Днес, в САЩ има един популярен виц: „Ако мислите за безсмислието на съществуването си, не забравяйте, че САЩ прекараха 20 години там и похарчиха един трилион долара в Афганистан, за да заменят талибаните отново с талибаните. Вицът звучи особено мрачно в навечерието на 20-годишнина от събитията от 11 септември.

„Ти помниш ли как започна всичко?“ се пееше в една популярна песен. Само преди 2 месеца Америка се сбогува с Доналд Ръмсфелд, министър на отбраната в правителството на Буш-младши и архитект на войната в Близкия изток. Тя се сбогува с него с голям сарказъм и почти неприкрита омраза.

Отново му бяха припомнени неговите думи, с които той заблуди обществеността, подготвяйки я за американската война на Изток и я убеждаваше в сериозната заплаха, идваща оттам. „Има добре известни известни неща, които знаем, че познаваме; но има и известни непознати неща, за които знаем, които нищо не знаем; но има и неизвестни непознати неща, за които дори не знаем, че не знаем". Художниците рисуваха злобни карикатури, в които дяволът на рецепцията насочва политик, пристигнал в ада, към „сектора за военните престъпления“ с карта „без закуска завинаги“, и инструкция с фразата: „Отиди до великото неизвестно, с душата, която имаш, а не с тази, която може би искал да имаш или би могъл да пожелаеш по-късно".

Жестоко, но справедливо. Америка помни добре тези времена и събития. Национален шок, унижение, объркване, гняв. И дружния хор от неоконите, по-скоро не под ръководството на Ръмсфелд, а на неговия заместник, Улфовиц и барабания призив: всичко за войната със световния тероризъм! С враг номер 1 Осама бин Ладен! С враг номер 2 Саддам Хюсеин!. Но защо с Хюсеин?“, озадачено попита Ръмсфелд. На което Улфовиц спокойно му отговори: „Защото на практика няма какво да се бомбардира в Афганистан, но виж в Ирак има!“

Спомнете си за прочутата „Доктрина Улфовиц“, която звучеше така: на всеки няколко години Америка трябва да вземе някаква малка държава, за която не й е много жално, и да я удря главата в стената.

Изглежда, че бойният плам на американските неокони е изстинал много през тези двадесет години. А самата Америка бяга позорно от последната си имперска „провинция“. И дори бившият президент Тръмп не може да се въздържи от злорадство, и се подигравка на своя заклет враг, който успя да го изхвърли от президентския пост:
„Попитайте Русия. Те се разориха, след като похарчиха много години и пари, без да спечелят победа в Афганистан. Чух, че сега се връщат. В крайна сметка човекът, който сега управлява Америка, е взел това ужасно решение. Създадох най-силната и многобройна армия в историята. Но всичко това изчезна и беше дадено на врага. Този „клоун“ дори не знае колко американци трябва да бъдат изведени от Афганистан: може би 10 или може би 45 000 американци са останали там, а те не знаят. И заради тези хора, на 20 -годишнината от терористичната атака на 11 септември в Ню Йорк, знамето на талибаните ще се развее над посолството на САЩ в Афганистан! Ето ви най-ярката проява на некомпетентност!".

Освен хумора и злъчта, които са запазената марка на Тръмп, бившият президент, разбира се, е прав. Бягайки, губейки танкове, пари и чуждестранните войници (например тези от Украйна), Америка не просто загуби своето лице и престиж, но всъщност си създаде ненужно наследство и главоболие. Тя загуби еднополюсния свят, който беше изграден с такова старание по времето на Буш-старши.

Помните ли онези пламенни речи от трибуната на ООН за новия хегемон и необходимостта от изграждане на нов световен ред? Двадесет години по-късно генералите на американския нов световен ред остават с жалките остатъци от горещата американска мечта. Бягството от Афганистан заплашва да върне САЩ към статуквото на регионалната сила, в която тя щастливо беше през почти цялата си кратка история. В края на краищата сега "вакуумът на властта" неизбежно ще започне да се запълва с нови играчи: Русия, Турция, Китай, Иран, Индия, Пакистан. За което вече има достатъчно панически ропот в Европейския парламент.

"ЕС не трябва да позволява на Русия и Китай да поемат контрола над ситуацията в Афганистан и да станат спонсори на Кабул!" - повишава глас Жозеп Борел. „Пакистан, Иран и Индия трябва да бъдат призовани да се изправят срещу Русия и Китай“, повтаря Дейвид Макалистър. „Франция никога няма да признае талибаните в Афганистан“, бодро се намесва Ле Дриан. А британският външен министър Доминик Рааб дискретно съобщава, че страната му възнамерява да работи „по въпросите за сдържане на талибаните“ с Русия, Китай и Индия.

Всичко това, от една страна, съживява здравословното чувство за хумор („Нека просто опитат“ е отговорът на заместник-министъра на външните работи на Русия Александър Грушко на думите на Борел „ЕС не трябва да допуска Русия и Китай ... ” и това наистина е добър отговор, но от друга страна, това предизвик не по-малко радостно състояние на дежавю. По някакъв начин това твърде ярко напомня за дипломатическата суматоха преди Първата и Втората световна война, където всичко отново бяха заели своите роли и места: и вечно истеричната Франция, и коварно подстрекаващата Великобритания, и размахващия юмруци американски дървосекач, който беше насъскван любимите му големци, банкерите от Федералния резерв на САЩ.

И има твърде много взаимно пресичащи се интереси във вакуума, които остават след изчезването на хегемона. Дали талибаните ще бъдат малкото нещо, което обещават, или ще се обърнат към Ислямска държава и ще започнат да действат в слабините на Русия? Ще останат ли те единственото фанатично чудовище, на което приличат днес, или след като са дошли на власт, ще започнат да се разпадат на фракции, кланове, блокове? Как ще се сблъскат интересите на Китай, Турция, Пакистан, Иран и Индия тук? И кой ще може да стане този нов Сдържащ ги тук, който няма да допусне нов хаос? Това по силите на Русия ли е? А, няма ли някой друг? Докато от тези, които се интересуват само от натискане на спусъка тук, има цял набор от нови възможности.

Така че да се отпуснеш и да се надсмиваш твърде много над нещастните партньори едва ли изглежда подходящо днес. Но трябва да сте нащрек за да не пропуснете шанса си - сега е истинския момент.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)