Колкото по-неспособни са дадени политици, толкова по-радикални предложения лансират за промени в Основния закон

През далечната 1993 г. специализирах в Португалия и там слушах легендарната песен на „кралицата на фадо“ Амалия Родригес - „Лисабон, ти никога няма да бъдеш френски“. След наполеоновите войни преди повече от сто години не е имало опасност този имперски град с красотата на старо сребро, да бъде френски. Но песента не отшумява, защото пази духа на свободата.

Така трябва да се отстояват конституционализма и парламентарната демокрация, дори и опасностите за тях да не са непосредствени. За съжаление обаче, през последните две години у нас на повърхността излиза опасността „Лисабон да стане френски“ - да бъде ерозиран в неподозирани дълбочини демократичният ред, като формата на управление бъде пригодена към амбициите на олигархията за едноличен режим и дори - еднолична власт. Затова си мисля, докато слушам тези дни поредната вълна от политически упражнения върху Конституцията. Те идват, сякаш за да потвърдят максимата, че колкото по-неспособни са да решават реалните проблеми на държавата дадени политици, толкова по-радикални предложения за промени в Основния закон лансират. Те са в ролята на онзи майстор, който сте наели да боядиса оградата и да поддържа двора, но понеже го мързи и не е достатъчно кадърен, започва да ви разтяга локуми за тектоничния строеж на планетата и философските основания на трудовата дисциплина. Понеже чел нещо в Уикипедия, а друг му разказал убийствени статуси по темата от Фейсбук.

Днес отново всичко, що шава на политическата арена, се зае с Конституцията. Едни пишели направо нова. Щели да въвеждат президентска република, понеже според тях политическият модел бил изчерпан. Все едно да забраниш музиката, понеже някой свири фалшиво. Щели да влеят нови сили на политическия модел. Как? Като първи в Европа отхвърлят европейския парламентаризъм и го заменят с подредена по конец евразийска президентщина? Защото Европа означава парламентарна демокрация и конституционализъм, а Евразия - президентщина и формални конституции без конституционализъм. Няма да се уморя да повтарям, че не е никак случайно, че в Европа няма президентски републики, а господства парламентарната форма (републиканска и монархическа). Това е наученият урок от негативния исторически и социален опит преди Втората световна война, когато континентът е осеян с еднолични и авторитарни режими. Това е правилото. Но дори и при изключенията - хибридните модели на Франция и Финландия, които са продукт на национална специфика, твърде различна от българската - превес има парламентарното начало чрез политическата отговорност на правителството пред законодателната власт.

Пак днес, под напора на актуалните събития, свързани с конфликтите около исканията за предсрочното освобождаване на главния прокурор, други обявиха, че направо ще „сменят“ Конституцията (Кирил Петков). Колко му е, наистина: днес продаваме прахче от кокичета, утре - от бабини зъби. Другият (Христо Иванов) искал „конституционно правителство“. Явно досега управлението е било „неконституционно“, та сега „добрите сили“ снизхождат да ни даруват с „конституционно правителство“. И още - искал да премахне главния прокурор. А пък Стою, който беше пратен да понатрупа някакъв трудов стаж като председател на правната комисия в Парламента, не само искал „конституционно правителство“, което да промени Конституцията, а без да се мотае излишно обяви и готов проект. Ето няколко съображения по тази избуяла „конституционо-творяща“ политическа партизанщина.

Първо, няма никакво съмнение, че Конституцията не е „свещена крава“. Но не е и жертвен агнец, който да бъде поругаван на езическото капище на конюнктурни капризи, амбиции и недомислия на партии и институции. Разумни промени - да, когато има реална необходимост и широко обществено съгласие. Волунтаризъм и експерименти с парламентарната демокрация - категорично не! Именно тази Конституция чрез парламентарното управление спасява България вече 33 години от покушения срещу демокрацията. Защото удържа хроничните амбиции към еднолични режими, характерни за българската политика при липсата на сериозна историческа традиция на демокрацията по родните ширини. Неслучайно живеем в най-продължителния период на демокрация в цялата ни история след Освобождението - цели 33 години.

Второ, когато говорим за евентуална ревизия на Конституцията, трябва да изхождаме от една безспорна, поне според мен, предпоставка, а именно: нито един от големите проблеми на България - корупция, изостаналост, бедност, политическа партизанщина - не се дължи на Конституцията и не може да бъде преодолян чрез промени в Конституцията. Ако ставаше така, в Третия свят щяха да са цъфнали и вързали - там приемат конституции на килограм. Доминиканската република е имала досега цели 32 конституции, Венецуела -26, Хаити - 24, Еквадор - 20.

Трето, при отваряне на въпроса за конституционна промяна трябва да е ясно какво не може да гласува текущото Народно събрание. Припомням известното Решение №3 на КС от 10 април 2003 г. по к. дело №22/2002 г. В неговия дипозитив, който е част от общозадължителния конституционен ред, изрично се постановява, че формата на държавно управление включва цялата система от висши държавни институции с тяхната организация, правомощия и установен баланс помежду им - НС, президент и вицепрезидент, Министерски съвет, КС и органите на съдебната власт (ВКС, ВАС, ВСС, прокуратура и следствие). Това означава, че промени, които засягат тази система, правомощия и баланс, могат да се извършат само от ВНС. Няма как действащият Парламент да „премахне главния прокурор“ или пък да въведе изрични ограничения на правомощията на служебното правителство. Това, за което говори г-н Христо Иванов - главният прокурор да бъде сведен до административен ръководител, може да се случи само донякъде чрез устройствените и процесуални закони. За повече обаче, включително и за фактическо премахване на тази длъжност, е необходимо ВНС. Пръкна се и идея президентът да можел да отхвърля предложенията на ВСС за избиране на „тримата големи“ в съдебната власт. Очевидно такова правомощие би променило съществено установения баланс между президентската институция и съдебната власт, поради което е в компетентността на ВНС.

Казвам всичко това, за да подчертая, че към говоренето за конституционни промени трябва да се подхожда внимателно, компетентно и задълбочено, а не „алангро“ (по Кирил Петков). Знае се, че има среди, които застъпват волунтаристичното виждане, че може да се промени Конституцията относно формата на управление без да се свиква ВНС, а после никой няма да сезира КС, но дори и да го сезира, конституционните съдии ще се видят принудени да променят възгледа си за формата на държавно управление, заложен в цитираното решение на КС. Подобни токсични експерименти, макар и политически възможни (у нас очевидно всичко е възможно през последните две години!), биха имали ефекта на ядрен взрив за върховенството на Конституцията, за самия Конституционен съд и за демокрацията като цяло. Допуснем ли това, значи е по-добре да спуснем „кепенците“ на демократична и правова България и официално да се причислим към Третия свят.