Тръмп е опозиционен кандидат, който се опитва да се позиционира като миротворец

Американската външна политика не се прави по еднолични хрумвания, а е продукт на двупартиен консенсус

“Убеден съм, че внимателното управление на нашите отношения със Съветския съюз зависи от една принципна, последователна американска външна политика. Не търсим нито конфронтация, нито конфликт, но за да избегнем и двете, трябва да останем силни и решени да защитим интересите си... По отношение на програмата за мир подчертавам високия приоритет на намаляването на стратегическите въоръжения. Многократно съм казвал в тази предизборна кампания, че ще седна на масата със Съветския съюз толкова дълго, колкото е необходимо, за да договорим балансирано и справедливо споразумение за ограничаване на оръжията, предназначено да подобри перспективите за мир”.

Това са думи на Роналд Рейгън в неговото специално телевизионно обръщение, посветено на външната политика от октомври 1980 г., броени дни преди президентските избори, които спечели. С просто око се вижда, че предизборните тези на бъдещия президент-епоха, Роналд Рейгън, са далеч по-меки от стоманено твърдия курс спрямо Москва, няма призиви “премахнете тази стена", няма я още “Империята на злото". Има само контури на тази бъдеща политика, но опаковани в дипломатични формулировки и умереност. Ако по онова време имаше Фейсбук и достъп до него отсам “желязната завеса", със сигурност черно-бялото мислене на запалянковщината и “експертизата” на яхниената геополитика щяха да правят гороломни заключения от тези предизборни изявления. Противниците на съветския режим щяха да цъкат с език и да обясняват как съветското КГБ е купило Рейгън и затова говори мекушаво за СССР. Верните на “народ, партия и държава” пък доволно щяха да потриват ръце – няма къде да мърдат “краварите", ще се договарят с “нашите". Просветената общественост обаче знае как бяха разгърнати контурите на тази външна политика по времето на президентските мандати на Рейгън – в политика, насочена не просто към сдържане на Съветите, а към разпад на мухлясалия съветски лагер. Още на втората година от мандата си, през 1983 г., вече като президент, Рейгън произнесе своята знаменита реч, в която нарече СССР “Империя на злото". Забелязвате ли реторическия контраст между предизборната реч и президентската реч? Не е разминаване на предизборни думи и управленски дела. Просто има съществена разлика между целите на една предизборна кампания и реалностите на висшата политика. Много често тази разлика изисква различна “глаголна температура" в тезите и посланията, внимателно подбиране на акцентите. Едни и същи в основата си политически намерения и ценности се формулират понякога по-крайно или по-мъгляво в условията на предизборна кампания, за да може от шарения пъзел на обществените нагласи и тенденции, каквито винаги има в големи и сложни общества като американското, да се подреди онази обществена коалиция, която да избере американския президент.

Защо казвам всичко това ли? Защото вече цяла година слушам всевъзможни коментари, че ако дойдел Тръмп отново на власт, или евентуално Рон ДеСантис, това означавало край на подкрепата за Украйна и нищо друго. Щипва се някое предизборно изказване на Тръмп как щял да спре войната за 24 часа, или пък на представителите на радикалното крило в Републиканската партия, като Марджъри Грийн, Мат Гаетц или Джош Хоули, и се правят гороломни заключения. Подобни изказвания спекулативно се хиперболизират от про-кремълската пропаганда и това усилва впечатлението сред широката аудитория, че Доналд Тръмп “играе" за Путин. Американската политика обаче е нещо много по-сложно и многопластово от повърхностните запалянковски емоции.

По темата с Украйна трябва да се държи сметка, че САЩ са в началото на оспорвана и трудна предизборна кампания за президентския вот през 2024 г. Няма кампанийна стратегия на един опозиционен кандидат, която да успее с дрънкане на оръжие и призиви за война. Тръмп е опозиционен кандидат, който се опитва да се позиционира като миротворец. Естествено, че Републиканската партия и самият Тръмп критикуваха президента Байдън, че е отишъл в Киев, а не при бедстващите американци след аварията в Източна Палестина, щата Охайо. Това не е “подкрепа за Русия". На нас, тук на няколкостотин километра от руската агресия, това няма как да ни хареса. Но американските политици правят кампания за умовете и сърцата на американските избиратели, а не за нашите. Кой опозиционен кандидат няма да отиде при бедстващите си сънародници и оттам да разкритикува действащия президент, че отива на посещение в чужбина? Никой! Такива са железните закономерности на предизборната борба.

Кой обаче е казал, че ефектната предизборна заявка на Тръмп, че ще приключи войната за 24 часа с преговори, непременно означава приключване в полза на Русия? Ако поставим нещата в контекст, би трябвало да си спомним, че 45-ят президент на САЩ Доналд Тръмп не само беше президент на мира и не разпали нови войни, но в същото време имаше изключително твърда линия срещу Кремъл и Путин. Не друг, а Тръмп упражняваше огромен натиск срещу Европа, в частност срещу Германия, и дори от трибуната на Общото събрание на ООН призова Берлин да скъса с енергийната си зависимост от Русия и да спре “Северен поток". Защо се забравя, че не президентът Обама, неговият виципрезидент Джо Байдън (днес президент) и тогавашният заместник-държавен секретар Блинкен (днес държавен секретар) предоставиха на Украйна значими количества от модерните противотанкови оръжия Javelin и купища други оръжия? Направи го президентът Тръмп и това се оказа решаващо през миналата година за отблъскване на първоначалния щурм на руските агресори, достигнал до Киев. Някой предприемал ли е по-остра атака срещу терористичните действия на ислямисткия режим в Иран (днес съюзник на Русия в агресията срещу Украйна) от Доналд Тръмп, който ликвидира ключовия ирански генерал Касем Сюлеймани?

Разбира се, че в Републиканската партия има влиятелни среди, които предпочитат изолационистки курс по отношение на Украйна и Европа. Има и обществено мнение в САЩ, което започва да се уморява от харченето на стотици милиарди за една далечна за тях война. Но това съвсем не означава, че с евентуалното влизане на Тръмп в Белия дом ще има обрат в подкрепата за Украйна, който да облагодетелства Русия. Не слушайте какво говори Тъкър Карлсън от Fox news или сенатор Джош Хоули. Техните гласове нямат нужната тежест, за да определят американската външна политика. Чуйте твърдата позиция на дългогодишния сенатор-републиканец Линдзи Греъм. И не забравяйте, че американската външна политика не се прави по еднолични хрумвания, а е продукт на двупартиен консенсус, който се формира и контролира чрез сложната властова конструкция на двукамарния Конгрес и Белия дом, която най-често е разпределена между двете партии. Българският интерес повелява нашата външна политика и лидери на обществено мнение да търсят и дори да изискват активен ангажимент на нашите американски партньори към НАТО и към сигурността на Европа в контекста на руската заплаха. А не да се влияят от вятъра, който вее от предизборните полемики в САЩ. Именно от тази позиция ще съдим за действията и на Тръмп, и на републикнците, ако спечелят изборите. Защото след 24 февруари 2022 г. вече нищо не е същото.