Говоренето срещу мълчанията до 1989 г.

Ролята на Йордан Соколов и Марин Георгиев в оплюването на поета

110-та годишнина от рождението на Никола Вапцаров за пореден път даде воля на спорове за поезията и личността му. “Преосмислянето” и отричането на поета заради политическите му възгледи започна почти веднага след 10 ноември 1989 г. С твърдото убеждение, че глупостта и наглостта не бива да се отминават с пренебрежение, за да не избуяват, вестник “Труд” се обърна към Йордан Каменов, утвърден литературен историк и автор на две книги за живота и творчеството на поета. Той ще представи величието на Вапцаров и падението на неговите хулители в поредица от публикации, следващата от които очаквайте идната събота.

След 1989 г. сякаш беше нормално всичко да се преоценява. Вапцаров, чиято личност и поезия бяха използвани от Тоталитаризма, а извън това са съсредоточие на важна национална проблематика, следваше да бъде обсъждан. С цел да бъде истински разбран и оценен, след като станат достъпни скриваните факти. В по-малка степен това се отнасяше до писателя, защото там неизвестност почти нямаше. Значимостта му беше потвърдена от неконюктурни авторитети като Н. Лилиев, Вл. Василев, Н. Райнов, и от чуждестранните знаменитости С. Куазимодо, Н. Гилен, Яр. Ивашкевич. И много други. А особено след 1979 г. редица литератори бяха направили задълбочен прочит на поетиката му и на отделни творби. Тук дори едно име - Никола Георгиев, стига.

Само че не стана така. В изглеждащото ни като хаос време имаше прикрити целеви насоки. Над Вапцаров вместо обсъждане имаше произнесено нейде Осъждане. Някъде разсъждаваха, че като “закрият” Поета, ще преиначат неговото време и ще заличат следващото - 1944-1989 г. Логиката им изглеждаше простичка - щом превърнат героя в антигерой, поетичното явление в раздута случайност, идеалиста в платен агент, не само ще постигнат тази си цел, но и ще докажат абсолютната “непривлекателност” на идеалите и надеждите на Вапцаровото време. И тя се почна. Символ на съсипителната атака срещу Поета стана Марин Георгиев.

Самоопределящият се като търсач на истината М. Георгиев просто е забравил истината как е стигнал до “идеята” си за книга за Вапцаров. Разказът на Атанас Свиленов за станалото е следният: Един ден (тогава критикът е главен редактор на “Литературен форум”) го извикал министърът на вътрешните работи в първия кабинет на СДС адвокат Йордан Соколов. Предложил му да издаде показанията на Вапцаров по дело №306/1942 г., които се пазели в архива на МВР. Ат. Свиленов отказал с някакъв неубедителен мотив, като за да го замаже, предложил тази работа да свърши М. Георгиев. Препоръката била приета. М. Георгиев веднага грабнал шанса си, но не като търсач на истината, която тогава няма как да му е била подсказана по начин, не по-различен от: я, виж, какъв всъщност е бил комунистическият герой; покажи го на света. Думите са били други, но тази е същината им. М. Георгиев, като дубльор на Ат. Свиленов, бе получил подарък готов сюжет, а заедно с него и политическа заръка. Щото истината е нещо по-различно от убеждението, че тя, щом е гола, ще я разбереш цялата, като я съблечеш и покажеш на света. И тъй по иронията на съдбата българската полиция стана откривател на поета Вапцаров и чрез нейният шеф от 1992 г. и начинател на “закриването” на Вапцаров. По-често следва да се чете Вазовото “Не се гаси туй, що не гасне”.

Освен за търсач на истината М. Георгиев се е самопровъзгласил за неин първооткривател по отношение на “терористичната” дейност на Вапцаров. Но и тук фактите са разочароващи за него. В 1969 г. в сп. “Септември” непознатият днес историк Николай Белоусов извършва една от забравените днес текстуални мистификации. Със заглавие “Ненаписани страници за Никола Вапцаров” той публикува като свой разказ за нелегалната дейност на поета немалка част от същината на показанията на Вапцаров. Като на места обявява, че цитира - “пише Вапцаров”. Без да споменава източника на убедителната документалност на текста си. Премълчавайки факта за самопризнанията, със самото публикуване и с цитирането той все пак намеква за подобна възможност. Очевидно не го е извършил на своя глава. Някой Фактор му е разрешил “своеволието” да мистифицира. Във времената до 1989 г. (а и след това) в архива са влизали само отбрани хора, които са и се подписвали в специален списък.

