За първи път български премиер разви тезата, че чрез налагането на ветото България обслужвала руските интереси

През изминалата седмица отново една от най-дискутираните теми в българското обществено-политическо пространство е тази за ветото върху началото на преговорите за еврочленство на Северна Македония. Нов елемент е, че за първи път български министър-председател разви тезата, че чрез налагането на ветото България обслужвала руските интереси. До скоро подобни позиции се лансираха у нас съвсем плахо от лица, близки до Скопие.

По своята същност подобна позиция е несъстоятелна. Тя е присъща на черно-бялото мислене на глобалните играчи, но в нея отсъства анализът на детайлите, което пък неведнъж е водило до локални катастрофи на подобни стратегии. Прегледът на досегашните български официални аргументи показва, че чрез наложеното ветото България има за цел да възпрепятства нереформираната Република Северна Македония да влезе в ЕС с нейната останала в наследство от комунистическа Югославия официална държавна доктрина, създадена именно в Белград и Москва.

При съпоставката на тези две тези за ветото, няма как да не се изведе на преден план констатацията, че в мисълта, че с борбата срещу тоталитарната доктрина на официално Скопие се обслужвали интересите на нейните създатели, липсва каквато и да била логика. Тъкмо обратното – с идеята да се премахне ветото върху нереформираната Северна Македония, се обслужват интересите на Белград и Москва, защото по този начин създадената от тях доктрина се вкарва в ЕС и е предпоставка за неговото бъдещо регионално разлагане отвътре. Това е сегашната стратегическа цел на Белград и Москва.

Ако се направи преглед на публикациите в Сърбия и Русия през последните 5-10 години, посветени на Северна Македония, ще се види, че в 95% от тях се подкрепя нейната сегашна официална доктрина и се атакува България. Не е случаен фактът, че днес най-изявените сърбомани и русофили в Скопие най-много настояват Северна Македония в своя нереформиран вид да влезе в ЕС. За тях създалата се ситуация е уникален шанс да вкарат своя Троянски кон в евро-атлантическата крепост. До известна степен към момента успяват. Достатъчно е да се анализира например отказът на НАТО да издаде сертификати за достъп до класифицирана информация на редица служители в Скопие в областта на отбраната, за да светне предупредителният сигнал, че тук се случва нещо нередно. От рехавите публикации в скопските медии става ясно, че отказите са заради разкрити връзки на посочените лица със Сърбия. А очевидно по тази линия може да се предаде информация към тези, които стоят зад Белград.

За да бъде разложението по-пълно, години наред у нас се разпространява версията, че комунистическа България е била най-верния сателит на СССР. Вероятно е така. И все пак единственият случай, когато комунистическа България се е осмелила да се противопостави открито на СССР, е било именно заради политиката на Москва по македонския въпрос. През далечната 1967 г. БАН, макар и в ограничен тираж, публикува справката си „Неправилни научни концепции по македонския въпрос в трудове и публикации на съветски историци“. В нея се казва: „през последните години някои съветски историци, вероятно по конюнктурни съображения, отстъпиха от тази историческа истина по македонския въпрос, като в свои трудове и публикации на документи усвоиха антинаучни концепции, близки или покриващи се с тези на историците в СР Македония, въпреки убедителните сведения и факти на самите документи, говорещи за българското население и народностен характер на Македония“.

Ако се дистанцираме от публикациите по време на унгарските и чехословашките събития, трудно ще намерим в другите страни от бившия съветски лагер такава открита критика към големия „брат“ срещу неговата безпринципна политика. За съжаление тази защитна реакция на България е изолирана и на нея не е дадена широка гласност нито у нас, нито в чужбина. Поради тази прословута българска пасивност, през 70-те и 80-те години Югославия целенасочено започва да налага по света мнението, че СССР използвал България за натиск върху нея. Динамиката на оповестяването на българската позиция обаче показва, че това не е вярно. При подреждането на целия пъзел се вижда, че когато отношенията между Москва и Белград са добри, София мълчи, защото СССР не й позволява да руши социалистическото „единство“. Но когато отношенията между Москва и Белград са лоши, София се измъква от примката на съветския натиск и в такива мигове се появяват книги с обективно представени факти за Македония. Така става през 1968 и 1978 г. А през другите периоди, поради промяна в конюнктурата, дори имаме „арестуване“ на книги, напр. „Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония“ на К. Църнушанов или „Кръвта вода не става“ на В. Марковски.

Въпреки тази непоследователност, ако комунистическа България все пак е имала смелостта на моменти открито да се противопостави на официалната македонистка доктрина, създадена в Белград и подкрепяна от Москва, то днешна опитваща се да се демократизира България е много по-задължена да отстоява българския национален интерес и да се противопоставя на коварството на Белград и подкрепящата го Москва. Нашата трагедия е, че българската дипломация спа 30 години и не се зае да разкрие пред партньорите ни недемократичната същност на ставащото в Скопие и каква заплаха представлява то за консолидационната политика на ЕС. В резултат на тази необяснима пасивност, България стигна до там да няма 100% полезен ход и за пореден път да сме изправени пред избора не между доброто и злото, а между по-малкото и по-голямото зло!

Не твърдя, че ветото е добро. Но за нас то е най-малкото зло и нанася най-малко поражения на българския национален интерес. Защото премахването му на този етап е още по-опасно. Ветото все някога ще бъде снето, но не срещу голи обещания, каквито сме слушали многократно от управляващите в Скопие, а срещу истински действия, насочени към необратимо скъсване с тоталитарните зависимости и порочни практики, наследени от югославската епоха. Такъв е българският стратегически интерес и той съвпада с този на демократичната евроатлантическа общност. Дълг на управляващите е да кажат това на международната общност на разбираем език.