Нова мемоарна книга на големия български учен Владко Панайотов

Изобилие от богати документални извори

„Пътят до пластовете златоносна руда е опасен, но преодолим“

Спомен за „Мерцедесът на саксофоните“

Интервюта и диалози от общуването на Владко Панайотов с акад. Кирил Боянов, акад. Антон Дончев, Александър Бучин... 

Завладява читателското внимание с детайлите, драматичния сюжет и емоционалния колорит в отделните разкази

Владко Панайотов – член-кореспондент на БАН, учен със световно признание, евродепутат два мандата – не престава да ни изненадва с нова книга почти всяка година. След мемоарния тритомник „Срещата на две хилядолетия през моя поглед“ (изд. „Захарий Стоянов“, 2016 – 2020), след белетристичния му бестселър „Призраците на времето“ (изд. „Български писател“, 2022), в края на 2023 г. излезе от печат нов мемоарен том, озаглавен „Епохата (през която живях)“, част I. В обръщението си към читателите авторът казва: „Епохата е времевият скафандър, в който сме обхванати извън нашите желания и извън нашите възможности. Приносите на човека не се определят от епохата, а от величината и стойността на направеното“.

Корицата на книгата

Владко Панайотов не си позволява да говори и пише без документални извори. Затова и мемоарните му книги са обогатени със снимков материал и факсимилета на документи, които не просто онагледяват текста, а са безспорно доказателство за истинността на фактите. В оценката си за „Епохата“ Боян Ангелов е оценил въздействието на книгата така: „Писателят Владко Панайотов се стреми да елиминира човешката злоба и обществено разделение. Той знае, че до пластовете златоносна руда пътят е опасен, но преодолим. Знае също, че до глъбините на човешката душа се стига не по-лесно. И в двата случай той е успял да намери верния модус“.

Владко Панайотов и Боян Ангелов, който му връчва картата за член на СБП.

Първата глава включва хронология от културните събития, съпътстващи премиерите на предишните книги на автора (2021 – 2022), както и оценки за него от видни политици, учени и творци, преплетени с неговата благодарност към семейството и приятелите. Тук ще прочетем мнения за работата му в Европейския парламент: 

Илияна Йотова: „В едни славни години ние работихме заедно и прокарвахме пътя на България в ЕС. В живота има хора, към които орисниците са много благосклонни. Такава орисница е докоснала нашия приятел Владко и му е дала толкова много таланти, вътрешна енергия, амбиция и интереси, събрани в едно, че човек си мисли кога ли му остава време да извърши всичко онова, което е в душата му. Когато човек чете книгите на проф. Панайотов, няма как да не види и себе си там – но не като реално действащ персонаж, а защото в тях има много философия. И всеки един от нас минава като холограмен образ през нея.

Авторът ни връща назад във времето, за да оценяваме хора, събития и факти. Изкристализират ценности и разбираме колко са важни неща като приятелство, подадена ръка, сблъсък с човешките емоции – любов, обида, разлъка... Помня как той си купи уникален саксофон и обяви, че това е „Мерцедесът на саксофоните“.

Мария Габриел: „Времето, в което с проф. Панайотов бяхме колеги в ЕП, свързвам със стремежа му за постоянен диалог с хората и непоколебимата му вяра в научния прогрес. Той бе първият човек, говорил ми за бъдещето на водорода. Повече от 10 години по-късно това се превръща в реалност. Отличието „Евродепутат на годината в областта на околната среда – 2013“ остава в сила и днес... Несъмнени са неговите качества на учен и политик. Искам да отбележа и светлината, която носи като човек на изкуството. Той е евродепутатът, който взриви от аплодисменти Европарламента през 2012 г. с виртуозното си изпълнение на Златния си саксофон заедно с музикантите на Салваторе Адамо“.

