Нов анализ на антибългарските тези на нидерландеца Махиел Кийл

Между 2900 и 3400 души е било населението му в онези времена

В този очерк ще продължа с анализа на антибългарските тези на нидерландеца Махиел Кийл относно културата на българските градове от XIII-XIV в. Направените от него паралели с османските селища от XV-XVI в. са крайно некоректни. “Ако се сравнят със строежите от класическия XVI в., тези от Второто българско царство бледнеят. Един-единствен обществено-религиозен комплекс в главен османски град, построен за сметка на провинциален управител, покрива такава площ, каквато цял български град с всичките му църкви и кули.” Строеният от няколко поколения царски дворец в Търновград пък не надминавал по площ един османски кервансарай. За Кийл той е издигнат от хора, които “не притежавали необходимите умения.”

“За разлика от тесните и силно укрепени български дворци, османският дворец е отворен, разположен на открит терен вън от града, състои се обикновено от няколко дървени или каменни кьошка, разпръснати в голяма градина сред изкуствени езерца и фонтани.... От гледна точка на градоустройството османската архитектура е много по-напред от тази на България, а и на всички балкански държави”.

Да се сравняват строежите от последните години на Българското царство в края на XIV в. с епохата, например на султан Сюлейман Великолепни (1520-1566), е все едно да се съпоставя днешното време с епохата на чорбаджи Марко от “Под игото” на Вазов. Абсолютно недопустими са аналогиите между строежите от XIII-XIV в. с тези от XV-XVI в. Не става дума само за Османската империя, но и за Западна Европа, където по това време непристъпните замъци са отдавна изоставени. Там Медичите в Италия и френските крале строят великолепни дворци и катедрали, украсявани от четката на Микеланджело, Рафаел и Леонардо да Винчи. Едва ли някой може да каже, че дворците Фонтебло и Шамбор са по-слаби произведения на архитектурата и изкуството от османските джамии и кервансараи!

В опита си да покаже деградирането на архитектурата на Второто българско царство, Махиел Кийл атакува особено силно църковното строителство. Така той се опитва да обясни защо българските християнски храмове от османския период са малки и неугледни. Добре е известно, че упадъкът на църковното строителство тогава се дължи на турските забрани, а българите имали право да строят само дървени или каменни полувкопани храмове. Според Кийл обаче българската църковна архитектура е била на много ниско ниво още през XIII-XIV в. Той не иска нейните творения да се представят като Втори златен век и критикува българските учени, че “не осъзнават последиците от това ниво на архитектурно развитие за следващия турски период”.

Без съмнение църквите по нашите земи понасят най-тежко удара на иноверското нашествие.

Археологическите изследвания показват тяхното повсеместно и масово разрушаване в този период. Като пример мога да посоча, че само аз като археолог в близо 40-годишните си проучвания на Източните Родопи, съм разкрил близо 20 поругани и изоставени по това време християнски храмове!

Разглеждайки темата за църквите, Махиел Кийл използва още един научно некоректен подход. Той редуцира значително броя на българските църковни паметници, като например тези от Южното Черноморие или от Тракия. “Безусловно български от гледна точка на етнически състав, исторически и като изкуство са днешните райони на Дунавска България, Балкана и Средна гора, Западна България, Струма и Пиринско.” По такъв начин нидерландецът зачерква от списъка на българското средновековно наследство такива паметници като прекрасните църкви от Несебър, който, според него, си оставал византийски град дори и в пределите на царството. Когато обаче подобни сгради се появяват в градове като Червен и Калиакра, намиращи се в очертания от самия него ареал на типична българска култура, то те били изпълнени от чужди, най-вече византийски майстори.

В очите на Кийл средновековна България не може да се мери не само с Византия, но и със своята западна съседка. “Изкуството на средновековна Сърбия - страна, която по размер и географска конфигурация може да се сравнява с Шишманова България, създава редица царски църкви с големи размери, покрити изцяло с разноцветен полиран мрамор и украсени със скулптури от най-високо качество. В България все още не е открита църква, изградена от мрамор”.

Сръбските църкви били много по-сложни, а синхронните български - “малки и доста обикновени произведения, изработени по най-евтиния начин.” “Нищо подобно не е създадено в Търново” - възкликва Кийл. Търновските църкви са „... творения, които много по-добре отразяват селската здравина на този народ... Построени са от груб ломен камък с прости и ясно различими форми, както и с минимум украса, ако ги сравняваме със съвременните им произведения от палеологовския период или с Моравска Сърбия... Скромният изглед на търновските църкви в сравнение с моравските и с други е резултат от лошото материално положение на България към края на XIV в. и слабата квалификация на българските майстори”.

Това са поредните груби лъжи, излезли под перото на Махиел Кийл. При интензивните археологически проучвания в отделните части на столицата на Второто българско царство (хълмовете Царевец, Трапезица, кварталите край тях и най-близката околност) до днес са открити цели 64 църкви! Значителен брой от тях са изпълнени в модерния за епохата кръстокуполен стил. Това оборва всички твърдения на нидерландеца. Така например, когато султан Мурад II завладява през 1430 г. втория по големина и важност византийски град Солун, там действат 53 църкви и 19 манастира.

 От християнските култови сгради в Търновград 46 имат външна украса (керамопластична декорация, външна живопис и монументална каменна пластика). Само в осем от проучените храмове пък не са регистрирани вътрешни стенописи. Що се отнася до “мраморните църкви” на Кийл, то в цели десет от търновските църкви се наблюдава вътрешна каменна монументална украса и мозаечни мраморни подове.

Търновските живописци познават най-високите съвременни техники на изобразителното изкуство. В декорацията на храмовете присъстват изображения и сцени, изпълнени в мозаечна техника, достигнала своето съвършенство във Византия. Мозайките са заемали отделни части на храма или пък става дума за мозаечни икони, които са поставяни на определени места.

Почти всички търновски храмове са унищожени вследствие на османското нашествие и днес може само частично да видим техния блясък благодарение на неимоверните усилия на българските археолози и реставратори. Събирайки буквално парче по парче унищожените преди векове стенописи, те уверено стигат до извода, че ясно се открояват иконографските и стиловите образци. Отделя се група паметници, пряко свързани с византийски модели, и друга, която може да бъде причислена към произведенията на търновския художествен център.

Преднамерената теза за малките и неугледни църкви на Второто българско царство ярко се откроява сред всички “бликащи от любов” към българите заключения на Кийл. Още големият изследовател на византийското изкуство Виктор Лазарев отбеляза, че смисълът на византийската църковна архитектура не е в големината на сградите, а в тяхното вътрешно оформление. Целта на архитектурата и монументалната декорация е да помогне на вярващите да намерят Бога. И именно това постигат в голяма степен българските архитекти и художници през XIII-XIV в.