Навършиха се две десетилетия от ужасяващите събития в Република Македония

Отбелязването на инцидента при Карпалак си беше поотделно - македонците при техните жертви, албанците - при своите

Признавам си, понеже ме е обхванало едно носталгично настроение към времето, когато работех като кореспондент в Скопие, така и не мога да се въздържа да не се върна към най-ярките събития от най-новата история на Република Македония. Още повече, че в неделя, както видях, освен по местата на пожарите на територията на страната, част от политическия елит бе по местата, свързани с една от най-трагичните страници на въоръжения конфликт през пролетта и лятото на 2001 г. Президентът Стево Пендаровски заедно с министъра на отбраната Радмила Шекеринска бяха в Прилеп, за да положат цветя и да говорят по повод гибелта на десетте войници от резервния състав на армията, загинали на шосето от Скопие за Тетово посред бял ден.

На мястото на злосторството - местността Карпалак, също бяха положени цветя и произнесени възпоменателни слова това никога повече да не се случва и никога повече да не се дават човешки жертви. И на двете места не бяха забелязани представители на албанската етническа общност, които поне от куртоазия да проявят съчувствие. Думите, които вече двадесет години се произнасят на този ден, отново съдържаха и традиционните критики към властта - защо на мястото на жертвения инцидент все още не е издигнат паметник на загиналите десет войници от Прилеп и защо хората, които по силата на дълга се бориха срещу бунтовниците, не са получили своето морално и социално удовлетворение. За разлика от техните противници, които не само че не бяха съдени за престъпления срещу човечеството, но бяха достатъчно добре „компенсирани“ за участието във въоръжения конфликт.

Та, така. Двадесет години назад... Денят беше 8 август 2001 г. Вече няколко месеца траеше въоръженият конфликт между силите на правителството на Любчо Георгиевски и бунтовниците от Армията за национално освобождение (АНО). Ридовете и склоновете на Шар планина, надвесена над Тетово, се бяха превърнали в бойно поле, върху което и двете страни бяха дали десетки жертви. Но с посредничеството, бих казал дори и под натиска на международната общност, краят вече се очертаваше. Договорът за прекратяването на военните действия вече бе готов, оставаше само да бъде подписан.

Само след няколко дни, на 13 август в Охрид документът бе официализиран под строгия поглед на международните посредници Джеймс Пардю и Франсоа Леотар в присъствието на президента Борис Трайковски. Подписите си сложиха лидерите на четирите основни политически партии в страната: премиерът Любчо Георгиевски от ВМРО-ДПМНЕ и Бранко Цървенковски от СДСМ, а заедно с тях Имер Имери от Партията на Демократичния просперитет и Арбен Джафери от Демократичната партия на албанците. Както се вижда - две плюс две, което трябваше да означава зачитане на етническото равновесие в държавата. Отсъстваше „победителят“ - лидерът на бунтовническата Армия за национално освобождение Али Ахмети, който само година по-късно основа Демократичния съюз за интеграция.

Новосъздадената формация на вълната на гордостта от победата издуха другите партии на албанците и вече двадесет години, с едно малко изключение, неизменно е във властта като коалиционен партньор на най-голямата партия на македонците. Започнала като бунтовническо движение, спечелила първостепенно място под политическо слънце в Република Македония, след две десетилетия участие в управлението тя вече се отказа да бъде нещо като правозащитник на албанската общност в държавата. Неотдавна неизменният u лидер Али Ахмети обяви, че борбата за колективните права на албанците е пред завършване и поради това ДСИ се преориентира към една от модерните партийни европейски платформи, каквато е екологичната. Значи някогашните бунтовниците стават зелени. Какво пък, преди двадесет години униформите им, с които се движеха по Шар планина, бяха от същия цвят - значи нещата са си дошли на мястото.

Но да се върна на онзи 8 август. Някъде към девет часа разтревожен ми звънна колега, с когото си имахме приказката и който от време на време ми „донасяше“ новини от тяхната редакция. Александър Чомовски, който тогава работеше за македонската секция на „Дойче Веле“. „Коста, нещо страшно е станало на пътя от Скопие за Тетово, при Карпалак... Не знам повече подробности“. Веднага набрах мобилния телефон на Антонио Милошовски, приятел и тогава говорител на правителството. Отговори ми веднага, хлипайки. Дори не изчака да го попитам: „Коста, ужасно е, много жертви, обади ми се по-късно, сега просто не мога“... По-късно Антонио дълго време бе външен министър на страната си, след това, както и в момента, е председател на Комисията по външната политика на Събранието. За тези двадесет години от онези дни Антонио претърпя интересна метаморфоза от момче, което се смяташе за българче, до днешната си политическа позиция на един от твърдите антибългарски настроени членове на ръководството на ВМРО-ДМПНЕ. Последната му проява в този смисъл бе внесеният от него и тикан в парламентарната процедура проект за Резолюцията за „червените линии“ за преговорите на Северна Македония с България. Проектът стана реалност след гласуване с консенсус в Събранието и с подкрепата на управляващия Социалдемократически съюз на Македония на премиера Зоран Заев.

... По-късно и сам разбрах - камион на Армията на Македония, натоварен с боеприпаси и десет войници от резерва в него, всички от Прилеп, е бил обстрелван с гранатомет в района Карпалак, на пътя от Скопие за Тетово. Автомобилът бил улучен, боеприпасите избухнали и всички десет войници в него изгорели като живи факли. Нападателите избягали, така и не бяха открити, дори и не изключвам днес да се мотаят някъде из властта в Скопие - я в парламента, я някъде по високите етажи на държавните институции. Позната история: първо в Република Македония, после и в Косово униформите бяха сменени с копринени костюми и бели чорапи.

Трагедията бе пълна. И до сега не е ясно кой е бил този командир, който е разрешил войници да пътуват с камион върху боеприпаси. И защо хората в него не са взели предпазни мерки? Вярно, войната си отиваше, политици и експерти готвеха текста на договора за прекратяване на огъня, но все още опасността си я имаше. Или са си мислели, че нищо не може да им се случи на толкова открит терен, върху който минава шосето от Скопие за Тетово, сега вече отлична магистрала. При това посред бял ден. Е, има един критичен пасаж и той е тъкмо при Карпалак, където пътят се стеснява покрай рекичката, а от двете му страни има гористи хълмове. И тъкмо там е бил изстрелян гранатометният снаряд. Десет момчета изгоряха, превръщайки се в тъжен рекорд на драматичната жертвена статистика на конфликта от 2001 г. Там, на Карпалак.