България на всеки 50 години преживява по един страшен катаклизъм

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. “168 часа” през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник “Труд” публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Господин Буров, кога започнаха наченките на стопанската криза в България, в Европа, в света? Как ги усетихте вие?
- На този свят всяко нещо ражда в зародиша си своята гибел, своя гробокопач. Ние смятахме в 1918 година, че като свърши войната, ще свършат и всичките ни страдания. Но не било така. Те тепърва започваха...

- Защо?
- Защото през време на войната хората се бяха стегнали, дисциплинирали, обединили в едно - от една мисъл - да оцелеят.

Това бе всичкото. Да оцелеят. Да бъдат. Да останат живи.

А после - всичко ще се оправи. Войната мобилизира и човека, и народа, Той изоставя дребното, жалкото, нищожното и гони тези две велики цели на живота - или да победи, или да оцелее.

За българина нямаше друга дилема - освен да оцелее. И в 1919 година, като се подписа Ньойският мирен договор, в България нахълтаха хиляди чужденци - търговци, предприемачи, банкери. Започна новото велико преселение на народите. Явиха се туристи без пари. Те скитаха no света, просеха, крадяха, лъжеха и държавите бяха длъжни да ги търпят, защото бяха англичани, германци, французи, белгийци, холандци, датчани. Българина не го пущаха в тези страни да скита - веднага го връщаха или депортираха, а те победителите или неутралните - ходеха като в бащиния. Появи се още едно ужасно зло - руските емигранти. Милиони хора, пръснати по света, Фритьоф Нансен се залови да им урежда паспортите, да ги настанява на работа - грижи големи, а доходи никакви. Държавата ни в 1919 година започна от нула. Аз ви казах, господин Памукчиев, че България на всеки 30-40-50 години преживява по един страшен катаклизъм, по една ужасна стопанска депресия, която я изтръгва от корен и тя започва от нула, от началото - така е било в 1879 година, така бе и в 1919 година, когато аз бях министър на търговията в кабинета на Ал. Стамболийски. Тогава именно Америка започна да разпродава своите военни кораби и автомобили, аероплани и муниции на най-ниски и достъпни цени. Но искаше долари и злато. А долари и злато ние нямахме. Нашето военно министерство също разпродаде всички военни и трофейни автомобили. Накупиха ги хората и започнаха да правят агенции, търговски фирми и бюра за посредничество.

Явиха се и опитни организатори на барове, на вариетета, на кабарета. Започна едно оживление, един объркан и все пак интересен живот. Всяка сутрин ние се събуждахме с по два-три нови вестника или списания. Появиха се даже фирми за търговия със световноизвестни книги. Народиха се едни юнаци, които знаеха тайните на банковото дело и създадоха банкови кантори, лихварски сдружения, транспортни къщи. Оживлението нарасна, когато се отвориха нови работилници и фабрики. Това продължи чак до 1922 година. Тогава именно правителството на Стамболийски се почувства много силно и реши да направи избори, та да спечели 80-90 на сто от гласовете. И го направи. И взе 212 мандата в народното събрание. Това бе вече признак на духовна, политическа и партизанска криза.

За първи път в българската истории един политик поиска да командува сам в парламента. Това бе лош знак за целия ни политически живот в България. Аз веднага разбрах, че това е краят на премиера. Стамболийски направи фаталната грешка в своя живот. И наистина той спечели изборите, вкара 212 депутати в парламента, но... Но дойде превратът на 9 юни 1923 година, той падна от власт и през есента на същата година Сговорът направи избори и спечели, като вкара 172 народни представители в парламента. Това не е ли криза? Това не е ли духовно падение, господин Памукчиев, - да го правиш ти народа на маймуна, да ми разиграваш изборни спектакли и маймунджулуци и да показваш на света, че не те бива за нищо и задникът ти е вън. И то посран задник.

Аз още тогава го казах, че богатата жътва, без премеждия, не е на добро. Че големите изборни победи в България носят зло.

Зло донесоха те и на д-р Васил Радославов, преди втория му триумф преди неговите избори, които закопаха България...

- За какво точно става дума? 
- През 1913 година, месец ноември, д-р Васил Радославов проведе избори и каза, че това ще бъде първият му триумф - но не излезе нищо.

Той изгуби - получи само 95 мандата.

- А колко бяха депутатските кресла в парламента?
- По онова време 204.

Вашата партия, тесните социалисти, получиха 20 мандата. Ние, народната партия - 5 мандата, земеделците - 47 мандата. Но след това, с помощта на турците от “новите земи”, Радославов победи и спечели изборите. Това бе именно вторият му триумф и с този триумф закопа България. Аз виждам във всяко тревожно време - криза. Виждам във всяко смутно, тъмно и зловещо време - криза. Виждам тъмни сили, които се надигат и искат власт. Защото в България политиката е свързана винаги не с просперитета на нацията, а с жаждата за власт. Властогонството, властолюбието е така всадено в душата на неукия български интелигент, че той побеснява, като види тлъстото бутче на властта, като зърне рибицата, пържолата или бекона, окачен на куката пред него.

Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И не за свои сметка - а за сметка на партията си, на държавата си, на народа си. Това властогонство е бясна болест - който е ухапан веднаж от нея умира цял живот, като бесен. И е бесен зa власт - срам и позор, но е така. Ние никога не сме успели, господин Памукчиев, да озаптим това чувство за властогонство.

То накара Стефан Стамболов в 1887 година да избие другарите си след Русенския бунт. То го накара по-късно да убие Христо Велчев, мъжа на вашата севлиевска поетеса Мара Белчева, в 1891 година, то го накара да бие село Садина, Поповско, то го вкара в гроба с отсечени ръце. Китките на ръцете му са били насечени с ятагани, главата му е била разцепена, но е бил оставен още жив.

Жив, да го види майка му.

Жив, да го посрещне жена му. Жив, да го зърнат децата му - и забележи, нито едно от тях след това не посмя да стане политик.

(Следва в понеделник, 15 юни)