Декември 2019 г. Отеква ехо: „В Ухан има смъртоносен вирус, коронавирус. Тръгнал от някакъв пазар. Сега пък да не ни стигне, толкова са далеч китайците.“ 

В края на януари 2020 г. Китай започва за броени дни ударно да строи нови болници. През февруари 2020 г. банките получават нареждане да дезинфектират парите в брой, преди да достигнат до хората.
В ютуб и социалните мрежи тръгват кадри на ужас от Китай. Прибират хората с полиция от улиците, с електрожен заваряват вратите на домовете им да не излизат. Световната здравна организация предупреждава за възможност от по-широко разпространение на заболяването по света.

Някъде далеч, много далеч от нас, на друг континент нещо се случва. В Европа ежедневието продължава нормално. Обществото игнорира новината.

Ехото: „Конспирация, манипулират ни. Слагам си ракийка, да се ваксинирам“. Голяма част от хората не гледат и не мислят. За тях животът продължава да се измерва в дрехи, кафенета, екскурзии и наркотици.

Месеци по-късно Европа съобщава: Пандемията е тук. Италия е първата държава на Запад, която поема ударите на COVID-19. Хиляди умират. Гробищата са препълнени. Започва масово горене на трупове.
На 8 март 2020 г. са регистрирани първите два случая на коронавирус и в България - мъж от Плевен и жена от Габрово.

На 3 ноември 2020 г. България обявява черен рекорд от 4041 заразени.

Болниците са препълнени, хора умират по домовете, лекарите са без сили. Обществото е разделено на вярващи и невярващи в съществуването на вируса. И това не води до нищо добро. Докато едни преследват светлината в тунела, други гасят свещи. Социалният живот умира. Безработица, болести, психози и агресия се настаняват между хората.

Няма нищо по-унищожаващо от безцелното преследване на осветения край на тунела, който се отдалечава всеки ден. Губите смелостта си, срутвате се психически, обзети сте от чувство на безсмислие, което кара всеки опит да изглежда предварително неуспешен.

Големият проблем е не само в това, че икономическата активност се свива във всички сектори и че безработицата нараства. Най-големият проблем е, че инвестиционният интерес се топи, факт, който не предвещава нищо добро в средносрочен план. Нямам предвид големи проекти с дългосрочна цел, а средните и малки инвестиционни дейности, които са постоянният кислород на всяка национална икономика. Не спираме да се движим по ръба на икономическата самобръсначка, като цяла Европа, разбира се.

Поне още една година (за да бъдем реалисти) ще бъдем в разгара на свиващата се икономическа активност, като макроикономическите показатели на икономиката се влошават значително от месец на месец. А всички знаем, че когато макроикономиката тръгва надолу, микрото я следва пеша.

Разбира се, животът на хората винаги е на преден план. В края на краищата, ако сме научили нещо икономическо в пандемията, това е, че тези, които вярват, че светът може да умре, но икономиката процъфтява, грешат. Здравето и финансовото благосъстояние вървят ръка за ръка.

Ясно е, че следващите месеци ще бъдат истински ад за правителството. Не заради крещящото политическо противопоставяне, а защото самите проблеми ще ескалират от икономически затруднения, причинени от втората вълна на пандемията. Уморени и уплашени хора, с опънати нерви, които не виждат изход, не е лесно да бъдат удовлетворени и управлявани. Те търсят жертва, върху която да излеят гнева си. Но нека всички ние издържим още няколко месеца. Не е време за отмъщение и разединение, а за обединение.

Дошло е време да забравим личните, обществени и политически вражди. Дошло е време яко да се стегнем!