Членството на Северна Македония в НАТО, финализирано в понеделник, 30 март, очевидно дава ново и високо самочувствие на политиците край Вардар, което в предстоящите преговори за влизане в ЕС може да ни изиграе лоша шега

То, това си стана сага като в латиноамерикански сериал

Когато читателите прочетат този текст, не изключвам някои от тях да си кажат нещо от рода: „Тоя пък, светът се тресе пред заразата от коронавируса, човечеството се бори да намери изход от пандемията, бъдещето ни се очертава неясно и неизвестно, а той - Северна Македония била вече в НАТО и получила „зелена улица“ да започне преговори за членство в Европейския съюз. Много важно! То не се знае дали изобщо ще има европейско семейство и ако все пак го има, как ще изглежда, какви ценности ще изповядва, ще съвпаднат ли те с очакванията и нагласите на хората оттатък границата, които толкова много се натискат да влязат в Европейския съюз“. Може би ще си кажат и до голяма степен ще са прави. Но какво? Това не означава, че дори и в условията на пълната с неизвестност за бъдещето пандемия трябва да се мълчи за скрития триумфализъм край Вардар за това, че оттук нататък, след като страната вече е в Алианса, пътят към членство в Европейския съюз ще им е многократно по-лесен и по-къс. Защото вече знаят „как става“ и кои са главните актьори в тази геополитическа игра, за които да се „хванеш“. А и поназнайват доста неща за манталитета на българския политически елит и на българското общество като цяло по отношение на темата „Македония“, та да не се хващат сериозно на юнашкото биене по гърдите, че ще им извиваме ръцете в преговорния процес докато не прегърнат общата ни история.

Вярно е, че в потока от новините за заразата, жертвите, тестовете и излекуваните от коронавируса, който залива нас и нашите съседи, някак си пропуснахме да отбележим някои наистина крайно интересни политически новини, свързани със Северна Македония. И по-важното - да си направим изводите за нас от тях. За пореден път получи потвърждение едно наблюдение, че публичното внимание у нас към всичко, което става край Вардар, се движи циклично на периоди - от ежедневния интерес до пълната забрава, дори когато има какво да се каже за ситуацията оттатък.

Простете за отклонението, но през периода на карантината у нас, и на полицейския час, въведен в Северна Македония, там се случи ето какво: първо, бяха отложени предсрочните парламентарни избори, за които така и до днес няма правна аргументация.

Дори нова дата няма, не се знае кога те биха се провели, ама препоръката е Държавната изборна комисия само да „замрази“ временно работата си. Служебният кабинет на премиера Оливер Спасовски, който трябваше само да организира избора на 12 април и след това да си отиде, продължава да действа с ограничен мандат, но в условията на заразата и мерките против нея. Парламентът се саморазпусна и няма сила, която да накара спикера Талат Джафери да го свика, макар и за да бъдат приети няколко важни решения - за отлагането на изборите, за полицейския час. Пълен правен абсурд, ако ме питате мен, но той не е първият. Мисля си, че няма и да е последният. И изборите бяха отложени. Изведнъж обаче стана ясно, че историческата важност на този вот, неговата съдбовност за бъдещето на държавата, надувани от партиите и политиците, се сведе до едни голи лични и партийни стремежи за повече власт. И до опит да се скрият престъпления, за които правосъдието все още не се е произнесло. Нищо, партиите го преглътнаха, хората си отдъхнаха, а политическите лидери пренесоха вербалната си битка върху терена на пандемията - справя ли се правителството или не, защо няма това и онова, чий пример следва премиерът Спасовски: сръбския на Вучич (повече!) или на някоя друга съседна държава, да речем, нашата.

