Не слушам чалга. И никога няма да слушам. Най-странно е, че нямам и приятели чалгари. Явно чалгата сближава друг тип хора. Хора, чиято представа за света не надхвърля бара в кръчмата. Разбирам, че съм свил средата си по този начин, но човек е по-добре да общува с петима качествени човека, отколкото с петстотин човека, които няма да забележат, че кашляш по време на изпълнението. Няма да им направи впечатление звънът на телефона по време на „концерта“. Или изпълнението.

Има разлика в качеството на хората. Тези петстотин няма и да забележат, излизайки от черквата, че някой е правил клип. И после „интелектуално“ това нещо, което се нарича „режисьор“ обяснява, че, видите ли - черквата била запустяла. А тя е запустяла от момента, в който вече не е храм, а фон.

Запустяла е от момента не на онемяване на камбаната. Опустяла е от момента, в който не птичия Божи хор я оглася отвътре и песните им се оплитат в паяжината. Всеки храм опустява от момента, в който спрем да го носим в сърцето си. И не забележим, че над камбанарията е кръстът - символът на Християнството. Че всеки досег с него вече е обезсмисляне на кръстните мъки... Защото всеки храм е не само символ на вярата - той е Вярата. А след като някой е забелязал, че Храмът се руши не е ли по-добре да го построи отново. Вместо да се катери по него за снимки. Само да ви кажа, че Христос не е изкачил Голгота, за да си направи селфи...