Димитър Маринов, ученик на Пишурката, е сред първите съдии след Освобождението

Дело за митнически злоупотреби и срещу журналисти слага началото на правораздаването

Битките за независимост на съда и опитите за използване на меча на Темида за разправа с неудобни граждани и журналисти не са от днес и вчера... Още в зората на Освобождението, когато след векове чуждо владичество се ражда нова България, самозабравили се управници искат да превърнат едва проходилите съдилища в паравани на далавери и средства за заглушаване на свободното слово. Но срещат отпора на млади съдии - възрожденци и поборници за свобода, част от тях дори не завършили право, но изпълнени с идеи за свобода, справедливост и служба на народа.

Един от първи българи, поели тежката задача да раздават правосъдие и да бранят честа и достойнството на хората и държавата, е 31-годишният тогава Димитър Маринов от Лом. Макар и без юридическо образование, Маринов, наричан с уважение от съгражданите си “Даскал Митко” е изключително образован за времето си човек - ученик на Кръстьо Пишурка и Никола Първанов, учил във Военно-медицинското училище в Цариград и семинария, гимназия и университет в Белград.

През ноември 1877 г., когато в Лом влизат румънски и руски войски и временното управление провежда избори за местни власти, Димитър Маринов е избран за председател на съдебния съвет. На 3 март 1878 г. той встъпил в длъжност като председател на Ломския окръжен съд. Освободената държава още дори нямала собствени закони и доскорошния учител се ръководел от руските закони и най-вече от собствените си понятия за справедливост и ред, формирани от учителите му и от престоя в турските зандани.

Още в първите си дни като съдия обаче младият служител на Темида се сблъскал не толкова с опасни престъпници, колкото с произвола и наглостта на част от новите управници. Видинчанинът Димитър Коцев публикувал във вестник “Българин” критичните дописки срещу своеволията на руски офицери и информациите за далаверите на началника на Митница - Лом Флореску. Текстовете вбесявали назначеният за окръжен началник в Лом руски капитан Павел Нечаев, покровител на митническия шеф. За да затвори устата на журналиста, той разпоредил да арестуват и осъдят Коцев като ругател и клеветник на временната власт. Димитър Маринов обаче отказал да гледа делото, тъй като установил, че не е подсъдно на ломския съд - Коцев живеел във Видин, а вестник “Българин” се печатал в Гюргево. Временно руско управление не позволявало в уж свободна вече България да се издава какъвто и да било вестник, затова газетата излизала в съседна Румъния, обяснява в спомените си Маринов. Ядосан, че нарежданията му не са изпълнени, кап. Нечаев отново пратил делото на Маринов с писмо, пълно със заплахи и заповед писачът да бъде немедлено осъден.

Притиснат от нарежданията, съдията насрочил делото. Пред публиката от видни ломски граждани дописникът Коцев обаче доказал с факти своеволията на капитан Нечаев, а за далаверите на митническия началник представил протоколи на Градския съвет в Никопол, където преди да отиде в Лом, Флореску бил кмет и сътворил куп тъмни дела. Доказателствата за нарушенията на двамата управници били толкова солидни, че съдийския състав оправдал Коцев и го освободил. Което изпълнило със злоба Нечаев и той не закъснял да се разправи с омразния му съдия.

Скоро след това Димитър Маринов отново разсърдил окръжния началник като по дело за откраднат от селянин и продаден на казашки офицер кон, решил жребецът да се върне на собственика му. Казакът обаче се оказал приятел на Нечаев и, за да угоди на другаря си и да унижи непокорния съдия, капитанът взел делото и написал на него “Унищожавам това решение и решавам: коня да остане при офицера!”. На възражението на Димитър Маринов, че административната власт няма сила да унищожава съдебни решения Нечаев креснал “Това е моя работа!”. И пратил двама казаци с голи саби, които тикнали съдията в затвора. “Даскал Митко, кога ще свършат твоите неволи. И в Турско, и в Българско все в кауша!” ожалили съдията жителите на Ломско.

Начело със стария поборник дядо Цеко Войводата те се вдигнали на протести и освободили Маринов. А губернаторът след проверка уволнил самозабравилия се капитан. След съдийските си премеждия, спечелил още повече любовта и уважението на хората, Димитър Маринов се превърнал от пазител на законите в законотворец. Станал депутат във Учредителното събрание и взел дейно участие в изработването на Търновската конституция. После работел като съдия в Силистра и Русе.

Въпреки отдадеността си на правото през 1883 г. Маринов напуснал съдилищата и се заел с просветна и научна дейност. Станал директор на девическата гимназия в София и директор на Народната библиотека. Създал и ръководител Етнографския музей в България, описал в поредица трудове традициите и обичаите на българите и революционните им борби. Стажът на Димитър Маринов като съдия в новоосвободена България, когато със правораздаване се заели млади учители, писатели и революционери като Иван Вазов, Тома Кърджиев, Захари Стоянов е част от историята на изграждането на българската съдебна система, в основите на която са заложени принципите на свобода и демокрация, но и моралните ценности, опазени от народа ни през вековете. Тези първи страници от съдебната летопис на страната ни са и доказателство, че правораздаването е ефективно и облечено в доверието на народа, когато се опира на законите, но най-вече и на честта, достойнството и смелостта на хората, избрани да раздават справедливост.