Нарисувана от рицаря на безмилостното перо Добри Ганчев

Негов издател е Рашко Блъсков от "съзвездието Блъскови", както ги нарича Христо Ботев

Добри Ганчев е майстор на портрета от величината на Симеон Радев. Докато обаче всички знаят автора на "Строителите на съвременна България", неговият побратим в мемоаристиката е забравен. Рицар на безмилостно перо, Добри Ганчев оставя уникална политическа галерия.

Роден през 1854 г. в Лясковец, той минава през местното школо. Заминава за Русия и завършва полукласическа гимназия в Николаев. Даскалува в Тулча, списва вестник "Нова България" в Гюргево. Негов издател е Рашко Блъсков от "съзвездието Блъскови", както ги нарича Христо Ботев.

Добри Ганчев следва в Историко-филологическия факултет на Киевската духовна академия. Прекъсва заради Руско-турската война, в която е преводач на освободителите. За кратко се връща на студентската скамейка, после е секретар на Българската екзархия в Пловдив.

В София е редактор на вестник "Български глас" и преподавател по история във Военното училище. Депутат е от Народнолибералната партия и учител по български език на княз Фердинанд.

Ето няколко политически портрета, които завещава на поколенията Добри Ганчев.

Портрети на държавни мъже

Добри Ганчев

Петко Славейков

Запознах се при една случайна среща с П. Р. Славейков. Побелял, красив старец. Пълно, валчесто, добре изгладено лице. Мустаки малко къдрави, косми от главата, зачесани нагоре. Всякога весел, всякога засмян. Никога самичък. Постоянно с компания либерали. Приказва все той, разсмива все същият. Пиперът в речта му, остроумието му не всякога прилични. Много кръчмарска сол. Идол е Славейков за тогавашната интелигенция: за учители, за писари, за подобна категория млади хора.
Басни разправят за леснината, с която пишел "Целокупната". Седне, и за половин час статията за две колони готова. Мислите му течели като поток планински. Разправяха и как идела леснината му за стихове или други поетични творби. Пред него, на писмената му маса, наред с мастилницата – чиния с нарязана горнооряховска пастърма и половница вино. Пише, пише – хапне и сръбне; пак пише и пак сръбне. Вървят мислите му като по масло.

В 1884 г. Народното събрание има заседанията си в трапезарията на старото здание на Военното училище. Гдето е сега Военният клуб, от задната му страна. На власт са либералите начело с Каравелова. Председател на събранието е П. Р. Славейков. Заседанията стават подир обед. Председателят всеки път весел или с натежала глава. Не слуша кой какво говори, нито помни кому дал думата. Често и заспива.

Тома Кърджиев, опозиционер от Цанковата група, сочи с ръка заспалия председател и прави предложение да се вземе решение да стават заседанията предобед, когато председателят ще може да е буден. Депутати и публика нямало в такъв случай да имат причина за смях. Каравелистите, жестоко оскърбени, вдигат се от местата си, политат към Кърджиева. Едвам избягва боя.

***

Драган Цанков

Дядо Цанков едвам станал от трапезата. Цъка с език, чисти си зъбите. В ръцете му окадената и почерняла от дим лула. По-настрана седнала бабичката му, баба Радка, както я всички зовяха. Натежала, изморена, разлата 50-годишна жена. Бледо лице, безжизнени сиви очи, едвам ги върти. Ръце – покорно скръстени над корем. Смазана духом от този корав, зъл и жесток съпруг. Дядо Цанков заби в очите ѝ острите си зъркели. Тя разбра какво казват тези зли очи. Бавно се повдига от миндера, защапа с чехлите към другата стая.

"Где се губиш, бе кюлхане? Защо не идваш? На каква си сега работа? Хабер от онзи кишиш, от екзарха, имаш ли?..." Въпрос подир въпрос. Пита, отговор не чака. Бърза, нетърпелива мисъл. Не се интересува какво ще чуе от тебе.

Докато ме разпитва, стаята се пълни с посетители. Сух поздрав, сядат кой гдето намери място. Дядо Цанков не сваля лулата от уста. Пушат и гостите му. Сред стаята кръгла маса, на масата дървена паничка с тютюн. Но към нея гостите не посягат. Стопанинът не е богат, за да го подгарят гостите му.

Стаята е препълнена. Столове, миндери заети. Няколко души стоят прави, облегнати по стените. Теми на разговора партизански. Чуе се най-често името на Каравелова. Властта у него бе тогава.

Няколко чертици от характера на Др. Цанков. Демократ е с всичките крайни и неприятни качества на българина. Демократ е по вкус, по живот, по приказки, по носия. Псува на турски, псува просташки, улично. Струва ми се, че споменах на друго място за свръхплощадната псувня към едного от министрите. В свирепото си изстъпление, пред множество народни представители в бюфета на Народното събрание, хвали се, че бил нощувал с майка му.

***

Петко Каравелов

Ст. Стамболов бе дошъл в София по работа. Адвокатска работа. Слязъл в квартирата на П. Каравелов. А тя е една турска къщурка от две стаички. Гуши се в сегашната градина на хотел "България". Не бе още построен хотелът. Мястото, на което е сега, бе заето от малки сиромашки къщи. В една от тях е квартирата на Каравелов. Сложена е къщичката на самата земя. Подът измазан с жълтеникава пръст: патома. Наместо кревати две дървени магарета, а върху им дъски. Матраци от груб кеневир, из който проглежда нечистата измачкана слама. Слуга никакъв. Види се, не бе още добре установен квартирантът. Наскоро дошъл отвън.

Отидох рано, към 8 часа сутринта. Едвам станали и двамата със Стамболова. Каравелов дори се намуси, като видя толкози ран гостенин. Мие се сам, няма кой да му полива. Ибрикът пръстен, дори негледжосан. Налива от него в едната си шепа, плиска по очите. Налей-плисни, налей-плисни. Мие само очите. Сапун не видях. Две-три плискания, тоалетът му готов. Руските нихилисти от онуй време не смятаха, че чистотата е задължителна за сериозните хора. Нито спретнатостта и приличното облекло. Жените и вятърничавите се грижат за външността.

Анекдотична разсеяност. Говореха често за нея. Понякога важни книжа по цели недели носи в джобовете на дрехите си. Потрябват му, търси ги из чекмеджето на масата си, вика, кара се за тях. Дадат му заявление или прошение някакво, тикне го в джоба си. Там го и забрави. Разсеян дотолкози, че пие от остатъка чай в чашата, гдето преди малко потопил да угаси цигарата си.