Най-жестоката трагедия във военната промишленост е през 1929 г.

Цяла България потъва в траур, защото загинали има от всички краища на страната

Завод „Арсенал“ вече толкова редовно гърми, че дори не му обръщаме внимание. Последната авария беше през май, когато имаше двама пострадали. Предишните взеха и жертви. Без да сме във война, нашата военна промишленост слага черни забрадки, откакто я има.

Най-жестоката трагедия става на 4 март 1929 г. Тогава пиротехническа операция взривява Арсенала в софийския квартал „Лозенец». Отнема живота на 30 работници - 24 загиват на място, 6 издъхват в мъки през следващите седмици. Девет остават сакати за цял живот.

Експлозията алармира Европа, че България гази Ньойския договор и се въоръжава. Правителството на Андрей Ляпчев има дипломатически неприятности. Домашната преса отначало вдига шум, но после цензурата u запушва устата. Подробностите около трагедията са военна тайна, отсичат служителите с червени моливи.
Промушва се обаче информацията, че на „Лозенец» се майсторят ракети. Едноетажна постройка в дъното на Арсенала е с подозрително силна охрана. Вътре се трудят главно жени, на които не е ясно какво точно правят. Всяка работничка извършва само по една операция. Поставя шайба, завинтва болтче или намества чудновата пластинка. Тънката работа е поверена на неколцина специалисти. Те приготвят експлозивите и мажат дъната на ракетите с барут и така наречената „гума арабика“.

На 4 март към 11 и 30 преди обяд помощник-пиротехникът Георги Спасов смесва 2 килограма барут с 1 кило селитра. Прибавя вода, разбърква порцията и я поставя върху печката. Водата трябва да се изпари, без огънят да подпали сместа.

Обратно на правилото, коварната каша пламва. Хвърчат искри, които палят взривните материали по близките маси. Червените езици бързо пълзят към склада, натъпкан с бертолетова сол, сяра, барут и други опасни вещества.

Ужасени, работниците хукват към северната врата на помещението. Първа хваща дръжката Парашкева Атанасова. Другите се спускат върху нея и тълпата затиска портата, която се отваря навътре. Тогава обезумелите се юрват към източната врата, където капанът се повтаря. Всички натискат навън, вместо да дърпат навътре.

В този момент сградата се взривява. От центъра на София експлозията се вижда като огромен фойерверк. Над хълма срещу Семинарията първо се издига висок стълб дим, после се чува избумтяване. „Приличаше на оръдеен залп от Световната война!“, свидетелстват очевидци.

Ракетната работилница гори като факел. Към огъня тичат офицери, войници и стражари от Осми участък. Съобразителен спасител се сеща да звънне в Пожарната. „В 11 часа и 38 минути в Централната команда бе получено съобщение, че във военния Арсенал има много голям пожар. Заповядах и двете команди да тръгнат“, разказва началникът Юрий Захарчук.

Огнеборците се спускат с такъв устрем, че единият от конете не издържа на напрежението. „При движение за пожара на ул. „Витошка“ и „Солунска“ от първата кола на конната команда падна и умря на място кон Помпей. Предполагаме от разрив на сърцето“, докладва Захарчук.

Като стигат Арсенала, се оказва, че крановете не пускат вода. По това време Рилският водопровод още не е построен и налягането в София е слабо. Лозенец е най-зле, защото е на високо и водата се качва само от време на време. Пожарникарите изпразват бъчонките, ругаят и слизат в града за още вода. През това време доброволци хвърлят шепи сняг в пламъците.

Захарчук обаче е печен на много огньове и бързо се ориентира в обстановката. Нарежда стихията да се атакува от три страни. От запад огънят е по-слаб, забелязва командирът и праща няколко смелчаци да изкъртят решетките на прозорците. През тях започват да измъкват обгорелите.

В разгара на суматохата пристигат премиерът Андрей Ляпчев и военният министър генерал Никола Бакърджиев. „Те напътстваха спасителните работи и изказаха съболезнованията си на близките на пострадалите, които се бяха явили там“, хроникира вестник „Заря“.

„Страшна бе гледката! Покъртително е това нещастие!“, възкликва след драмата генералът. Тогава излиза наяве, че сред жертвите има малолетни работнички. Марина Харизанова например е 17-годишна, а Нора Дойчинова е едва на 15. От пепелта са изровени 24 трупа, в Александровската болница са откарани 15 обгорели.

Съдебно-медицинската експертиза установява, че мъртвите първо са задушени от газовете, след което са овъглени от огъня. Състоянието им е такова, че близките едва ги разпознават.

Цяла България потъва в траур, защото загинали има от всички краища на страната. Черни забрадки слагат в Първомай, Пирдоп, Карлово, Севлиево, Лясковец, Плевен, Шумен, Русе, Свищов и другаде.

На 5 март Народното събрание става на крака и дружно се кръсти с „Бог да ги прости!“. Андрей Ляпчев съобщава на депутатите, че военният министър ще ги сезира с предложение за кредит от 1 000 000 лева. „Тази помощ е помощ на работодателя свръх правата, които работниците имат по общия ред по закона за обществените осигуровки“, разяснява премиерът.

„Да не се забави много?“, пита водачът на широките социалисти Янко Сакъзов. „Не, още утре, други ден ще се внесе“, уверява Ляпчев.

Загиналите са погребани на държавни разноски с военни почести. Опяти са от митрополит Стефан и още 12 свещеници. Сетне са положени в братска могила. Синодът отпуска 30 000 лева за семействата на пострадалите арсеналци.

С това не се слага точка на случая, защото агонията на ранените се проточва със седмици. На 24 март издъхва пиротехникът Тодор Митев, на 27-и почива още една работничка. До юни жертвите закръглят числото 30.

Хората негодуват, че не е потърсена сметка от виновните. Дело наистина е заведено, но съдът оправдава обвиняемите. Трима офицери и един пиротехник отървават решетките. „Отговорности има и те не ще се покрият ни с милиона на държавата, ни с 30-тях хиляди на Синода, ни със сладката реч на митрополит Стефан, че това е божа работа и боже наказание“, пише синдикалният вестник „Работник“.

През 1929 г. българската военна промишленост гърми за трети път в своята история. Първата авария е в Барутната фабрика в Русе през 1897 г. Тогава изгарят 15 работнички. Втората експлозия става на ул. „Антим I“ в София. През 1923 г. там са покосени 11 човешки живота. Не се знае колко загинаха, когато гръмна Военният завод в Сопот. През 1978 г. управниците замазаха работата, макар че експлозията изпочупи прозорците чак на съседно Карлово.