Какво следва във Втора глава? Тук е автентичният мемоарен наратив, озаглавен „Срещите от миналото“: в калейдоскопа от видения проблясват цветни картини от детството и младостта, емоционални ескизи от родното село, последвани от интервюта и диалози от общуването на Владко Панайотов с акад. Кирил Боянов, акад. Антон Дончев, Александър Бучин...

Владко Панайотов и Антон Дончев в БАН

В една изповед на Антон Дончев е осветлено неговото видение за смъртта. В. Панайотов е описал всичко това картинно, поетично, като изсечена в скалата на времето фреска – с приглушения говор на Антон Дончев: „Полетях на нещо като на малък сал, голям колкото колата, и летя, и виждам хора, познати по лице, но в момента, когато се доближа до тях, между нас пада нещо като водна пелена и не можем да говорим. Летях и стигнах до една врата – това всъщност беше  светлина в скала – скала, която се отваря, а пред нея стои старец. На лицето му е паднал кичур бяла коса и не се вижда. Той протяга ръка за просия. Аз имах една монета, която ми даваше възможност да вляза през вратата. Носеше се божествена музика. Такава музика съм сънувал като дете, когато бях влюбен в моя съученичка... Пред мен са вратата, през която трябваше да вляза, и стареца с огромната разрошена и спусната пред лицето му коса и протегнатата ръка. Но най-силно помня музиката. Такава музика не се забравя. Това е музика ангелска, неповторима, уникална. Както е уникална и неповторима първата любов – наивна, детска, красива, единствена. Тази музика слушах в съня си, когато за пръв път излязох с момиче и бях влюбен по детски истински и всецяло. И бях щастлив – както искаш, така го разбирай – но музиката беше същата“.

Широкият диапазон от преживелици проличава във всеки от мемоарните ескизи – в разказа „Да си спомним за потъналата в прах слава на България“ навлизаме в свята на олимпийския медалист по бокс Александър Николов, от когото научаваме невероятни факти за Олимпийските игри в Япония, а авторът разказва естествено, с обич и преклонение, наричайки го „последният мохикан“.

Разказваческата магия не се постига лесно, но „Епохата“ завладява читателското внимание с детайлите, драматичния сюжет и емоционалния колорит в отделните разкази. „Тъжните дъждовни капки на песента“ разкрива съдбата на един белогвардейски емигрант у нас, която е не просто трагична история, а е кълбо от символни значения, описващи репресивната машина на 50-те години за смазване на човека. Нарочването за „враг“, принизяването на личността, съзнателното тласкане към алкохолен делириум и към смъртта – тези ужасяващи практики са онагледени от автора с гласа на главния персонаж Симеон, а бунтът му срещу терора не е омраза или отмъщение, а опияняващ танц под звуците на протяжна песен, която той изпълнява всеки ден, под пек и дъжд...

Основният въпрос, занимаващ авторовото съзнание, е кризата на ценностите и как критериите се преобръщат при смяната на властта, при смяната на епохите. „Преходите“ в България (и след 1944, и след 1989 г.) се оказаха една бездънна яма – без координати, без канони, без принципи. През последните години Владко Панайотов беше близък приятел с Любомир Левчев. Вероятно дългите разговори между двамата са избистрили онова общо разбиране, което Левчев формулира брилянтно в книгата си с есета „Писма от Ада“: „Преходите не могат да имат стил. Те са коридорите на историята между залите на една или друга епоха“. 

Именно по криволичещите коридори между разсичащи времето епохи се спуска мисълта на Владко Панайотов и изважда онези болезнени рефлексии, които са маркирали социалното и морално битие на неговите съвременници.

В паяжината от случки, обикновени и необикновени хора, различни топоси и времеви отрязъци авторът оставя всеки герой да изразява свободно волята си и така създава автентичното платно на описваната епоха.

В този историко-емоционален коридор Владко Панайотов ни запознава и с неизвестни факти от Втората световна война, интервюирайки Александър Бучин – шофьора на маршал Жуков, изминал с кола над 170 000 км – от Москва до Берлин. Това интервю е изключителен документ за образа на Жуков, за характера му и перипетиите, през които преминава личната му съдба.

