Походът на западния „Интернационал“ на Изток поражда асоциации с 1941 г. и 1918 г.

Формирането на демократична „велика армия“ все още е в предварителен етап

Сегашният поход на западния „Интернационал“ на Изток поражда доста очевидни асоциации с 1941 и 1812 година. Всичко е толкова добре познато.

Дори върховният представител на ЕС Жозеп Борел - явно не най-изтъкнатият историк, преди дни в Мадрид обяви: „Русия е голяма страна, тя е свикнала да се бори докрай, свикнала е почти да губи, а след това да възстановява всичко. Направи така с Наполеон, направи същото и с Хитлер. Би било абсурдно да мислим, че Русия е загубила войната, че нейните военни са некомпетентни. Затова точно сега е необходимо да продължим да въоръжаваме Украйна“.

Би било абсурдно да мислим, че Русия е загубила войната, че нейните военни са некомпетентни, призна върховният представител на ЕС по външните работи и политиката за сигурност Жозеп Борел.

Финалният извод обаче е странен. Да разбираме ли, че брюкселската бюрокрация ще бъде по-успешна във военно отношение от Френската империя или Третия райх? Все пак е добре, че представителят си спомни исторически аналогии.

Макар че напомнянето на Борел за миналото не предизвика никакви оплаквания - сякаш така и трябва да бъде, докато подобно напомняне на Сергей Лавров, който сравни сегашната западна коалиция на демокрациите с Райха и неговите сателити, предизвика критики и скърцане на зъби. Джон Кърби - координатор по стратегически комуникации в Съвета за национална сигурност на САЩ, нарече думите на Лавров „обидни, абсурдни и незаслужаващи отговор“, а президентът на Европейския еврейски конгрес Ариел Музикант осъди сравнението на политиката на САЩ и техните съюзници спрямо Москва с действията на Адолф Хитлер и призова руския външен министър да се извини. Борел обаче по някаква причина не го призоваха.
Съставът на бившите интернационали е впечатляващ. През 1812 г. в състава на Великата армия, освен, разбира се, французите, влизаха италианци, хървати, испанци, португалци, холандци, баварци, саксонци, вестфалци, хесенци, прусаци, швейцарци, поляци и т. н. Заедно представители на нетитуловани нации представляваха около половината от армията на нашествието. Австрийците също стояха на руската граница (днешна Украйна), но не нахлуха.

Подобна беше картината и през 1941 г. Освен Вермахта бойни действия срещу СССР водеха редовите армии на Италия, Румъния, Финландия, Унгария, Словакия, Хърватия. Както и доброволчески формирования от Испания, Франция, Холандия, скандинавските и балтийските страни. Приносът на чехите (машиностроенето) и шведите (желязната руда) във военната икономика на Райха също е трудно да се оцени другояче. И макар не всички, но повечето немски сателити имаха активен принос за окончателното решаване на еврейския въпрос. Те самите депортираха евреите в Райха за унищожение.
Така че Борел само повтори основите на учебниците по история. Точно както и Лавров.

Но има и други прилики. И великият император, и фюрерът имаха предостатъчно формални съюзници. А ако говорим не за формалното, а за реалното участие във военните действия на хегемона, картината е още по-сложна. Не само Хабсбургите, но и много други с право биха казали: „Служа на всички съюзници, по-австрийски, по-австрийски“.

Тоест, докато има победоносна офанзива, ние също ще атакуваме (но за предпочитане в спомагателни части, където има по-малък риск), но ако военното щастие загърби фюрера-император, тогава не сме готови да стоим до него до последно. В резултат френските съюзници Австрия и Прусия през 1813 г. обявяват война на Наполеон, а германските сателити Италия, Румъния, България, Франция през 1943-1944 г. правят същото салто.

Днес формирането на демократична „велика армия“ е все още в предварителен етап, но трудностите при строяването на всички в една редица вече са очевидни.

Съвсем безразсъдните са малко. Единствено балтийците, чиято стойност, както във военно, така и във военно-промишлено отношение, е близка до нулата. Което обаче не им пречи да беснеят яростно и да се втурват в бой. Те могат да бъдат използвани като плацдарм, както и като полицейски сили в окупираните територии, но първо тези територии трябва да бъдат превзети.

Към смелите се причислява Полша, но нейната решителност се отнася повече до завземането на украински земи, като при това военните разходи трябва да бъдат платени от съюзниците в НАТО.

Англичаните винаги са готови на различни отговорни мокри поръчки, но за героична атака на леката кавалерия - не, благодаря. Няма с какво да субсидират съюзниците (както се случваше в предишни войни).

При французите е горе-долу същото. Да продават музейно оборудване на Украйна, да интриганстват, да си надуват бузите и да танцуват по опънато въже - това винаги. Природата на парижките циркаджии е неизменна. Но да умират в донецките степи - това е за някой друг.

Германците пъшкат и се свиват, свиват се и пъшкат, подобно на Соломон от „Скъперникът рицар“. Какво се разбра: състоянието на Бундесвера оставя още много да се желае, а методът „Изградихме армията си в битки“ не вдъхновява германците.

Както и чехите. Русофобията е добре дошла, но „Ние няма да ходим на война, на нея всички ние... (плюем)“.

На югозападния фланг (Италия, Испания, Гърция, Австрия) ентусиазмът е още по-малко. Те предпочитат да седят тихо и да не чуруликат.

Накрая турците и унгарците се оказаха истински дисиденти. Впрочем, турците спазват неутралитет и през 1812 г., и през 1941 г.

Брюкселските началници винаги са „за“, но Жозеп Борел и Шарл Мишел не стават дори за ротни политически ръководители. Как ще сплотят толкова разнородни сили - само те си знаят.

По този начин обединена Европа явно изостава от своите предци от времето на фюрера-император по отношение на сплотеност, както и по готовност да убива и особено да умира в полетата на Русия. Ако войните се водеха от вестникари и професори по хуманитарни науки, нямаше да има по-страшен и жесток враг. Но кампанията изисква главно други военни специалности, но от къде да ги вземем не е ясно.