Та нещата не опират до първооткривателство, а до начина, по който ще поднесеш фактите. За да произнесеш или се доближиш до Истината. А новият начин може да се формулира със смисъла на заглавието ми: Закриването на Вапцаров. С публикуването на показанията на Вапцаров започна първият акт на този замисъл: дегероизацията на поета. И тъй като тогава все още не можеше убедително да се наложи определението терорист, трябваше да се акцентува на действията му като “предател” на своите. Като едновременно де се подготви тълпата (защото само тълпа смъква идоли на вечността), че той е терорист. И като такъв трябва да бъде заклеймен, а не славен и уважаван.

М. Георгиев започва работата си като дилетант по Вапцаров. И понеже много бърза или го бързат не му остава време да надмогне дилетантството си по темата. Подхлъзват го още от първия миг - поднасянето на архива за прочит. Министърът Йордан Соколов нарежда от архива на МВР да му дадат за ползване документите от делото срещу Вапцаров - дело №585/1942 г. на Софийския военно-полеви съд. Където са и тъй важните, по-точно единствено важните за случая МВР-М. Георгиев документи. Не зная с какво, по действията є заключавам, че е свито, сърце шефката на архива изпълнява заповедта на министъра си. И премълчава факта, че там се съхраняват не по-малко ценните и тихомълком засекретени след частичното им публикуване през 1953 г. документи от делото срещу Вапцаров през 1941 г. за стихотворението “Селска хроника”. Тогава Поетът е арестуван, обвинен, съден и оправдан. Историята научих в 2002 г., когато най-после бях допуснат до архива. Призна ми я авторката на “деянието” с изобилие от еднословни фрази, загадъчни усмивки и кимвания. Както си му е редно за такова министерство, при това - на негов терен.

И тъй - М. Георгиев започва и без да има опит и солидни познания в литературната история и в историята. И така завършва книгата си. Разбира се, по време на ентусиазираното си писане той поне научава по нещо. Но то е само толкова, че да я кара по главния план на “изобличенията” и да се откаже от пристъпите на нетърпение да “разсъблече” Вапцаров и като поет. Книгата си пише публично и при сериозната подкрепа на медиите. Естествено тази желана публичност предизвика и реакции, извън желаните от него аплодисменти. За разлика от Вапцаровия прием, за М. Георгиев няма как някога да настъпи неговият 9 септември, след който да се превърне във всенароден любимец. За какъвто той - незаслужено само потенциален, продължава да се има. Доказателството за всичките мои думи е, че 27 години след издаването на книгата всичките му занимания с Вапцаров се свеждат до това да търси още доказателства какъв терорист и предател е бил Поетът. И до самоожалване за неполучената всемирна слава. Амин!

Оценките за “Третият разстрел” бяха преобладаващо негативни. Тъй че намеренията за “разобличаване” на Вапцаров бяха временно замразени. След кратък отдих тръгна процесът на “високо научно компетентна” преоценка на творчеството на Вапцаров. Трябваше да наедрее ново поколение литератори, тъй като предишните не намираха сили да отмият Вапцаровото поетично очарование от аналитичната си гърбина. Няма да се повтарям, след като вече обобщих колко състоятелни са конюнктурно целенасочените нови прочити. Паралелно с тях се роди и тенденцията за пренебрегване на социалната насоченост на Вапцаровата лирика. Понякога ми се мяркала представа за литературата като словесно тяло, носещо смисловото облекло от няколко кожи. Но така, че никоя да не скрива другите. И четецът винаги да ги вижда едновременно. И различно, но като неотделимо цяло. Днес за аналитична научност се приема и задължителното негласно отделяне и изхвърляне на социалната кожа на Словото. Няма да анализирам, нито да заклеймявам. Но не се съмнявам в непълноценността на подобен подход.