В очакване на Венеция

Луничавата лъвица Джулиан Мур ще оглави журито на филмовия фестивал във Венеция, който започва в края на август и ще продължи до 10-и септември. 

Мур е една от най-успешните и уважавани актриси за последните 25 години. През 90-те тя се доказа с качествени роли в кино събития като „Буги нощи“ и „Магнолия“ на Пол Томас Андерсън, „Големият Лебовски“ на братята Джоел и Итън Коен и „Изгубеният свят: Джурасик парк“ на Стивън Спилбърг. Преди няколко години тя постигна най-големия си професионален успех – награда „Оскар“ за главна женска роля в драмата „Все още Алис“. Преди този триумф Мур имаше три номинации за най-престижната награда в киното.

За много киномани Мур е едно от олицетворенията на идеята за актьорска класа. В последно време тя е ангажирана с проекти и в телевизията.

- Джулиан, променят ли се изискванията към външния вид на актрисите в Холивуд?
- Мисля, че се променят. Помня как като малка се притеснявах от луничките си и исках да бъда като останалите американски деца с хубав тен. Не понасях да бъда единствената, която не можеше да отиде на плажа без дълги ръкави. Това усещане остана с мен и по време на кариерата ми. Но в крайна сметка аз заобичах луничките си, червените си къдрици, всичко. Но онова малко несигурно дете в мен понякога се промъква на повърхността. 

Сега пък ме вълнува темата за остаряването. Изразът „остарява грациозно“ нещо не ми харесва. Нямаме много избор по отношение на остаряването. Просто остаряваме. Не е нещо положително или отрицателно. Просто е. Случва се на всеки с напредването на годините, нямаме контрол върху този процес. Върху времето.

- Кога разбрахте, че ще станете актриса?
- Мисля, че бях в девети клас и участвах в училищна пиеса. Играх главната роля и родителите ми бяха възхитени. Казаха ми, че съм много красива и се вписвам прекрасно в пиесата. Комплиментът, дори и идващ от моите собствени родители – ми направи силно впечатления. Повлия ми. Още тогава знаех, че искам да участвам и във филми, да бъда екранна изпълнителка. Когато пораснах окончателно се влюбих в света на седмото изкуство. Киното стана моята дрога. То ме опиянява и до днес.

- А помните ли кога за пръв път някой от отсрещния пол ви забеляза?
- Не мога да си спомня. Не е ли странно? Имах си гадже в пети клас и той винаги се отнасяше прекрасно с мен. Караше ме да се чувствам специална. Пишеше ми бележки. Но не си спомням да ми е казвал, че съм красива. Каза ми, че ме обича. Което всъщност е по-важно.

- Какво ви удивлява и ви кара да останете без думи?
- Чувствам се покорена от усещането за чудо, когато виждам как хора правят наистина необичайни и непостижими неща, които ме карат да се запитам - „Как изобщо го правят?”. Като например великите скулптори. Те не просто трябва да имат абстрактната концепция, визуалната идея за своето произведение, но физически да я материализират от камък. Когато осъзнаеш как някой майстор на мрамора прекарва безкрайни часове в обработването на суровия, твърд материал, наистина в теб се настанява онова усещане за чудо, за което си говорим.

Другите неща, които мотивират това усещане в мен са мистериозните събития и явления, нещата, които се намират отвъд нашия хоризонт на познание. Светът, който обитаваме е толкова богат и странен. Една все още неизследвана територия, която може да ни изненада, да ни припомни емоцията на откривателството, да ни вдъхнови за приключения и творчество. Всичките тези теми за загатнати в заглавието на един от последните ми филми - Wonderstruck.

- Обичате ли да ходите по светски партита в холивудски стил?
- Нямам възможност. Програмата ми често е ужасно стегната и стриктно структурирана. Когато съм на фестивал, ставам в шест и половина сутринта. Вечерям до към 10 вечерта, пия малко розе и лягам.

- Съветвате ли младата си дъщеря по въпросите на стила, модата и романтиката?
- Наистина се старая да го правя. Но си е предизвикателство да общуваш с днешните младежи. Единственото нещо, което винаги съм казвала на дъщеря си, е никога да не си скубе веждите. Не искам да ги унищожи. Разбира се, много е важно тя да знае за опасните ефекти на слънцето по време на летния сезон. Двете ми деца са много бели като мен и им казвам да се мажат всеки ден със слънцезащитен крем. Кожата на дъщеря ми е фантастична и няма нужда от грим. Особено на тази възраст.

- Как се почувствахте, когато децата ви напуснаха семейния дом и станаха самостоятелни?
- Какво да ви кажа - по-малко работа за мен. Всички го казват и е вярно. Животът на родителя наистина се променя много, когато децата пораснат. В началото си ужасно зает - ранното детство изисква и чисто физически ангажименти, трудно е. По-късно грижата е основно ментална и емоционална. После, като напуснат къщата ти, като родител оставаш ангажиран и въвлечен в техните животи. Нищо, че те вече живеят на друго място. Сега къщата ни определено е по-тиха.

- Къде намирате хармония?
- С мъжа ми имаме къща на плажа. Това за мен е щастието. Когато съм изтощена, отивам там и мога да спя по 12 часа. Къщата е много малка и не изисква много сериозна поддръжка. Но ми действа страшно релаксиращо. Дори съпругът ми не може да повярва, че съм в състояние да спя 12 часа без прекъсване. След съня излизам сред природата, пред морето, на плажа и усещам спокойствието.