Вече над 2000 години маратонското бягане е символът за границата на човешките възможности. Все пак класическата дистанция от 42,195 км е тази, която е успял да пробяга пратеникът Филипидес, за да съобщи за победата на атиняните над персите преди да издъхне. Днес това разстояние е голямото предизвикателство за всеки, който иска да изпита атлета в себе си, а желаещите да го направят са милиони по цял свят. И няма човек, който да може да го пробяга като на шега, на един дъх или без усилия – маратонът остава задача, която изисква усилия дори от най-добрите.

А Елиуд Кипчоге е безспорно най-добрият матаронски бегач в историята. Не само заради поредицата световни рекорди (доскоро дори се смяташе за кощунство да се говори за рекорди в тази дисциплина), а и защото е най-постоянния фаворит в дългите шосейни бягания за най-дълъг период от време. Т.е. 37-годишният кениец вече е „маратонец на маратонците“, тъй като превърна кариерата си в едно голямо дълго бягане, чийто край още не се вижда.

Всичко започва в Капсисийва, област Нанди, от която са куп бележити кенийски атлети като бегачите Кипчоге Кейно Бърнард Лагат, Консеслус Кипруто, Памела Джеливо, Джанет Джепкосгей и дори копиехвъргачът Джулиъс Йего – олимпийски и световни шампиони. Като почти всички деца от областта Елиуд тича до училище всеки ден – в неговия случай това означава 3,2 км – отлична основа за кариера в средните разстояния. Не може и да бяга от училище – майка му преподава там, а той е най-малкото от четирите й деца, които тя отглежда сама. Тя не е сигурна, че иска синът й да стане атлет и Елиуд не се занимава сериозно с бягане до 15-годишна възраст. Когато е на 16, се запознава с бъдещите си треньора Патрис Санг, сребърен медалист на 3000 метра с препятствия от олимпийските игри в Барселона през 1992-а. Бързо напредва и 2 години по-късно печели надпреварата за място в кенийския отбор за световното първенство за юноши, където завършва 5-и на 8-километровата дистанция. Година по-късно печели титлата на световното по планинско бягане за юноши, следва и първият световен рекорд – за 20-годишни на 5000 метра през 2003-а и още преди да навърши 19, вече е световен шампион при мъжете – на същата дистанция в Париж. Във финалния спринт изненадващо надделява над две суперзвезди – бъдещият световен рекордьор в дисциплината Кенениса Бекеле (Етиопия) и мароканският великан в средните разстояния Хишам ел Гируж, които са очаквали да си дадат решаваща среща за златото във въпросното бягане.

На следващата година обаче двамата са пред него в много по-важен финал – на олимпийските игри в Атина, където Кипчоге остава с бронз. Следващият олимпийски цикъл се оказва „сребърен“ - втори места на световното в Осака през 2007-а и игрите в Пекин година по-късно. В първия случай е победен от земляка си Лагат, който вече носи екипа на САЩ, а във втория – отново от Бекеле. А на следващите световни първенства в Берлин (2009-а) и Дегу (2011-а) остава без медали и сякаш кариерата му тръгва надолу. Най-тежкият удар идва през 2012-а, когато завършва 7-и в първенството на Кения и остава извън тима на страната за олимпиадата в Лондон. Ако можем да сравним спортният живот на атлета с маратонско бягане, на 28 години той е стигнал онзи кризисен момент, когато отказването изглежда неминуемото и разумно решение. Вместо това Кипчоге решава да увеличи дистанцията и пристига на световното първенство по полумаратон в Каварна, където завършва 6-и

Преходът към по-дългите дистанции е бърз и успешен – победа в полумаратона в Барселона, а дебютът на класическата дистанция е неочаквано успешен – победа в Хамбургския маратон през април 2013-а. Идва време и за най-бързото маратонско трасе в света – в Берлин, където завършва втори с 5-о място в историята на бяганията. Година по-късно Елиуд вече спокойно може да заключи, че решението му да премине в маратона е било възможно най-правилното – печели в Лондон и Берлин, а трасето в германската столица му става любимото – поставя личен рекорд от 2:04 часа, въпеки че на 10-ия километър обувките му се късат и бяга с разкървавени крака към финала.

През 2016-а следват нови победи – в Лондон и на олимпийския маратон в Рио – 12 години след дебюта си под петте преплетени кръга Кипчоге стига до златото като атлетът, който е изминал най-много крачки (буквално) преди да го постигне. В следващите години още звезди от пистата като стария съперник Бекеле и новата звезда на дълги разстояния Мо Фара опитват силите си в маратона, но Кипчоге вече е на практика непобедим. През септември 2018-а чупи и световния рекорд, при това с повече от минута – 2:01:39 ч. Американският гигант в спортните стоки „Найки“ решава да го избере за лице на проекта си – 42,195 км за под 2 часа. Първият опит в „лабораторни условия“ е през 2017-а на пистата „Монца“, но е неуспешен. 2 години по-късно с проекта се заема компанията „Инеос“, а арена е паркът „Пратер“ във Виена. Кипчоге бяга зад кола, която определя идеалното темпо, а около него на ротационен принцип тичат някои от най-добрите маратонци в света, за да се образува „въздушен балон“. Постижението от 1:59:40 ч обаче не се признава за световен рекорд, тъй като не е постигнато на „истински“ маратон в състезателни условия.

Така през 2020-а, вече постигнал всичко, Елиуд завършва 8-и на Лондонския маратон и започва да се говори, че може би вече наближава финала на дългото си бягане. Опровержението идва на следващата година с олимпийската титла в Токио, а сега в Берлин Кипчоге се показа по-силен от всякога – нов световен рекорд от 2:01:09 ч. Явно бягането продължава...

Чувства се млад, не прави планове

Елиуд Кипчоге гледа да не отдава значение нито на приказките за границите на човешките възможности, нито на възрастта си.

„Все още се чувствам млад, усещам го по начина, по който тялото ми реагира на тренировките, много съм щастлив от напредъка – обяви Кипчоге след рекорда. - Понякога се случва да „удариш стена“ и тялото да не ти позволи да продължиш, но чувствам, че в краката ми има още много и голям етап от кариерата ми все още е пред мен. В ума си продължавам да се движа и не си поставям никакви ограничения.“

Но не бърза да обещае слизане под 2 часа на истински маратон, което би могло да стане в Берлин догодина.

„Нека първо отпразнувам този успех – отговори шампионът. - Ще правим планове някой друг ден. Този рекорд е следствие на работата на цял отбор и за подобряването му ще трябва още по-силен тим.“