Как в отношенията си със Скопие изтървахме питомното, а сега сме изправени пред нуждата да гоним дивото

Трябва крайно внимателно да подбираме конкретните си политически стъпки към РС Македония

Като гледам и слушам как институциите са се разтърчали да демонстрират готовност да развиват връзките с колегите си от Република Северна Македония, за пореден път си давам сметка, че всичко това щеше да бъде много приятно, ако не беше толкова тъжно. Защото за пореден и достатъчно болезнен път ни показва колко висока е цената на изгубеното време, в което можеше да се направят толкова неща, или да не се направят толкова грешки и пропуски в двустранните ни отношения със Скопие. И да не се стига в ситуация като сегашната, за която мъдрият български народ е записал пословици като „когато яйцето дойде до задника“, или „изпусни питомното, пък после гони дивото“. Нещо такова.

След една година, на 15 януари 2022 г. ще отбележим три десетилетия от признаването на Република Македония от България като суверенна и независима държава. Не беше чак толкова отдавна, че да не помним този момент и вътрешно-политическата драма у нас около акта на признаването – това отговаря ли на стратегическите  ни национални интереси като нова, демократична държава, или е поредното предателство по отношение на българската кауза оттатък границата. И досега има критици, които държат на втората част от това политическо уравнение. Чувам, че вече млади историци готвят докторантури по теми от този период, значи, дошло е време за осмисляне и преосмисляне. Но не затова ми е думата. Думата ми е за тези тридесет години оттогава, в които отношенията ни с младата държава на югозапад преминаха през различни  периоди на хладина или просветление, на надежда и на сръдни, на тънки сметки и балкански тарикатлъци, които в края на краищата ни доведоха до тук, където сме сега.

Като се замисля, основната характеристика на тези отношения и на българското внимание към тях през всичките тези три десетилетия е цикличността. Уж като държава имаме специфичен интерес към Македония като най-близка до нас, уж приемаме македонците, при това напълно основателно, като най-близки роднини, уж всички бленувахме тази „Берлинска стена“ между нас най-после да рухне веднъж и завинаги, но погледът ни се насочваше нататък, само когато или избухваше някоя криза между нас, или трябваше да им помагаме в тревожна ситуация. През останалото време губехме интерес, може би защото си имахме достатъчно вътрешни проблеми за решаване тъй като и нашата „транзиция“, както наричат край Вардар прехода, не беше никак лесна. И периодите на липса на интерес като времетраене бяха много по-дълги от тези, в които си общувахме по-близко. 

Най-типичен, май, бе периодът на управлението на Никола Груевски, особено от един момент нататък. Пълно мълчание за това какво режимът на Груевски прави, как се чувстват хората с българско самосъзнание там, какви процеси текат в Повардарието, как те се съотнасят към българските национални интереси. Преките институционални контакти се сведоха до санитарен минимум, проектът за двустранен Договор за добросъседство, който българската страна предложи, бе забутан преднамерено под папките в най-долното чекмедже на чиновниците в македонското външно министерство.

БНТ закри своя кореспондентски пункт в Скопие, като в края на август 2010 г. натоварих цялата служебна техника на един микробус, върнах ключа на хазаите и казах „довиждане“ на столицата на Република Македония. На следващата година и БНР изтегли кореспондента си Мартин Минков и закри пункта в Скопие. И досега смятам, че не финансовите причини, които ръководствата на двете медии изтъкваха като мотив за закриването на кореспондентските бюра, бяха решаващи. Просто трябваше да демонстрираме, че като държава участваме в изолацията на режима на Груевски и по този начин да декларираме политическа коректност пред някой друг. Все още приятели и колеги се опитват да ме убедят, че  позицията ми срещу президента Росен Плевнелиев, който за пет години като държавен глава не стъпи в Република Македония, не е била правилна, защото други, по-висши интереси са налагали подобно негово поведение. Може би са прави, но само гледано от тяхната камбанария.

Смятах и продължавам да смятам, че ако страната ни, държавата ни, народът ни имат специфичен интерес към Македония, различен от интереса на всички други държави наоколо, а ние имаме такъв интерес, трябва крайно внимателно да подбираме конкретните си политически стъпки към Скопие. Уж бяхме силни с експертизата за Република Македония и за Балканите, уж това, уж онова. Изгубено време. В това число и най-вече за това да убедим нашите партньори в НАТО и в ЕС в достоверността на позицията ни, да подготвим тяхната подкрепа за  ситуации като сегашната. А и да ги убедим, че нашето поведение е в хармония с историческите ни национални интереси, които не противоречат на общата позиция на двата съюза, в които членуваме. Но някой трябваше да го направи, а не сега да ставаме свидетели на инициативи като тази на проф. Овчаров тепърва да градим международно лоби. Страхувам се, че е късно.

 Казвам всичко това, защото съм почувствал  неведнъж на гърба си тази цикличност. Имаше моменти, в които бях единствен български журналист в Скопие и  се скъсвах от работа да предавам кореспонденции в София за всяка медия, която ми е възлагала репортажи. Минават тези три-четири ударни дни и после – дълго мълчание, въпреки че предлагаш теми за информации със същото усърдие, както  преди. Може би само  през бежанската вълна от 1999 г. и при кризата през пролетта и лятото на 2001 г. бе по-различно, докато не дойде 11 септември и вниманието рязко и продължително се насочи другаде. Стигна се до там колега от нюзрума на БНТ къде на шега, къде истински да ми  препоръча да не предлагам включване в емисиите, ако „нямаш най-малко три трупа“. Къде да ги намеря?

Сега чувам, че обществените медии щели да откриват отново свои кореспондентски бюра в Скопие, щели да развиват сътрудничеството си с колегите край Вардар. Такива са поне заявленията на шефовете им. Май яйцето дойде на мястото си. След като десет години направихме така, че в Скопие да няма българско медийно присъствие, след като оставихте родната медийна общност да научава за случващото се оттатък границата от тамошните  местни медии и ползвайки ги, често да не успява да се ориентира в истината, дори да прави грешки, страхувам се, че и сега в бързането може да се сбърка. Пък и в това време на фалшиви новини… Добра новина е, че „моята“ БНТ ще възстанови кореспондентското си бюро в Скопие, но опитът ми в работата с МТВ ме кара да препоръчам да се отнасяме към практическата страна на това сътрудничество с голяма доза внимание. Пък и да кажа, ако не знаете, че оттатък с едно око гледат на българите, когато зад гърба им стои солидна институция като БНТ и българската държава, а с друго, когато се ползва местна логистика.

По определени причини, и главно поради настъпила криза в отношенията ни във връзка с нашето „не“ на старта на преговорния процес на Република Северна Македония, сегашният „активен цикъл“ на българското внимание около темата за Македония е най-продължителен и най-дълбок. И би било добре той да бъде възприеман като старт на последователен, настойчив и системен интерес към всичко, което става край Вардар и би било от полза за българския интерес. За да няма странни паузи, след които отново да става дума за „яйцето, което тръгва да се чупи“.