Този нов он- и оф-лайн свят вече променя преподаването, ще промени и образователните ни институции

На 8 декември в България празнуват българските студенти. Празникът възниква през далечната 1902 г. като патронен празник на Софийския университет. Първоначално, а и в наши дни, се празнува на 25 ноември. Това е денят на Св. Климент Охридски, ученик на солунските братя, един от Светите Седмочисленици и патрон на Софийския университет, който традиционно се счита за покровител на българското висше образование. (Когато през 1916 г. България преминава от Юлианския към Григорианския календар датите на църковния и на светския празник се разминават с 13 дни.) Така от 1962 г. 8 декември е празничен ден на студентите. 

В последните години 8 декември се сведе но буквалното възпроизвеждане на „Gaudeamus igitur, Juvenes dum sumus“ („да се веселим, докато сме млади“) – куверти, пиене до зори, бясно шофиране. Денят е повод за повдигане на темата за състоянието на висшето образование и науката в България.

След Освобождението години тече дебат дали българската държава и общество имат нужда от университет. „Заради какво“ и „поради що“ да имаме висше училище и няма ли да бъде по-евтино и безопасно за държавата да изпраща в странство да се обучават необходимите ? за „бъдащето“ специалисти? Още през 1880 г. по предложение на Министерството на просвещението е внесен в Народното събрание проект за Основен  закон за училищата, чиято идея е да се създаде българско висше училище. През 1887 г. е издадена Наредба от министъра на просвещението Тодор Иванчов за откриване на педагогически клас към Първа мъжка гимназия в София. Година по-късно, на 25 ноември 1888 г., Народното събрание преобразува Висшия педагогически курс във Висше училище, преименувано през 1904 г. на Университет. (Думата „университет“ произлиза от латинския израз „universitas magistrorum et scholarium“, което означава „общност от учители и ученици“.) Още от 1900 г. мисията на „Университетъ въ София“ е „да се самоосъзнаят преподавателите като съградители на българския университет, да се определи смисълът и значението на Университета: първо, заради самата наука и обучение, развивани у нас, а после и в полза на обществото и на българската държавност“. Казано по друг начин преподавателите имат роля както в Alma Mater („Vivat academia, Vivant professores“ / „Да живей академията, да живеят професорите“), така и в обществото и държавата („Vivat et respublica, Et qui illam regit“ / „Да живей държавата, и който управлява“).

След 1989 г. висшето образование се промени. Висшите училища станаха 52, а научните организации от една (БАН) – 19. Сблъсъкът с чалга-културата и с псевдонауката направи от университетите в най-добрия случай умерено печелещи предприятия, а в най-лошия – образователни пирамиди. Спор няма, че образованието дава шанс за по-добър и по-достоен живот на отделния образован човек, най-често извън България. В съвременния несигурен, динамичен и рисков свят изискванията към образованието се променят.

Какво обаче се случва в университетите и научните организации? Има усилия за поддържане на „висока култура и наука“, за „възпроизвеждане и предаване на традицията и културното наследство“ в университети и научни организации, които се броят на пръстите на едната ръка. Кризата застигна висшето образование и науката. Девалвацията на научните степени и академичните длъжности се настани трайно с модела „ГЕРБ“ през 2010 г. и Закона за развитие на академичния състав в Република България. Хора с качества и без качества за преподаване и за създаване на наука вече се титулуват като носители на докторски степени и като хабилитирани лица. Част от тези авторитети в последствие станаха част от „дългата“ експертна скамейка на доминиращата през изминалото десетилетие партия в управлението.

След висшето образование и науката беше ред на средното образование. Законът за предучилищното и училищното образование (от 2015 г., в сила от 2016 г.) промени коренно философията на програмите. Завършилите по новите учебни програми гимназисти през тази академична година са в аудиториите в 1 и във 2 курс. Както се казва пропуските в знанията са станали пропасти (социалните мрежи също допринесоха за това). Частните уроци и висшето образование трудно компенсират дефицитите в ключови компетентности (четене на дълги текстове без картинки, говорене със сложни изречения, аналитично мислене, писане на ръка или на компютър и др.). Този нов он- и оф-лайн свят едновременно, в който са студентите, а и учениците, вече променя преподаването (дистанционно и хибридно), така ще промени и образователните ни институции занапред.

Университетът не е самоцелна и мухлясала институция. Мястото на университетския преподавател е както на академичната катедра и на парламентарната трибуна, така и на площада и в медиите. Защото „значението на професора като педагог се състои не само в неговия научен авторитет, но и в обаянието, което произтича от нравственото достойнство на неговата личност“ (из Декларация „Към българското общество“  на Академичния съвет под ръководството на Ректора проф. Стефан Киров, приета на 31 януари 1907 г.).

„Vivat nostra societas, Vivant studiosi / Crescat una veritas, / Floreat fraternitas, / Patriae prosperitas.“ (Общността ни да живей, учените също! / Правдата се извисява, / Братството ни силно става, / Страната ни – могъща.)