партия победиха, но са недостатъчни, а и коалиционни партньори не се виждат. Ситуацията е сложна, защото и в Сърбия, както на много други места, който държи столицата, държи всичко. Започна и гладна стачка на двама от лидерите на опозицията, която направи тактическа грешка, обявявайки изборите за нередовни и фалшифицирани чак когато чу резултатите късно през нощта, а не веднага в края на деня. Та сега властите имат основание да я обвиняват, че мотивите за протеста са разочарование от лошия изборен резултат, а не загриженост за честността и свободата на вота.

Вучич взе своето, опозицията направи каквото можа. Промяна няма да има - нито вътре, а вероятно и навън. Е, тогава, ще има ли дежавю? Най-много да се проведат втори избори в Белград. Познавачи твърдят, че за да се повтори 5 октомври 2000 г. са нужни протести от най-малко 150 000 човека. Както тогава. Ако ги няма, а те наистина не са толкова, всичко си остава по старому.