Реформирането на Маришкия басейн трябваше да започне отдавна, а бъдещето на над 100 000 специалисти и техните семейства е заложено на карта

Към момента Мини „Марица-Изток“ ЕАД е с налични запаси от 1,459 млн. т.

Значителна част от въгледобивния сектор е концентрирана в Маришкия басейн. Въглищната индустрия обаче е под прицела на екологичните политики на Европейския съюз. В стремежа си за бърз отказ от въглеродно интензивните производства и ускоряване прехода към ниско емисионна енергетика държави като България неизбежно се сблъскват с множество трудности.

Въглищата у нас са единственият към момента разработен и наличен в изобилие местен енергиен ресурс. Наред с това обаче има едно фалшиво спокойствие, че въглищните ТЕЦ ще работят безпроблемно до 2025 г., защото това е крайният срок, в който могат да получават държавна помощ.

Тази година, маркира началото на още по-драстично повишаване на цените на въглеродните емисии в рамките на търговията с емисии. На 4 май 2021 г. цената на квотите достигна рекордните 50 евро/t. CO2, а при тези равнища въглищните ТЕЦ трудно ще издържат пазарно. При емисионен фактор 1,2tCO2/MWh, и при средна годишна цена на CO2 квотите от 50 евро за 2021 г., само държавната ТЕЦ „Марица-Изток 2“, трябва да плати приблизително 650 млн. лв. за емисии, при произведено количество електроенергия, идентично с това от 2019 г. Това са малко над половин милиард лева, които ще бъдат безвъзвратно загубени, и то в сектор, който има крещяща нужда от инвестиции в иновативни технологии и научно-изследователска и развойна дейност.

Съгласно общоевропейската рамка, въглищните ТЕЦ могат да се възползват от държавна помощ до 1 юли 2025 г., т. е. държавата чрез механизмите за капацитет може да заплаща тези емисии и по този начин да гарантира работата на въглищните централи. За страни като България, където въглищата са водещи в електроенергийния баланс (43% от брутното електропроизводство за 2020 г.), тази мярка е неотложна. Но високите цени на въглеродните емисии резултират в преки загуби за държавния бюджет. Така не само въглищната енергетика изпада в ситуация на свободно падане, но и държавата трупа финансови загуби. Продължаването на работата на въглищните ТЕЦ означава трупане на задължения. Начините, по които може да се „смекчи“ ударът от високите емисии, са няколко:

Намаляване на производствените мощности и ограничаване на производствената програма;

Продължаване на държавната финансова подкрепа и бюджетни загуби;

Излизане от механизмите за търговия с въглеродни емисии.

Последното е свръхутопия, за която няма смелост и политически размах, и от това следва да не се разглежда като възможна опция.

Намаляването на производствените мощности означава ограничаване на дейността на водещи предприятия в енергетиката. Такова решение има мултидименсионен ефект, защото ограничената стопанска дейност на предприятието неминуемо води до намаляване на приходите и съкращаване на персонал. Оттам следва и загуба на пазарни позиции и загуба на знания в енергетиката. Макар че в случая с държавните предприятия става въпрос за обекти със стратегическо значение за националната сигурност и те няма как да бъдат изоставени просто да фалират, безсмисленото и безперспективно помпане с финансови инжекции не е решение на проблема. В краткосрочен план се създава илюзията, че положението е стабилизирано и сътресенията са избегнати, но средносрочно и дългосрочно въглищните ТЕЦ ще се сблъскат челно с проблемите на европейската зелена сделка. Политическата класа обаче винаги гледа краткосрочно, защото това е хоризонтът на управленските мандати.

Реформирането на Маришкия басейн трябваше да започне отдавна. Вместо това тепърва се нахвърлят идеите за преход, а пътната карта за преобразуването на въглищните централи дори не съществува.
Бъдещето на над 100 000 специалисти и техните семейства е заложено на, карта, защото решенията ще засегнат пряко професионалното им развитие. Все още няма конкретни проекти - дали комплексът ще се газифицира, дали ще се изгражда нова инфраструктура, има ли място за хибридно производство с малки ядрени реактори и ВЕИ.

Това са горещи въпроси, които трябваше вече да бъдат разрешени. Най-важното в случая е да не бъде загубен енергийният потенциал на комплекса, защото там има много повече от въглищни централи. Регионът е от критична важност за електропреносната система на България - там са изградени междусистемни електропроводи с напрежение 400 kV и важни вътрешносистемни връзки. През 2023 г. трябва да бъде завършен и новият междусистемен електропровод с Гърция „Марица-Изток - Неа Санта“, който има за цел увеличаване на трансграничния капацитет между двете държави. Именно увеличаването на междусистемната свързаност е от ключово значение при осигуряването на сигурност на доставките и относителна ценова предвидимост в контекста на обединението на електроенергийните пазари.

Проектите за увеличаването на капацитета във вътрешната електропреносна мрежа също са важни, с оглед гарантиране на стабилността на цялата ЕЕС. В Маришкия басейн се намира и най-голямото предприятие за добив на въглища в България към момента - Мини „Марица-Изток“ ЕАД е с налични запаси от 1,459 млн. т., а потенциалът за развитие и добив на въглища се очаква да е наличен през следващите 60 години. Тази инфраструктура обуславя стратегическото значение на Маришкия басейн - без него България практически няма да има интегрирана енергийна система. Ето защо е важно час по скоро да се реши бъдещето на комплекса по начин, по който не само да бъде запазен енергийният му потенциал, но и да бъде надграден, така че да отговори на новите реалности в енергетиката.

Много внимателно трябва да се прецени и горивната база - природният газ е с емисионен фактор наполовина на този на въглищата, което го прави по-благоприятен за прехода към ниско емисионна енергетика, но ако тенденцията за още по-високи цени на CO2 емисиите се запази, то след време и газовите централи ще се сблъскат с идентични проблеми.

Липсата на политическа решителност за бъдещето на въглищната индустрия трупа ежедневни финансови загуби за цялата държава. Несигурността в сектора създава предпоставки за загуба на хиляди работни места, което неминуемо ще се отрази върху социално-икономическите процеси и трудовия пазар. Високите цени на въглеродните квоти ще увредят и държавните финанси, а това представлява допълнителна заплаха за фиска във вече несигурно икономическо време. Маришкият басейн е ключов индустриален център за цяла България и като такъв, неговият потенциал трябва да бъде запазен. Но за да се случи това най-сетне, трябва да станат ясни конкретните действия, които ще бъдат предприети за преструктурирането на въгледобива там. Такива действия и конкретна времева рамка липсват. Налице е само декларативна идентификация на проблема - да, такъв има, но няма никаква пътна карта за предстоящата енергийна трансформация. Отделен е въпросът, че тази пътна карта отдавна трябваше да е изготвена, а в момента в Маришкия басейн трябваше вече да се работи по изграждането на заместващите мощности.

*Ендшпил - в шахмата това е последната част от една партия