Ние сме единствената страна в Европа, запазила оригиналното си име повече от 13 века

На Балканите в повечето столетия до ХІV в. господства една държава и това е Българското царство

След изборите на 2 октомври непрекъснато ни бомбардират с мантрата, че в България щял да се върне феодализмът и „мрачното средновековие”. Като медиевист с повече от 40 години научен стаж, това ме смущава дълбоко. Ами че аз съм прекарал целия си съзнателен живот да изучавам този период и не виждам нищо лошо в него. Та нали именно през 681 г. България се създава като първата нова държава на територията на Източната Римска империя, след като Западната отдавна е пометена от варварите барабар със столицата Рим. Нещо повече, днес България е единствената страна в Европа, запазила оригиналното си име повече от 13 века.

А за дългите столетия тази средновековна държава е направила доста неща, с които може да се гордеем. Със своите  военни и икономически успехи през ІХ-Х в. заедно с империите на франки и ромеи тя се превръща в трета сила на тогавашна Европа. По това време Първото Българско царство практически заема цялата югоизточна част на Стария континент, а столицата Велики Преслав е създадена, за да конкурира ненадминатия Константинопол. Вече вековните разкопки на българските археолози доказват, че владетелите Борис-Михаил, Симеон Велики и Петър І до голяма степен успяват да постигнат тази амбициозна цел.

Не по-малко величествена е столицата на Второто Българско царство Търновград. За нея през ХІV в. самият Вселенски патриарх Калист възторжено пише, че по красота и мащаби е втора в света след Константинопол. И днес Царевец изумява стотиците хиляди туристи, особено, когато е облян нощем от светлините на невероятния спектакъл „Звук и светлина”.

Но средновековна България далеч не е само военни победи и монументални строежи. Тя е също така слово и красота. Защото без нея нямаше да съществува кирилицата, а в Русия може би още щяха да пишат с „черти и резки”. Защото без двете мощни български културни влияние от ІХ-Х и ХІV в. Руската империя вероятно не би била въобще създадена и днес Путин нямаше да има какво да възстановява. Да не говорим за прекрасните художествени школи, родили шедьоври като преславската рисувана керамика, стенописите на Боянската църква и миниатюрите на търновските майстори на изобразителното изкуство.

През 1930 г. в Лондон излиза книгата на известния английски историк сър Стивън Рънсиман под заглавие „История на Първата Българска империя“. Вероятно за мнозина такова понятие звучи необичайно и твърде предизвикателно. Защото хората са свикнали с този термин да се определят могъщите империи на римляните, на французите при Наполеон Бонапарт или на русите по времето на Пьотр І и Екатерина Велика. Някак си политическата съдба и границите на днешна България не отговарят на подобно понятие. Тук обаче се забравя, че в Европа има и други сега малки държави, които са наследници на велики империи. Австрия притежава по-нищожна територия от България, а от нейната имперска история е минало едва столетие.

Ако се погледне дори само титлата на българските средновековни владетели ще се види, че тя коренно се отличава от тази на другите европейски господари. Върху пъстрата политическа карта на стария континент от средновековието се откриват безброй владения на крале, князе, херцози, воеводи, банове. На Изток и на Запад се открояват две империи – Източната Римска империя или Византия и тази на франките, която по-късно ще се трансформира в Свещена Германска империя. На Балканите в повечето столетия до ХІV в. господства една държава и това е Българското царство. Едва в средата на това столетие и във времето на най-голямата мощ в цялата си история сръбските владетели ще приемат царска титла, която само след няколко години ще им бъде отнета. Когато в ХІХ в. двете държави най-сетне се освобождават от турска власт, Сърбия остава кралство, докато едно от най-големите постижения за младата българска държава е възвръщането на царското достойнство през 1908 г. Русите достигат до царската титла чак в ХVІ в. и за цяла Европа тя ще е равносилна на императорската.

Сър Стивън Рънсиман не допуска грешката, правена често при преводите на чужди езици. Там „цар“ се предава със съответното понятие за „крал“ в различните страни – rex, roi, king, König. Учените отдавна са отбелязали, че правилния превод е imperator, empereur, Kaiser. Впрочем в кратки периоди българските владетели са били и крале, което ясно е отбелязвано в изворите. Така след освобождението от византийска власт в края на ХІІ в. Калоян първо достига до признание на кралската титла от Рим, а после светът признава и царското достойнство на владетелите.

Понятието „цар“ е пославянчена и съкратена форма от латинската дума сaesar („цезар“, „цесар“). Тя е един от главните епитети, обозначаващи достойнството и самодържавието на римските императори. Според арабския автор от Х в. Ибн Хордадбех с гръцката транскрипция „кесар“ във Византия народът наричал императорите. Тук е интересно да се отбележи, че при германците също се съхранява титлата „кайзер“ за представяне на императорската власт. В славянската литературна традиция римският и византийският императори са означавани като „цесари“ или „царе“. Ето защо създадената от българите титла „цар“ означава пряко „император“. Но тя се появява в официалната документация едва в ХІІ-ХІІІ в. През Х в. могъщите български владетели приемат направо титлата „василевс“, главното византийско понятие за единния и самодържавен римски император.

Имперското самосъзнание не се ограничава само с титлата. За да се определи една държава като империя са необходими множество икономически, политически и културни показатели. Не случайно империите загиват не толкова от вражеско нападение, колкото когато са изчерпили цялостно своя потенциал. С всичките условности обаче тези периоди несъмнено са ярки еманации на един народ. При цялото си понижено самочувствие в последните години, българите трябва да знаят славната история на своята средновековна империя.

Впрочем, ако се върнем към днес, нека видим колко време са функционирали средновековна и модерна България. Първото Българско царство е съществувало 337 години от основаването на държавата през 681 г. до падането под византийска власт през 1018 г. Второто царство пък съществува 236 години от въстанието на Асеневци през 1186 г. до 1422 г., когато турците превземат последната столица Видин и в Белград умира цар Константин ІІ Асен, сина на Иван Срацимир и последен представител на  династията Шишмановци. Общо това прави 573 години, което е много повече от жалките 144 годинки на съвременната българска държава. Барабар с 45-те години комунизъм, чиито отровни плодове още берем.

Така че, драги читатели, напред към светлото средновековно и феодално бъдеще. Само по този начин може да станем пак велика сила на Стария континент! А междувременно четете новата ни книга с проф. Пламен Павлов „Илюстрована история на средновековна България”! Там ще намерите много от отговорите на въпросите, които бяха поставени на току-що отминалите парламентарни избори.