Турците пет пъти нападат позициите на 21-и Средногорски полк, но всички атаки са отбити геройски

Камбаните на църквите бият тържествено, а местното население посреща с възторг освободителите

Днес Златоград чества своя празник – 110 години от освобождението от турско робство. На 8.11.1912 г. местната управа на току-що освободения от победоносните български войски в хода на Балканската война родопски градец се събира, за да уточни датата за деня на освобождението му и да определи неговото празнуване. Така с протокол №5 и точно на Архангеловден е отбелязано: „В днешното си заседание тричленната комисия остана много доволна от извършеното велико за Даръ дере (старото име на Златоград – Н. О.) събитие – осветяването на първото българско трицветно знаме, реши за назидание на бъдното поколение и за вечен спомен на освобождението ни от петвековното робство да назначи нарочен ден, в който всяка година да се празнува от всички даръдерци като местен народен празник.”

За да стигне до мечтаната свобода, градът обаче трябва да бъде освобождаван на два пъти. През януари 1878 г. се водят последните боеве за изхода на решителната за бъдещето на България Руско-турска война. След разгрома на армията на Сюлейман паша при Пловдив и освобождението на града на 4 януари 1878 г., руските войски започват мощно настъпление в Родопите. Големи сражения се разиграват край Брестник на 4-5 януари и след тях е пресечен пътят за отстъпление на турската армия към равнината. Така османските войски са принудени да се изтеглят на изток към линията Асеновград-Хасково-Кърджали, а после - по поречието на Чепеларска река към Гюмюрджина (дн. Комотини в Гърция). Основна роля в тази военна операция се пада на генерал Пьотр Черевин, командващ Казашката кавалерийска бригада.

Този руски офицер произхожда от известно благородническо семейство. В Руско-турската война от 1878-1879 г. той първо участва в Западния отряд под командването на ген. Гурко, а към края на сраженията поема Казашката бригада. Руснаците настъпват стремително в Родопите и вечерта на 14 януари превземат с. Павелско. Развивайки успеха, ген. Черевин още същия ден заповядва на войските да продължат към Чепеларе. Според негов доклад до генерал Веляминов от 16 януари той докладва за сражения с неприятелски отряд и изпращане на заловени пленници в Наречен. На следващия ден бригадата продължава похода през Роженския превал към Устово, освобождавайки разграбеното и опожарено от башибозука с. Соколовци. Край Бостина казаците се сблъскват със значителни турски сили, които оказват сериозен отпор. В рапорта си ген. Черевин съобщава, че ариегардът им е разбит, но основните части на османците успяват да се измъкнат.

На 17 януари 1878 г. руската кавалерия навлиза в Устово, което днес е един от кварталите на областния град Смолян. Камбаните на църквите бият тържествено, а местното население посреща с възторг освободителите. Според възрожденеца Стою Шишков веднага е сформирана местна администрация, а ген. Черевин не губи време. Още на 18 януари изпратен от него конен отряд завзема Долно Райково и Пашмакли, а после настъплението продължава на изток. Целта е Казашката бригада да се съедини с основните сили на руската армия, завладели по това време важния Одрин.

Макар и отслабени, турските части опитват да оказват съпротива. При днешния Рудозем казаците настигат колоната на отстъпващия Фауд паша и веднага я атакуват. Загиват около 300 турски войници, а са пленени множество знамена. В зимната виелица корпусът на ген. Черевин извършва героичен 50-километров тежък поход и на 21 януари достига Даръ дере, днешния Златоград. Камбаните на двете възрожденски църкви „Св. Богородица” и „Св. Георги” бият безспир, а освободителите са посрещнати с хоругви и хляб и сол. Самият ген. Черевин отсяда няколко дни в Нашевската къща.

За съжаление след злощастния Берлински договор Златоград и Средните Родопи са върнати на Османската империя. Ето защо неговото окончателно освобождение се случва 34 години по-късно, по време на Балканската война от 1912-1913 г. Заслугата за това е на полковник Владимир Серафимов, командващ 21-и Средногорски полк.

По време на военните действия, видният пълководец вече има славата на герой от Сръбско-българската война през 1885 г. В първата фаза на сраженията през есента на 1912 г. неговият полк има задача да освободи Средните Родопи и да ликвидира така наречения Тъмръшки клин. В преследването на тази цел полк. Серафимов на 8 октомври превзема Девин, а на 13 октомври влиза в Пашмакли, Райково и Устово.

Именно тогава командващият на османския Кърджалийски корпус Мехмед Явер паша решава да атакува българите с трикратно превъзхождащи ги сили. Средногорският полк е зачислен в състава на 1-ва пехотна бригада, ръководена от полковник Димитър Гешев. Предвид неблагоприятната обстановка, той заповядва на полк. Серафимов да се изтегли на линията: превала на Рожен-Пампорово-Чепеларе. Но това означава да се оставят десетки български села в ръцете на озлобените поробители.

Ето защо в щаба на полка идват местни жители, които със сълзи на очи молят Серафимов да не отстъпва, защото се страхуват, че семействата им ще бъдат изклани от башибозука. Това дълбоко трогва офицера-патриот и той се решава на трудната стъпка да пренебрегне заповедта на прекия си командир. Историята е запазила думите му: „Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб робството не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк. През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!”

На 19 октомври в околностите на село Алами дере (дн. Полковник Серафимово) и връх Кавгаджик (дн. Средногорец) започват ожесточени боеве, които продължават без прекъсване до 21 октомври, когато е тяхната кулминация. Турците пет пъти нападат позициите на 21-и Средногорски полк, но всички атаки са отбити геройски. В края на последния ден положението става критично, тъй защото бойците от 4-та пехотна дружина се разколебават пред жестокия натиск и дадените жертви и започват да отстъпват. Тогава се появява препускащият на кон полк. Владимир Серафимов, който с извадена сабя зове войниците си: „Срам нямате ли? След мен юнаци! С нами Бог!”

Личната намеса на командира променя коренно ситуацията. С примера си Серафимов вдига разколебаните до преди малко войници във вихрена атака „на нож”. Полковата музика на маестро Георги Атанасов подема „Шуми Марица окървавена” и средногорци се хвърлят напред с мощно „Ура!”. Ефектът от атаката е страшен и частите на Явер паша отстъпват в безпорядък към село Голям Палас, днешния Рудозем. По този начин е удържана блестяща победа, заради която мнозина оприличават боя при връх Кавгаджик с великата Шипченска епопея.

След победата на „Родопската Шипка” 21-и Средногорски полк предприема решително настъпление, при което завинаги е освободен и Златоград. За броени дни турците са прогонени напълно от Родопите, а победоносните български войски се спускат в Беломорска Тракия. На 8 ноември е освободен Ксанти, а след това Гюмюрджина и Дедеагач (дн. Александруполис). 

За освобождението на Средните Родопи Владимир Серафимов е награден само с военен орден „За храброст“, III степен. Незнайно защо за неговите победи не му е присъдено генералско звание. Такова Военно министерство най-сетне решава да му даде през 1932 г. в чест на 20-годишнината от паметните събития. Гордият воин обаче отказва с думите: „Когато спасих Родопите и бях на върха на славата си, не бях произведен генерал. Нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората...”