През изминалите години близо 12% от българските военни летци са платили с живота си суверенитета на държавата

Повод за написаното е репликата за „простите летци“, а аз съм един от тях. Може би е чудно, но след два доктората и две хабилитации най-истинското в моето съзнание остава направеното в кабините на бойните самолети, на които съм летял. Така ще си остана с това усещане. Сигурно така се чувстват и моите колеги, защото там е трудно и рисковано да оцелееш, камо ли да изпълняваш мисиите и задачите си. Към казаното от тях мога да добавя, че в изминалите години близо 12% от българските военни летци са платили с живота си суверенитета на държавата. Сравнете факта с числата на настоящата пандемия.

Подобни реплики за съжаление вече не са прецедент. Преди години пак по подобен повод един от неформалните лидери на протеста отново с цел да обиди конкретния човек го нарече „шофьор на самолет“, със сигурност без да има елементарна представа и за летенето и за професионалното шофиране. Такива реплики обществото ни се е наслушало и за други професии - лекари, учители, пожарникари, политици и пр. Те показват нивото ни на комуникация. По-трагичното е когато се чуват от хора, които трябва да бъдат друг пример за обществото ни, раздирано от поредната ненавременна криза. А имаме уникалния навик, точно когато трябва да сме единни, да започнем да воюваме помежду си и да се ругаем.

Така е станало в моя случай, че съм участвал в избирането на сегашното правителство и по понятни причини и на президента. Не крия, че ескалацията на разединението не е това, което искам да гледам, защото нацията и държавата като физическото u проявление като система нямат нужда точно от това във времената, които сме принудени да преживяваме.

Светът в момента, след 30-годишно лутане в еднополюсния модел с неолибералните уклони на глобализацията явно преминава в друг формат. За щастие това се случва без световна война, но последствията от действителността не са за подценяване. Защото съвременната война има много дименции. Европа бързо обеднява, а източната и част отчита за тези три десетилетия близо 30-процентно намаление на населението. България за съжаление е в челните редици на този процес. Така че... война е! Да напомним, че през 1987 г. населението ни е възлизало на 9 милиона, от които 8 милиона българи, с под 3% функционална неграмотност. По индекс на човешкото развитие държавата ни е била на 27-28 място. Къде сме сега и какво ни се случва? 

Това искам да чуя от основните власти, а не ругатни и пререкания. Основано на системен анализ състояние на нацията за изминалите години и защо това ни се е случило. Дефиницията на това състояние трябва да се базира на достоверни числа, а не на стъкмистика и да е приведена към написаното в международно признати документи, ратифицирани от българския парламент. Подобна формулировка на базовото състояние е задължителна за определянето на стратегически цели и задачи за тяхното достигане. А те да бъдат в основата на реален план за извеждането на оредялата ни нация от състоянието, в което се намира и превеждането u през обозримото трудно бъдеще на трансформации. За да оцелеем, в което явно други се съмняват. В новото издание на „Кратка история на Европа“ от Саймън Дженкинс България въобще не е спомената. Дори когато Тервел е спасил континента от нашествието на арабите и след това два века са му строили църкви няма и дума. Някои явно вече са ни заличили или така им се иска.

Винаги се казва, че България е оцелявала при много по големи трудности. В познатата история на държавата обаче няма период на подобно обезлюдяване. Може би чумата, съчетана с османското нашествие през 14-и век. Различното сега е, че сега без пушка да пукне всеки божи ден губим по един батальон хора. В най-тежката военна 1916 г. на три фронта загиват по различни причини близо 50 000 българи без населението да намалее като цяло, а има години на „българската демокрация“, в които намаляваме по 100 000 на година. За тях един сегашен евродепутат искаше да му благодарим, че партията му е отворила границите за българите. Забрави да спомене за затварянето на 3200 предприятия. Сред тях беше е БГА „Балкан“, чиито основи простите български летци бяха положили още през 1923 г.

Та тази дефиниция за състоянието на българската нация ми се ще да чуя от българските политически мъже - някои от тях с докторски степени. Ако трябва да им подскажа къде да прелистят, нека да прочетат последните три параграфа от чл. 2 от Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, приета от ООН от 1948 г. и ратифицирана от Народното събрание през 1950 г. В нашата действителност написаното там е процес от повече от три десетилетия, има устойчив характер и придобива формата на престъпление спрямо човечеството. Внимателното прочитане на текстовете може да подскаже и краткото съдържание на необходимата ни стратегия за излизане от това състояние през следващите 20 години, със съответните цели. Например - създаване на условия за живот, целящи физическото възпроизводство и оцеляване, налагане на мерки за повишаване на раждаемостта, завръщане на децата ни в Родината и др. Задължително трябва да им създадем Родина и тя да бъде припозната.

За да доживеем някой по-умен от летците, а може би и летец да формулира националния ни идеал, липсата на който профанизира съдържанието на всички написани близо 190 стратегии и доктрини. Отново да подскажа, че него го е имало и за него са жертвали нашите предци във въстанията и войните за национално освобождение и обединение. Нацията трябва да знае за какво съществува, какви са и идеалите, какво бъдеще да има и как да го брани. И това да бъде парадигма за всеки. Най-вече за лидерите u. Дори и да се случи глупак да дойде на власт, да знае, че трябва да върви по път, начертан от колективния разум. Защото държавата е съвкупния материален продукт на хората, които живеят в нея и всеки един трябва да знае, че е част от системата и какво да прави в нея, за да живее добре и да имат бъдеще децата му.

Тогава може би ще спрем и да се ругаем. Ще спрем войните помежду си. Ще спрем да преизбираме позабравени провали от миналото, ще търсим и намираме истинските си лидери. Аз лично по повод на изречената поредна реплика (ако е изречена) от никого не искам извинения. Важен факт от летателната ми биография е, че за първите 10 години участвах в 16 погребения на мои колеги, инструктори и другари, загинали при изпълнение на служебните си задължения. Били сме млади мъже и всеки един от нас неминуемо е мислел какво да прави със собствената си съдба. Не познавам някой да се отказал и да е оставил летенето и службата. Въпреки рисковете и живот „далеч от света“, сме имали чувство за дълг и сме си носели кръста докрай. Това е част от историята. Сега преди да се изрекат подобни квалификации трябва да имаме здравия разум и да си спомним, че млади хора денонощно носят бойни дежурства на стоянките, за да има спокойствие, спасени човешки животи и защита от бедствия и аварии. Ако на някой задължително трябва да се поднесе извинение е на майките, чиито синове останаха завинаги горе. Трябва да има промяна, дори само защото проблема ни е и морален, за да спрем процеса на заличаване.

* Полк. проф. д. в. н. Димитър Недялков е преподавател във Военна академия “Г. С. Раковски”, пилот от ВВС с над 1500 летателни часа.