Шарлатаните от „Промяната“ ни заробиха с дългове за поколение напред

Днес България е заложник на една политическа класа, в чийто манталитет и поведение преобладават гневът, злобата и отмъстителността

Сантияго Завала е студент в националния Университет „Сан Марко“ в Лима. Крупна образователна институция с 20 факултета и повече от 50 катедри, създадена с кралска харта през 1551 г. - най-старият действащ университет в Америка. По-стар от Харвардския университет, който възниква през 1636 г. Университетът „Сан Марко“ в Лима е дал на Перу 21 президенти, а на света - 5 кандидати и 1 носител на Нобелова награда - литературният колос Марио Варгас Льоса.
Сантияго Завала е литературен герой на Марио Варгас Льоса от неговия знаменит роман „Разговор в катедралата“ (1969 г.). Смята се, че негов прототип е самият автор. Книгата се основава на един дълъг разговор в бар „Катедралата“ в центъра на Лима между Сантияго, който произхожда от влиятелна буржоазна фамилия, и бившият шофьор на неговия баща - Амброзио.

От този разговор се разплитат различни сюжетни линии, които постепенно изграждат картината на перуанското общество през 50-те и 60-те години по времето и след диктаторския режим на президента и военен от кариерата Мануел Одриа и неговата военна хунта. Песимистична картина на всепроникваща корупция, опошлени политически нрави и безогледна конфронтация. Омагьосан кръг от грозни обществени интриги и извратени политически репресии. Безперспективност. Още второто изречение в романа поставя въпроса: „Защо се счупи Перу?“ Литературните персонажи на Марио Варгас Льоса в крайна сметка не дават отговор на този въпрос. Но с горчивина пророкуват: „Дали Перу се управлява от догматици или от интелектуалци е без значение - Перу винаги ще бъде една прецакана страна... Започна лошо и ще завърши катастрофално“.
България днес е като този роман на Марио Варгас Льоса. Безперспективна, защото е оплетена в отровните лиани на хронична управленска некомпетентност и политическа корупция. И защото тягостно тесногръдие се е разположило по върховете на държавата, което не вижда по-далеч от пъпа си, а често оставя и впечатлението, че не вижда дори и дотам.

Защо се счупи България? От 2000 година, когато частната капиталистическа собственост и инициатива вече имаха определяща роля, икономиката на България тръгна нагоре. Особено след като като постигнахме най-големия успех за цялата история на Третата българска държава - присъединяването към най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата - ЕС и НАТО. Брутният вътрешен продукт скочи от 21.99 млрд. долара през 1989 г. на повече от 80 млрд. долара през 2021 г. От 2477 долара БВП на глава от населението през 1989 г., на 11 635 долара през 2021 г.

И въпреки това, през последните две години политическото управление навлезе в брежневски застой, който вече се отразява и на развитието на страната. Държавата наистина се счупи. Шарлатаните от „Промяната“ ни заробиха с дългове за поколение напред.

Причините за счупването на държавата не са една и две. Откроява се обаче отчайващият дефицит на смислен политически диалог.

Едно от най-големите имена на българския парламентаризъм, Гиньо Ганев, от чиято кончина вчера се изпълниха шест години, често повтаряше, че добри закони с гняв не се пишат, а добра политика със злоба и отмъстителност не се прави. Днес България е заложник на една политическа класа, в чийто манталитет и поведение преобладават гневът, злобата и отмъстителността. Юмрукът. Арестът. Смачкването. Унизяването. Изчегъртването. Инфантилното тропане с дръгливи партийни крачета. Всичко това започна, разбира се, по-отдавна. С идването си на власт през 2009 г. ГЕРБ и Бойко Борисов отвориха „кутията на Пандора“, като обявиха едва ли не „година нула“ - преди тях всичко е било черно и престъпно. С времето и ГЕРБ, и Бойко Борисов видимо помъдряха в политическо отношение и изоставиха този пагубен подход. Започнаха да търсят повече съгласие. Но вредите вече бяха сторени и други поеха по същия път, само че в по-гротескна, а оттам - и още по-вредна версия. Политиката ни днес, откакто започнаха експериментите с „коалицията на почтените“ и „промяната“, е завладяна от зловредно партийно сектантство и институционален волунтаризъм. Върховенството на закона е опартизанено - щом ние сме на власт, има върховенство, щом не сме - значи няма. Нацията е разделена на кохорти, всяка от които не признава институциите и върховенството на закона, щом неин човек не държи диригентската палка. Затова вече втора година говоря и пиша за африканизация на българската политика. Там, в по-изостаналите краища на Африка, политиката не представлява конкуренция между политически субекти, които искат да упражняват публичната власт в името на общото благо. Там политиката е битка на едното племе за подчинение и/или унищожение на другото с цел контрол върху публичните ресурси - водоизточника, нефтения кладенец, диамантената мина. Няма общо благо, има племенен интерес. В България племена няма, но има партийни и политически кохорти, които враждуват до кръв с останалите. Дори и при войни воюващите страни имат диалог, поне дотолкова, че да договарят размяна на пленници. В България партии и мрънкащи глави издълбаха толкова много и толкова дребнави „червени линии“, че осакатиха брутално политическия диалог. Политическото скудоумие ни сгромолясва в някаква постмодерна версия на хобсианското състояние на „война на всички срещу всички“. Без обща цел, без базисно междуличностно уважение.

Видяхме какво се случи с проектокабинета на проф. Габровски, предложен от ГЕРБ. Не е проблемът в това, че беше отхвърлен - ни най-малко. Същинският проблем е, че беше отхвърлен с войнстващ примитивизъм и най-долнопробна политическа партизанщина. Същата, която лъсна за пореден път със срамните сцени около избора на председател на Народното събрание. Същата, която се зъби от маргинални улични акции, с които - точно по африкански - партии, партийки и олигархични кохорти без достатъчно обществено доверие се опитват силово да налагат своя политика на демократичните институции, да указват „правилни“ решения на съда или прокуратурата, или дори да диктуват как да се управляват обществените медии. Който изкара по-агресивна тьлпа на улицата, той решава вместо легитимните институции - това също е белег на африканизацията на политиката.

Въобще, държавата ни изживява много тежки дни. Техните последствия ще отекват дълго. Единствената надежда е в някакво чудодейно завръщане към обществения разум, който да върне партиите и институциите около масата на пълноценния политически диалог и да прочисти политическата система от шарлатани и шашмалози от всякакъв калибър. Всичко останало е от лукавия, пардон - от „промяната“.