Хората са два вида: такива, които искат да променят системата, и други, които искат да я съхранят

Да не бързаме да се делим на наши и ваши дори и в името на „демокрацията“

Ето че доживяхме европейската бюрокрация да поиска въвеждането на цензура. Да, класическа цензура. В разпространен от БТА материал от 2 април научаваме, че тази година Европейският парламент (ЕП) иска чрез “Ден на проверка на фактите: борба с дезинформацията, свързана с COVID-19” да допринесе за “повишаване на осведомеността за опасностите от дезинформация не само за здравето на гражданите, но и за демокрацията” (!) Защото, дами и господа, другарки и другари, врагът не спи! Любимо ми е някой да посяга на свободата в името на демокрацията. Може би защото съм го живял, само дето тогава я наричаха с тавтологията “народна демокрация”, за да подчертаят колко е тя по-демократична от обикновената капиталистическа демокрация.

Ето какво казва зам.-председателят на ЕП Катарина Барли - германска социалистка и министър на правосъдието и защитата на потребителите в

Германия:

„В такива времена животът зависи от това дали всички ние слушаме здравните власти, докато разпространяването на лъжи или омаловажаването на истината става все по-опасно. Важно е институциите да продължат тясното сътрудничество с онлайн платформите, като ги насърчават да популяризират достоверни източници, да понижат рейтинга на съдържание, което се отбелязва като невярно или подвеждащо, и да свалят незаконно съдържание или съдържание, което може да доведе до физическо насилие. Парламентът започва кампания в подкрепа на националните здравни работници и показва на гражданите, че този континент е пълен с европейци, които се борят рамо до рамо срещу COVID-19.“ Venceremos!

С риск са ме изкарат терорист, саботьор, зовящ към физическо насилие, шпионин или враг на демокрацията, не мога да не си задам няколко въпроса върху този кратък текст на Frau (или може би Kamerad) Барли:

1. Как ЕП възнамерява да „насърчава“ онлайн платформите да популяризират „достоверни източници“? Може би ще им плаща от структурните фондове?

2. Кой ще определя кои източници са достоверни? Едно време, например, си имаше специални служби, които казваха, че Би Би Си, Свободна Европа и Гласът на Америка не са достоверни източници и всички трудещи се „рамо до рамо“ ги заклеймяваха.

3. Как се понижава рейтинг на съдържание? Има ли някаква технология, някакъв алгоритъм, някаква директива? Затова ли едни гласове в свободното и демократично европейско пространство се чуват по-гръмко от други?

4. И подвъпрос на предишния: как става „свалянето“ на съдържание? Някой от ЕП се обажда в съответната медия? Или пък предварително е разпространен подробен списък, нещо като шаблон за сваляне?

5. Кое съдържание е „незаконно“? Кои са законите, които дефинират „съдържание“, та ако някое съдържание се отклони от дефиницията, да се счита за „незаконно“?

6. Как се определя дали едно „съдържание“ може да доведе до „физическо насилие“? Може ли да доведе до физическо насилие и как трябва да се постъпи със „съдържание“, в което се казва: „Ждъ кажа на Русссиана, и вассс да заколи!“ („Под игото“, глава XVI, „Гробът говори“)? А съдържания, които водят до психическо или икономическо насилие? Те „законни“ ли са? Например наскоро българските медии масово разпространиха едно „съдържание“, в което протестираща медицинска сестра иска втори „народен“ съд, за да се върне тя лично в парламента с калашник. Какво е това съдържание? Законно ли е? Не трябва ли да му се „понижи рейтингът“?

Не знам. Ако мислите, че призивът на ЕП е крачка към свободата и демокрацията, която излиза, че днес е застрашена от всеки, който е на различно от официалното мнение, сигурно си имате някакво основание. Ако си мислите, че думите „свобода“ и „демокрация“ вървят непременно в пакет, „sont les mots qui vont tres bien ensemble“, както пеят Бийтълс, па макар и на френски, че двете са едва ли не синоними в назоваването на нещо прекрасно - това си е ваш избор. Но не е там работата. Струва ми се по-важно не толкова какво е естеството на изпитанието, колкото начина, по който реагираме. И дали понякога ни хрумва да разглеждаме изпитанието като послание.

