Има ли шанс патриотизмът в идеологическите и културните войни?

Канонадата е срещу западната цивилизация и цитаделите й - семейство, християнство и църква, капитализъм и авторитети

Ляво-либералната идеология на зеленизма, джендър неутралността, политическата коректност и ненавистта към семейството и йерархиите, включително естествените такива - удариха джакпота в глобален план след загубата на Тръмп.

У нас рикошетът идва със закъснение, но така или иначе вече имахме сблъсъци с ЕС за Истанбулската конвенция, стратегии за детето и какви ли не щуротии по политкоректна линия. Националният ни интерес бе вероломно застрашен и в опит за налагане на “македонско малцинство” у нас в резолюция на ЕП. А партньорският западен натиск върху нас за приклякане пред Северна Македония при враждебната й позиция и неприкрития й апетит към Пиринска Македония - е меко казано неприемлив. Зелената сделка вече става реалност, намалявайки конкурентоспособността на Европа. Което значи и неизбежно затваряне на ключови добивни сектори и у нас. С висока икономическа и социална цена като безработица и натиск над социална и енергийна системи.

Атаката срещу национализма, консервативните устои и традициите вече е свирепа. Всяка форма на общностна привързаност и социални връзки е под обстрел. Целта е атомизиране на индивида и премахване на “посредниците” между него и държавата - нация, общност, църква, семейство - така че да може бързо и лесно да му се наложат “правилните” либерални в културен и леви в икономически план диктати на новия тоталитаризъм.

Днес буквално за всяка реплика човек може да бъде цензуриран или атакуван като фашист, реакционер или ксенофоб. Налице е тенденция патриотизмът и културният консерватизъм като идейни течения да бъдат заливани с хули, подигравки и оклеветяване от цяла кохорта от кресливи и агресивни невротици. А който им симпатизира - да бъде представен като социално неприемлив и неблагонадежден.

Културната войната е в разгара си, а битката вече съвсем не е само на тихия и мисловен фронт на работно място, в обществени институции или университета. Все по-често антагонизмът придобива съвсем реални физически измерения. А в дегенериращата някога велика западна цивилизация днес масовите изстъпления, като паленето на коли, вандализъм, плячкосване на магазини и частни домове са “нормално” ежедневие.

Посредством културата и образователните институции, овладяване на умовете на младите става неусетно. Стратегията за това постепенно и цялостно превземане на душите е замислена преди век от “изтрезнелия” марксист Антонио Грамши, който осъзнава, че капитализмът вече създава не просто работници във фабриките, а все повече хора, заети в сектора на услугите - т. нар. бели якички. Тяхната революционна и класова осъзнатост не може да бъде провокирана с прийомите на Маркс за анатема срещу буржоазията, защото те самите вече са буржоазия. Затова канонадата ще е срещу западната цивилизация и цитаделите й - семейство, християнство и църква, капитализъм и авторитети. На културно и идейно ниво. През образование и медии. Чрез терапевтичната държава, която ще изцери закостенелите стереотипи на “фрустрираните” западни общества. А постепенно моделът ще се пренесе из целия свят. До пълната победа на либералното левичарство. Във всяка сфера. Дори да не ни харесва, не може да отречем - това е стратегия, и то гениална.

Гротескна форма днес придобиват жалките случаи, при които исторически личности или добре познати литературни герои са представяни от Холивуд и Нетфликс в политкоректна мултикултурна разцветка. Каквато съдба сполетя “афроамериканеца” Ахил или чаровния “френски крадец” Арсен Люпен, екранизиран с далеч по матов оттенък от автентичния.

Ще имат ли консерватизмът и патриотизмът достатъчно съпротивителни сили да оцелеят на агресията, на която са подложени?

Отговорът до голяма степен зависи от това дали ще се “съберат” и ще изчистят собствената си идентичност, ценности, философска и управленска визия. За да бъдат конкуренти на помитащия като лавина процес, трябва да са и по-ефективни от него. И да се отърсят от кухите етикети, които враговете им лепят от безсилие.

Ляв или десен е патриотизмът? Или прагматичен - важно е добруването на нацията? В икономически смисъл “лявото” и “дясното” са рецепти за постигане на благоденствие. Философски обаче те почиват върху етичния въпрос за равенството. За лявото равенството е идеал и трябва да бъде постигнат чрез държавата. За дясното - равенство има пред правилата, но хората са различни като качества и работна етика и имат различни резултати, което е естествения еволюционен и цивилизационен път. В този смисъл, за да работи патриотизмът, трябва да стъпва на ясна и стабилна философска основа, която да е в унисон с природата на човека - дясно-консервативната.

Протекционизмът и левичарските икономически политики водят до обедняване и като такива са анти-патриотични по характера си. Свободата на икономиката и разцвета, до който тя води, е задължително условие за просперитета и независимостта на нацията. Мирната международна търговия не е била възхвалявана от класическите икономисти за добруването на света като цяло. Адам Смит пише за “богатството на народите” точно, защото чрез мир и търговия неговата собствена нация ще просперира. За да можеш да извисяваш духа, нравите и идеите, трябва да имаш добра материална база. А тя е следствие на здрава икономическа теоретична обосновка, която служи в защита по обвинението срещу национализма и патриотизма, че са едва ли не фашизъм или нацизъм.

Всъщност нацизмът (национал-социализмът) е само и единствено расов социализъм, а фашизмът е форма на синдикализъм, тоест сливане на държава и бизнес, почиващи върху марксисткото социалистическо учение. Хитлер вижда пълния контрол над икономиката като последващ стадий и овладяването на жизненото пространство в Централна Европа и СССР. Но още с идването си на власт променя конституцията и частната собственост остава просто формалност. Накратко, ако нацизмът и фашизмът изобщо са “десни”, то те са десни (националистически) социализми, за разлика от марксисткия вариант на социализма, който е „ляв” и интернационален. Всички те обаче са тоталитарни и експанзивни навън. И всички те са социализми, ерго колективистки. В този смисъл не са “десни” и не приемат индивидуалните различия и свободната търговия като основа за благоденствие на нацията.

Рецептата за здрав патриотизъм, а не “десен социализъм“, е свободата на икономиката и силата на духа, нравите и почитта към традициите и общата история. В този смисъл работещият национализъм е свободолюбив икономически (търговия, малко регулация и пречки пред предприемачите), като предполага културна консервативност, за да се запази приемственост и усещане за съпричастност в обществото.

Патриотизмът има шанс да победи, ако почива на здрава идейна основа, без да залита в неолибералния захлас по икономическа ефективност на всяка цена. Свободна търговия на стоки - неизменно да. Но насилствена интеграция на привнесена миграция без оглед на споделени изконни местни ценности от новодошлите - твърдо не.