Негативната политическа инерция на европейските лидери води до все по-силното маргинализиране на ЕС

Изолацията на САЩ преориентира света

През последните години, да не говорим месеци, стана отново модерно почти всеки да разбира от Русия, Путин и изобщо от мястото на тази държава в съвременния свят. Часове преди началото на световното по футбол в Русия глобалната и регионалната риторика продължава да бъде разнопосочна, но и с все повече използване на условното наклонение спрямо връщането на Федерацията в групата на Г-7, или отпадането на икономическите санкции срещу Русия. Създава се впечатлението, че месецът, посветен на футбола, е своеобразен раздел, след който процесите ще продължат, но с надеждата, че ще бъдат в посоката, очертана от поредицата срещи на ключови глобални и регионални организации.

С излизането на Доналд Тръмп и Еманюел Макрон на световната сцена човечеството се качи на една въртележка, която с времето все по-силно и бързо се върти. Отпадат политически аксиоми и правила, които през последните няколко века определят акцените и очертават тенденциите, които постепенно и най-вече бавно влияят и преструктурират геополитическото пространство. Непредсказуемост се превърна в ключовата дума, определяща политиката на американския президент. Излизането на САЩ от парижката декларация за климатичните промени, от транстихоокеанското споразумение за свободна търговия, от иранската ядрена програма, както и влезлите в сила мита за стомана и алуминий за Канада, Мексико, Китай, държавите от Европейския съюз, засилват изолацията на САЩ, но вероятно добре работят за заветната цел на Тръмп – втори президентски мандат.

Не така устойчиво, но достатъчно амбициозно, френският президент Макрон също разчупва клишета и с лозунга „реформи в ЕС”, се опитва да пребори икономическата конкуренция с държавите от централна и югоизточна Европа, ярък пример, за което е проблемът с правата на превозвачите. Битката в защита на националния и корпоративния бизнес в Съюза, в унисон с английския брекзит, каталунския казус и дългите и трудни преговори за съставянето на германско правителство, гарнирано с постоянните проблеми с миграционната криза и сложните взаимоотношения с Турция, се превръщат в маркери на засилващата се деградация на политическа Европа.

През първата половина на 2018 г. геополитическата промяна продължава да стресира световните общества. Българското европредседателство бодро се бори с много думи и срещи за евроинтеграцията на Западните Балкани, но не решава нито един регионален или глобален проблем. Това обаче не е и нужно. То е невъзможно за държава, която системно пропуска шансовете за авторитетен играч, а не на пионка в чужди схеми. Регионалните и глобалните фактори продължават да очертават тенденциите на утрешния ден. Под знака на дезинформацията с основните акценти - скандала „Скрипал”, евентуалната химическа атака в Сирия, се създаде усещането, че думите са по-силни от оръжието. Освен това активната русофобска кампания преди и след президентските избори в Русия доведе до засилването на военното производство и закупуването на различни видове оръжия във впечатляващи количества.

Светът се въоръжава, но и продължава да се изненадва от думи, действия и процеси. Срещата на руския президент с Федералното събрание, на която разказа и показа различните видове оръжия, които Русия притежава, както и убедителната победа на изборите, които дадоха поредния мандат на Владимир Путин за президент, започна интересен период в световната политика и дипломация. Търговската война, която САЩ започна с ЕС, очерта два като цяло взаимоизключващи се процеса. Единият са продължаващите антируски изказвания, които обаче не са препятствие за активни политически срещи и икономически сделки. Които поставят своеобразен рекорд за изминалия месец май. Владимир Путин посрещаше в Москва, Сочи или Санкт Петербург водещи европейски и азиатски лидери, което няма паралел по интензивност и резултати през изминалия XX век. Типичен пример за икономически интереси, но политическо поведение, е германският канцлер Ангела Меркел, която не иска Русия в групата Г-7 и е за премахване на икономическите санкции срещу Русия, след като има резултати от минските споразумения. Това обаче не е проблем за изграждането на газопровода „Северен поток-2”. Френският президент Макрон също посети Русия, върна се от Санкт-Петербургския икономически форум с 15 договора за милиарди, но това също не промени неговата позиция за мястото на Русия. Доналд Тръмп взриви срещата на Г-7 в Канада с предложението си за връщането на Федерацията в лоното на най-развитите държави в света, което беше подкрепено само от италианския премиер.

Тази негативна политическа инерция, най-вече на европейските лидери, води до все по-силното маргинализиране на ЕС в решаването на глобалните и регионалните проблеми. Показателна е активността на азиатските държави, чиито регионални организации като Шанхайската организация за сътрудничество, форматът „Астана” на Русия-Турция-Иран за решаване на сирийския казус, задълбочаващото се всестранно сътрудничество между Пекин и Москва с многомащабните икономически и политически проекти, показват възможностите, които вече има Русия. Неслучайно германският президент Франк Валтер Шайнмайер в знаково интервю в деня на инагурацията на Владимир Путин заяви, че Русия се отдръпва от Европа. Това е неоспорим факт, последван от интензивните политически пътувани в източна посока.

Не може да бъде елиминирано българското участие в този маратон. Срещата на Путин с президента Румен Радев и премиера Бойко Борисов възроди стари проекти със силен енергиен привкус, което изпълни публичното пространство със стари тези и поръчкови говорители. За съжаление, това за пореден път показа както изпуснатите диверсификационни възможности на България, така и отсъствието на политици, които да използват създалата се благоприятна ситуация за позитивна промяна. Отново обаче сме в ситуацията от периода на първото правителство на Бойко Борисов, когато публичната битка „за” и „против” руските енергийни проекти, доведе до публично и задкулисно спиране. Времето показа, че това е от полза най-вече за Турция, която още от 2006 г. предлага на водещите страни от ЕС да съдействат за влизането й в Съюза с гарантиран от Анкара енергиен план. Чрез него ще може да въздейства политически върху Москва с контрол върху нефтените и газопроводите, които преминават и ще се строят през турска територия. Това е на път да се случи, въпреки че пред политическата воля на големите технологични пречки няма. Едва ли Берлин спокойно възприема факта, че енергийните потоци от Турция, независимо кои европейски потребители ще задоволяват, няма да увеличи арсенала от средства, с които да поставя в различна степен на зависимост европейските държави.

Освен това не може да бъде пренебрегната информацията, че през изминалата година потреблението на руски газ в Европа драстично е нараснало, което отново поставя европейските лидери пред дилемата „за” и „против” Русия. В енергийния XXI век продължава енергията да определя икономически акценти, но не и дългосрочни политически измерения. Последните обикновено са част от многоаспектна политика, в която участниците са повече от един.

Изолацията на САЩ, подчинена на протекционистката политика на Тръмп, естествено преориентира света. Отново се показа, че полюсите са много, но независимо от ясно заявените претенции на Китай за световен все още икономически център, политическата инерция със сериозен икономически привкус към Русия, отново се възражда с хиляди условности и уговорки. Времето се движи бързо, може би за месец всичко ще бъде футбол. След това обаче ни очакват интересни времена, за които остава надеждата, че човечеството е готово да отстоява себе си и бъдещите поколения.