Писателят е роден на 2 юни 1921 г. в София. По повод тази забележителна годишнина преди десет дни Съюзът на българските писатели награди своя доайен с Почетен плакет и Специална награда на УС на СБП за изключителни заслуги към българската литература и за цялостно творчество. А днес Здравка Евтимова – председател на Българският П.Е.Н.-център, изпрати Поздравителен адрес до юбиляря, в който се казва:  Бъдете здрав, енергичен, силен и все така достойно светъл и талантлив!”

Българският П.Е.Н.-център изказва най-искрена почит и изразява обичта си към доайена на българското слово Виктор Барух, автор на десетки романи и повести, сред които са „Късно око”, „Сватбени срещи”, „Завоевателката”, „Оклеветената или грехът на епископа”, „Деца на града”! Творбите му са преведени на английски, френски, руски, италиански, иврит. Виктор Барух е двукратен носител на Наградата на София за литература. Той е изключително интересна личност: бил е жив свидетел на процеса в Израел през 1961 г. срещу Адолф Айхман – есесовския офицер, който организира депортирането на евреите към лагерите на смъртта. 

Предлагаме ви откъс от негово произведение: 

Виктор Барух

ТОГАВА, ПРЕДИ ЗАЛЕЗА ПРЕЗ МАЙ

Утихва улицата. Необичайното за нея оживление замира. Слънцето е все още високо, но е на запад и лъчите му вече не могат да прехвърлят покривите на малкото по-високи сгради.

Сянката пълзи бавно, става прохладно.

Настъпилата тишина успокоява Елия, бачо Ели, както съседите го наричат. Той седи на инвалидната си количка пред своя малък дом. Нисък дом, едва над един човешки ръст. Такива са и повечето от къщите на улицата – от край до край.

Вече е разпродадено всичко, за което купувачите, след дълги колебания, решаваха да платят нещо. Един пристигна на улицата с каруцата си. Беше натоварил стар гардероб. Спря коня пред Елия.

– Колко за дървения материал? – попита купувачът, натежал върху седалката. 

Никой до този час не беше проявил интерес към този „дървен материал“, помисли Елия. Не бе се досетил, че струпаните дъски може да бъдат оценени така.

Намеси се Яфа. Жената на бачо Ели. Яфа – името й значеше „хубава“. Тя все още е хубавелка, спомни си Елия, като я гледаше как пристъпва към каруцата. Беше най-хубава измежду момичетата от компанията. А... и него си го биваше, не забрави себе си той... Яфа сега да не мисли да омае купувача?...

– Триста – каза тя.

Много е, сметна бачо Ели. „Дървеният материал“ беше тяхното легло. Четири талпи, които полагаха върху две дървени магаренца, покрити с няколко постелки – нищо повече. Не успяха едно дете да направят на това ложе. Много поиска Яфа, онзи може да се откаже, а те няма с какво да преживеят утре.

Неочаквано купувачът се съгласи. Сам натовари талпите и магаренцата, плати триста и отпраши. Бачо Ели прие това като жест.

След него пред малкия им дом се спряха две жени и заоглеждаха двата бакърени съда. В тях затопляха вода за пране и къпане. Спазариха се с Яфа – по женски, а той се зарадва, че са събрали някой и друг лев за там, дето ги пращат.

Никой не пожела да купи трите поочукани тенджери, нито гледжосания глинен съд и те останаха на тротоара пред дома. В този кюп бачо Ели от години налагаше зеле за туршия и тя ставаше хубава. Останаха и няколко порцеланови чинии, наръбени по краищата. И един емайлиран чайник с олющен тук-там зелен емайл. Оставаха самотни на тротоара.

Беше тъжно, на бачо Ели му домъчня и както си седеше на инвалидната количка затананика: 

– Тата тарататата та та...

Яфа мълчаливо го изгледа и проследи неговия поглед. Очите му шареха нагоре-надолу по уличката.

Пред всеки дом оставаха непожеланите от никого стари вещи и посуда. Той гледаше и както си седеше, се опитваше да налучка някаква мелодия.

Тази инвалидна количка му подариха от фирмата, за която работеше. Той разнасяше с велосипеда си стоката, която търговците купуваха от склада на фирмата. Имаше и друг служител, който пакетираше закупените трикотажни изделия и кутиите с дамски чорапи в тях. Елия беше приспособил върху колелото си една телена кошница, подреждаше пакетите в нея и разнасяше стоката по магазините в града. Марката на копринените дамски чорапи беше много известна и той се гордееше, че ги доставя.

Но стана катастрофата с трамвая, кракът му беше смазан и го ампутираха. Фирмата му подари инвалидна количка – заслужаваше я. И така, както си седеше през годините на нея, неусетно стана бачо Ели.

– Тата тарататата та та... – опитваше се да случи една мелодия, която много харесваше. Свиреше я често напоследък Мирко, момчето на съседите от втория етаж на къщата до тях. На цигулка. Чуваше се през отворения им прозорец и много допадаше на инвалида.

Един ден той спря момчето. То се връщаше от урок с цигулката. Полюшваше в ръка красивата й калъфка.

– Хубаво свириш… – каза му Елия. – Tези дни чувам една мелодия…

– А, това е от Хора на ловците. Има я в школата. Мелодията е на Вебер.

– А, в школата ли?... – Елия не го разбра, но това не беше важно.

– Да, на Хохман. По нея уча... Е, хайде, бачо Ели.

Остана тази мелодия в него. От Хора на ловците от някаква школа. Как я каза тогава Мирко?...

Хор не се чуваше, но Мирко я свиреше на цигулката.

– Тата тарататата та та... 

Той огледа непожеланата от никого посуда, сякаш искаше да й попее. Стана му тъжно. Обърна се да види през отворения прозорец зад него празната стая.

– А! – възкликна той. – Яфа, забравихме баща ти! 

В стаята, на отсрещната стена, беше останал портретът на стареца. Забравен наистина, забоден с по едно габърче – горе и долу, огънат от двете му страни. Но лицето на дядото, почти скрито между двете картонени колонки, хитровато се усмихваше. Подаваше се и искаше да каже нещо, преди да са го оставили.

Той им заговори. Толкова години мълча на стената, а сега неочаквано се обади. Искаше да ги ободри, разказваше им колко много беди са сполетявали дедите им и как те винаги са устоявали. Не бойте се, и вие ще останете, казваше им той. Не се отчайвайте, вярвайте във Всевишния, един ден Той ще ви върне свободата... Не ми ли вярвате?...

Яфа откачи портрета, сви го на руло, огледа се и го пъхна в гледжосания съд.

– Време е... – каза Елия.

Свечеряваше се. Предупредителното предизвестие на Kомисарството строго нареждаше да се качат на нощния влак за онзи град, дето едва бяха го чували. Гарата беше далеч.

– Време е – повтори той.

И съвсем тихо, на себе си:

– Тата тарататата та та…

– Стига! – смъмри го Яфа.

Тя събра малкото чаршафи и постелки и ги намести на инвалидната количка. После взе гледжосания кюп с портрета на своя баща. Нямаше да го изостави!

Тръгнаха към гарата. Яфа напред, грижовно обгърнала кюпа пред гърдите си. Отвътре баща й пак се обади, усетил топлината на нейната прегръдка. Напевно й шепнеше за миналото, за преодолените страдания и че ще дойдат очакваните през вековете свободни дни...

Стъпките на Яфа станаха по-уверени.

След нея Елия подръпваше ръчките на своята стара количка и се опитваше да намери мелодията на онзи... Вебер ли? Как го нарече Мирко?...