Второ, най-сетне завърши многостепенната процедура за приема на страната в НАТО. То, това си стана сага като в латиноамерикански сериал. Испанският парламент ратифицира последен Протокола за членство на Северна Македония, той беше бързо-бързо трансфериран до НАТО, после всички ратификации бяха откарани във Вашингтон, връчени на държавния секретар Помпео, той пък ги внесе където трябва. И в понеделник, 30 март в 15 часа средноевропейско време, държавният флаг на Северна Македония беше издигнат пред централата на Пакта в Брюксел, както и на още две места. Тъжна бе цялата финална процедура - на площадката пред сградата, в центъра на кръга от 30 пилона имаше само две трибуни. Зад едната бе генералният секретар на НАТО Столтенберг, зад другата - представител на мисията на Скопие в НАТО. И двама офицери от Армията на Северна Македония, които вдигнаха байряка. В същото време в Скопие, пред мониторите на телевизорите целият служебен кабинет на Оливер Спасовски наблюдаваше церемонията в Брюксел. Когато всичко свърши, министрите заръкопляскаха, а Спасовски прочете слово, в което каза: „Ние сме НАТО!“

И трето, дългоочакваното решение на Европейския съвет на ЕС за започване на преговори на Северна Македония за членство в ЕС най-после дойде. Но то беше така лаконично формулирано и неясно ориентирано в бъдещето, че лично за мен остави впечатление, че е било написано преди да стане ясно, че парламентарни избори в Северна Македония няма да има. Хем бюрократите от Брюксел изпълниха обещанието си от есента да се върнат отново през март към темата за преговорите на Албания и Северна Македония, хем да бъде ударено едно рамо на управляващите социалдемократи на Зоран Заев, хем същностните решения за точния старт на процеса да бъдат оставени някъде напред във времето. Което пък не попречи еврокомисарят по разширяването, унгарецът Вархеи да си препише заслугата за всичко това, а и хърватският премиер Пленкович да подхвърли, че историческите решения за Албания и за Северна Македония за преговори стават в рамките на хърватското председателство.

За Вархеи не се учудвам - още през миналата година на това място във вестника се опитахме да обясним защо Виктор Орбан толкова много иска негов човек да заеме поста еврокомисар по разширението и добросъседската политика и че това Будапеща да има своето пряко влияние на Балканите е исторически познато още от времето, когато граф Дюла Андраши дърпаше конците на дипломацията на Австро-унгарската империя. Отказаха на Орбан първия номиниран, но вторият - Вархеи, бе преглътнат. На всичко отгоре и онзи беглец Никола Груевски е в Будапеща под закрилата на Орбан. И какво? Неотдавна чух наш многомандатен евродепутат, който се занимава активно с темата за Северна Македония, да изразява съжалението си, че когато отишъл при Вархеи да изрази позицията на България по отношенията ни, онзи му препоръчал едва ли не да си гледа работата и да не се бърка, защото в Скопие били имали право. Нещо такова.

А аз се страхувам, уважаеми читатели, че извън поздравленията, които нашите управляващи отправиха към техните колеги в Скопие за успеха с НАТО и с ЕС, извън фукнята, че ако не сме били ние с нашия Договор това е нямало да стане, извън всичко това, те не си дават ясна сметка за предстоящото. За натрупаното самочувствие у македонските политици, които вече са убедени, че като наши съюзници в Пакта имат повече шансове да заобиколят претенциите ни към тях по пътя към европейското членство. Те вече живеят с убеждението, че каквото и да се случи, каквито и позиции да утвърждават политици и учени у нас, в крайна сметка София, в края на краищата, ще каже „да“. Откъде го знам ли? Просто го знам.

Препоръчвам на нашите хора да хвърлят поне едно око на изявленията на този или онзи край Вардар, които вече дори не споменават нашия Договор за сметка на Договора с Гърция като важни стъпки, отворили пътя на Северна Македония към НАТО и към ЕС. Много важно, че хронологически ние направихме пробива първи и след това гърците си „взеха“ всичко, което искаха. Техният Договор е по-важен от нашия, може би защото цената, която македонците платиха - смяната на името, беше много по-висока от нашата. Гърците са търговци, чипът им е така програмиран още от античните времена, докато българите, ех, българите с тяхната романтика са ни толкова близки, че колкото и да се заканват, в крайна сметка ще ни подкрепят.