Двадесет години от падането на Слободан Милошевич от власт

Нищо не остана от опита на „Петооктомврийците“, има ли гаранция, че няма да се появи някой нов амбициозен Слобо

На 6 октомври 2000 г., около 15 часа местно време, тогавашният президент на Съюзна република Югославия и лидер на Сръбската Социалистическа партия Слободан Милошевич направи изявление, с което призна загубата си на проведените десет дни по-рано избори. Няколко часа при него бе младият студентски лидер Чедомир Йованович, убеждавайки „властелина на пръстените“ в сръбската политика да се оттегли. Какво се е случило в тези няколко часа, какво са си говорили двамата, сега не е толкова важно. Макар че никак не е изключено главният въпрос на „преговорите“ да е била гаранцията за съдбата на Милошевич и на неговото семейство. Както се видя година по-късно, и да е имало някаква уговорка, тя не попречи бившият вожд да бъде арестуван и хвърлен на следователите и съдиите от Трибунала в Хага. Но за това по-долу.

Иначе предишната нощ, на 5 октомври, демонстрантите против режима от цялата страна бяха атакували сградата на Скупщината, бяха влезли вътре и я бяха опожарили заедно със сградата на Сръбската телевизия и радио. Пораженията бяха видими, гневът на протестиращите беше застрашителен, полицията в един момент дори се отказа да пази реда и свали шлемовете, както се казва. Краят се виждаше. Но погромът стана аргумент в убеждаването Милошевич да признае изборния резултат, според който неговият основен опонент Воислав Кощуница наистина е изпълнил конституционното изискване да има малко, ама съвсем малко над половината от гласовете, за да спечели на първи тур. Малко, но достатъчно, за да сложи край на спорната и противоречива кариера на един автократ и диктатор. Както времето показа обаче, един краен националист бе заменен от друг, умерен такъв, чийто конкретна политическа роля в една конкретна политическа ситуация бе изиграна умно и резултатно.

Така завърши един период от историята на Сърбия, белязан с кървавите войни при разпада на СФРЮ, с бомбардировките на НАТО над страната, с отделянето на Косово, с обвиненията и присъдите от Трибунала в Хага, с пораженията, които национализмът и шовинизмът нанесоха над народите и хората от някогашна Титова Югославия. На Чърчил приписват фразата, че Балканите са пълни с митология, в което няма нищо лошо. Лошото е когато митологията се превръща в политика. Милошевич бе човек, който бе пример за вредата от това да превърнеш митологията в своя политика. И затова бе буквално изгонен, а впоследствие и обвинен и осъден в Хага.

Бунтът си имаше и своите герои - харизматичният лидер на Демократичната партия Зоран Джинджич и Вук Драшкович, първият човек на Сръбското движение за обновление. Колкото и да имаха различия помежду си, в името на свалянето на режима, двамата тушираха сръдните помежду си. Целта бе обща и в крайна сметка бе постигната.

Съдбата на героите от тези драматични дни бе различна. Още през юни 2001 г. премиерът Джинджич не се поколеба да арестува Милошевич и да го изпрати в Хага. Процесът срещу него започна през февруари 2002 г. с обвинението за престъпления срещу човечеството. До присъда така и не се стигна, тъй като през март 2006 г. почина в килията си от инфаркт, подхранвайки подозренията за нещо нередно в смъртта му и по този начин възраждайки митологията около себе си. Но той „повлече крак“ за серия от процеси срещу сръбски политици и военни, мнозина от които получиха дълги затворнически присъди заради военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Съпругата на Милошевич - Мира, за която се твърдеше, че е истинският крояч на политиката на мъжа си, получи убежище в Русия и неотдавна почина.

Различна бе съдбата и на така наречените „петооктомврийци“. Симпатичното лице за Запада от протестите - Зоран Джинджич, има кратка биография като сръбски премиер. На 12 март 2003 г. той бе буквално екзекутиран от снайперски изстрели на излизане от сградата на правителството в Белград. Скоро стана ясно, че зад убийството стои лидерът на мощната престъпна групировка „Земунски клан“ и бивш командир на верните на Милошевич специални части „Червените барети“ Милорад Лукович - Легия. И досега витае съмнението, че с ареста на Милошевич и изпращането му в Хага Джинджич е подписал смъртната си присъда.

Воислав Кощуница загуби поста си след разпадането на Съюзна република Югославия през 2003 г., но на следващата година стана премиер на страната. Умерен националист, той бе категорично против отделянето на Косово, дори наложи в Конституцията на страната да се запише, че Косово е неотделима част от Сърбия. Вук Драшкович за кратко бе външен министър на страната, след което се отдаде на писателска кариера, дори направи представяне на книгата си „Ножът“ у нас. Студентският лидер Чедомир Йованович остана в политиката, стана лидер на Либерално-демократичната партия и няколко мандата бе депутат в Скупщината.

Чедо бе може би единственият сръбски политик, който открито се изказваше за това, бившата провинция Косово да получи независимост и да бъде призната като суверенна държава. Наскоро чухме, че е заразен с коронавирус, но вероятно разглезен от популярността си като политик, направил един-два скандала в болницата. Каквото и да си говорим, двадесетте години оттогава изхабиха „петооктомврийските“ политически фигури, разпиляха демократичния потенциал на обществото и дадоха възможност вече уж забравени неща отново да излязат напред. Заветът им да се създадат трайни демократични механизми, които да гарантират, че няма отново да се появи някой амбициозен нов Слободан Милошевич, изглежда залинял и позабравен. Защо ли?

Когато Слобо сдаваше властта, негов министър на информацията бе един висок младеж с очила на име Александър Вучич. Бивш премиер и актуален президент на Сърбия. По същото онова време говорител на управляващата тогава Социалистическа партия на Милошевич бе Ивица Дачич, който е неизменно в управлението на страната, дори в един момент бе премиер, а до изборите бе вицепремиер и министър на външните работи. От партийната компания на Мира Маркович изскочи сегашният министър на отбраната Александър Вулин, който заедно с Дачич са хората около президента Вучич, които изговарят публично всичко неприятно, което държавният глава мисли, но не иска да артикулира. Мая Гойкович, доскорошният председател на Скупщината по онези бурни времена беше заместник-председател на федералното правителство на Съюзна република Югославия. Такива примери има много, които идват да покажат, че след две десетилетия политическата парабола е наместила по върховете на държавата хора, които много нови неща са научили, но нищо старо не са забравили.

В лицето на президента Вучич Сърбия отново има силен човек в управлението на страната, който с поведението си създава впечатление за еднолична власт. Политик, който бягайки от сравненията с Милошевич, се опитва да „се прави“ на Йосип Броз Тито с неговата роля в някогашното Движение на необвързаните. Историческо приятелство с Русия, новородено братство с Китай и флирт с Вашингтон заради ролята на САЩ в диалога с Косово. Проблемът с новата независима държава му служи като инструмент да подхранва отново националните чувства на сърбите и да се изкарва единственият, който може да ги защити. И заедно с това - упорито чукане на вратата на Европейския съюз и дистанция от НАТО по определени причини. След убедителната изборна победа на управляващата Сръбска прогресивна партия се говори, че страната отново се превръща в еднопартийна държава. Медийния плурализъм отдавна е забравена реалност, независимостта на съдебната власт също е спорна.

Това е. Двадесет години по-късно.