Александър Бучин – шофьорът на маршал Жуков

Някога румънският философ Мирча Елиаде написа, че човекът едновременно твори историята, но и е обхванат от ужас, защото не може да я контролира. Каква е зоната на възможност да контролираш историята? Това е въпросът, който измъчва писателят В. Панайотов. В обратната перспектива на неговото философско огледало извира романтичното усещане, че животът на отминалата епоха не е бил безсмислен. Под видимата реалност е скрит същностният ред на човека – извънбитов, абстрактен, необятен. Трагизмът на 90-те, когато коренно се смениха ценностите в обществото ни, е обобщен от Владко Панайотов с думите: „Смениха се приоритетите в живота, вождовете, личностите, които се изучават в учебниците... Основната траектория на живота стана друга... Но трудно се сменя биография и житейски път – втори няма да има никога“. Особено го измъчва граничната 1989 г., когато верните на партията лица се пребоядисаха веднага в първи демократи... 

Ще видим драмата на времето в две истории – „Паметта на времето“ и „Отмъщението на времето“ – сюжети от реалния живот, изведени като обобщение на моралното падение, на греха, който все някога трябва да бъде платен.

Третата глава в книгата е достоверен анализ на социалистическата епоха – с възходите и паденията, а авторът директно задава въпроса: „Каква можеше да бъде България – можеше ли да бъде друга, с различна от тази политическа ориентация?“. Много от фактите са известни, но мемоаристът ги коментира от собствен опит и показва не само несъстоятелността на идеологическата пропаганда, но и немотията, диктата на партийните функционери, невъзможността за развитие на отделната личност. Особено интересни са страниците с богат снимков материал от следването на автора в Химико-технологичния институт „Д. Менделеев“, Москва, през 70-те години: тук е отразено голямото мълчание, обграждащо имената на Сталин и Хрушчов, но и възхитата му от Третяковската галерия, от представлението на Вл. Висоцки „Десет дни, които разтърсиха света“, от песните на Окуджава, от артистичния, академичен и спортен живот, който е бил неизменна част от ежедневието му. Ще научим подробности и за спортната кариера на студента Владко, който се състезава в отбора по бокс на „Динамо“, Москва, където стига до кандидат-майстор на спорта на СССР.

Владко Панайотов като боксьор в „Динамо“ – Москва

„Епохата (през която живях)“ не претендира за апология на отминалото време, тя е личен анализ, с който авторът не ангажира никого. А какъв е неговият научен и обществен принос за съвременна България, читателят ще научи от включените в четвърта глава 10 интервюта, дадени от Владко Панайотов за в. „Труд“ през последните 6 години.

Финалът на този луксозен том завършва с есето „За Сталин и за епохата, в която живяхме“, придружено с авторски снимки от посещение в Грузия, в дома-музей на Сталин (град Гори). След подробно запознаване с факти и експонати от музея читателят затваря тази политическа картина на 20. век с философското обобщение на Владко Панайотов: „Страшно и тъжно. Ореолът е за тези, които гледат отдалече и виждат само огъня и озарението. А в този огън са изгорели хиляди, милиони съдби, младост, надежди, семейства и погубени и смазани личности. Когато си задаваме много от въпросите днес, трябва да погледнем към отражението на този мрачен и траурен огън от миналото – Сталин. Защото той оставя Русия с атомна бомба, но другата бомба, която клокочи, е социалната, човешката... Оставя наследници, които са непочтени, невежи и вгледани в себе си. Тяхната битка за власт, тяхната маниакалност и декларативност без реално покритие за първенство в света довежда до няколко кризи, близки до световна война.... Това е тази нещастна епоха, в която живяхме. А би могло да бъде съвсем иначе и светът наистина сега да бъде друг. По-хубав, по-човечен, по-справедлив и по-щастлив за милиони хора. И това ще бъде, но в една следваща епоха...“.