По всички въпроси, а особено по такива като извънредните положения, хората се разделят на агитки. Рядко погледът им стига отвъд личната касичка. Независимо дали воюват русофили и русофоби, активисти и пасивисти, маскирани и демаскирани, хората са два вида: такива, които искат да променят системата, и други, които искат да я съхранят. Вторият тип в нашата национална литература е познат чрез омерзителния образ на чорбаджията, доволен от положението си в сянката на падишаха. Но дали демократите и либералите, които изпълниха площадите в края на 1989-а и през 1990-а, ако преди 1944-а бяха също тъй недоволни от личните си касички, по царско време нямаше да са комунисти или даже партизани? Нима всички днешни кисели консерватори не бяха либерали през 1980-те, когато трябваше да се махне Тодор Живков?

Проблемът е, че гледните точки са преходни и лъжовни, а точно според тях се определяме в кой отбор да се пишем, та час по-скоро да започнем да хвърляме кал по другия. Затова, когато някой прям и откровен човек в едни случаи хвали властта, а в други я порицава, праволинейните агиткаджии не знаят как да се държат с него. Имаше във фейсбук една фанатична гербаджийка, която ми лижеше подметките, докато твърдях, че е най-добре Фандъкова да стане кмет на София, но когато се изказах даже не критично, а добронамерено предупредително по адрес на правителството за някои негови действия в условия на криза, същата жена до такава степен се разбесня срещу мен, че се принудих да я блокирам. От година, а може би и повече, сред кандидатите за мои онлайн приятели нараства броят десебари, които ме анатемосваха и изтриваха, когато през 2017-а, след провала на Реформаторския блок, официално заявих, че свалям подкрепата си от т. нар. „градска десница“, защото тя вече няма нищо общо с дясното, каквото си го представям.

Ето че днес онези, които ме анатемосаха, отново търсят общение. Защо ли? Защото гледните точки са илюзорни и нетрайни. Те са лъжовни дори и в моменти, когато ни се струва, че сме прегърнали Истината. Ето и доказателство. Онзи ден говорих с мой познат, лекар, доста известен, между другото, и все в центъра на събитията, когато има такива; умен и честен човек. Беше по повод една моя публикация за задължителното носене на маски, която излезе буквално часове преди Ананиев и Мутафчийски да се откажат от идеята. Моят познат, лекарят, ме шокира, като ми предложи гледна точка, която не бях обмислял въпреки нейната очевидност: маските не са да предпазиш себе си, а да предпазиш другия от себе си; вярно е, че не са особено ефективни, но са „знак за съпричастност в момент, който се приема за труден“. Забележете колко фино: „знак“ и „се приема“. През ум не ми беше минавало, че слагайки маска, мога да покажа уважение към другите. Виждате ли колко коварно нещо са гледните точки!

Звучи парадоксално, но правенето на добро е също въпрос на гледна точка. За жалост, много от енергичните активисти не разбират, че добро просто ей така, заради самото добро, не съществува. Те рядко успяват да оправят себе си, до късно живеят с родителите си или пък като хипари, неспособни да създадат семейство и да отгледат деца, но пък се чувстват по-кадърни от всички останали да оправят света. Те са като Удхаусовия бойскаут Едуин, който засипва бедния Бърти Устър с добри дела. За такива бойскаути Симеон Нови Богослов казва: „ако не престанете да вършите делата си за показ като фарисеите, ако не ги вършите за слава Божия, няма да влезете в царството небесно“. Тоест, когато доброто е въпрос на гледна точка, то не е добро. За да е добро, трябва да е абсолютно.

Тъй че да не бързаме да се делим на наши и ваши дори и в името на „демокрацията“, защото утре нашите може да станат ваши, а пък вашите - наши. В изпитание всичко трябва да е истинско. Да не се сърдим на някого, който ни говори с ръбести думи. Да се плашим от мазните слова на сметкаджиите. Дано само онези, които се мъчат да говорят истината, наистина да я знаят. Защото да се досещаме за нея можем само по един начин: не като бърборим наляво и надясно, а единствено в тишината на безмълвието, където гласът на съвестта се чува по-ясно. Без гласа на съвестта човек е неспособен дори да си представи истината. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, защото е столица на лъжата.