Излезе сборник с рецензии и статии, дело на Йордан Т. Христов

Ранната му кончина през 1998 г. слага край на активната му журналистическа и литературно-критическа дейност

Годините на Голямата промяна нанесоха необратими щети на литературната критика

Съпругата му Гергина Христова събра голяма част от творчеството му и с лични средства издава томчето

Тези материали са излизали във вестниците „Отечествен фронт”, „Отечествен вестник”, „Народна младеж” и др.

В първата част четем статии и рецензии за видни български писатели

Годините на Голямата промяна нанесоха необратими щети на литературната критика, която все пак – независимо от идеологическата си окраска при социализма – беше някакъв коректив срещу графоманството. Особено през новия век оценката на литературните процеси беше оставена на самотек, на приятелска основа или се изроди в чисто рекламна стратегия, финансирана от издателствата. Една нова книга, появила се преди 3 месеца, ни припомня каква точно беше мисията на тази незаобиколима някога фигура. 

„Тихият критик” (2021, „Пони” ЕООД) е сборник с рецензии и статии, дело на Йордан Т. Христов – добре познат автор на пишещите братя в периода 70-90-те години. Ранната му кончина през 1998 г. слага край на активната му журналистическа и литературно-критическа дейност. В негова памет съпругата му Гергина Христова събра голяма част от творчеството му и с лични средства издаде томчето. Премиерата събра в Клуба на журналистите в София десетки негови колеги. Събитието водеше Антоанета Титянова, музикалните интермедии бяха дело на Михаил Шишков, а с откъси от книгата се включиха Владимир Игнатов и Виолета Митрова. От своя страна, поетът Георги Константинов разказа спомени за приятелството си с Йордан Т. Христов. 

Какво ще прочетем в това антологично издание?

Тук се оглежда калейдоскопичното многообразие на нашата литература през 20. век. Текстовете са кратки, извличат най-важното за рецензирания писател и неговата книга или тема. В първата част четем статии и рецензии на Йордан Т. Христов за видни български писатели, сред които са Алеко Константинов, Гео Милев, Пенчо Славейков, Елин Пелин, Йордан Йовков, Михаил Арнаудов, Владимир Маяковски, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна, Александър Геров, Атанас Далчев, Вера Мутафчиева, Ивайло Петров, Емилиян Станев, Иван Динков, Николай Кънчев, Любомир Левчев, Дончо Цончев, Станислав Стратиев, Лиляна Стефанова, Марко Ганчев, Невена Стефанова, Атанас Свиленов и др. Важно е да се отбележи, че авторът не се ограничава само с български имена; вниманието му се фокусира и върху френската поезия, върху знаковия труд на Ролан Барт „Въображението на знака”, върху романа на Джеймс Олдридж „Един последен поглед”, както и върху литературни паралели – Христо Ботев / Хосе Марти. Всички включени статии отразяват моментното състояние, течащите литературни и културни процеси. На моменти се включва и публицистичният риторичен тон на автора, който пита: „Казваме „Сбогом”, ще кажем ли „Добър ден?”. Патосът му е по повод лекомислените промени в учебниците по литература в първите години след Голямата промяна, когато започва безогледно „изчистване” на автори като Вапцаров, Гео Милев и Смирненски от учебните програми. Този проблем остана конфликтна точка и до днес. Още през 1991 г. Йордан Христов предупреждава: „Очаквам, че основополагащият принцип, крайъгълният камък ще бъде широкият, общочовешкият, хуманистичният подход при оценката на произведения, факти, явления, събития, периоди, поколения... Опасенията идват тъкмо от това: при преоценката на ценностите да не се зачертаят на едро имена и творби... При евентуална нихилистична преоценка зачеркването на произведения, творчество и имена може да ни доведе до абсурда да разпалим съмнения и за ... Ботев”.

Йордан Христов ратува за цялостност на българската литература.

В този смисъл забележителни са свидетелствата, които четем за Вапцаров, озаглавени „Жив сред живите”. Авторът се е потрудил да разговаря с трима другари на Вапцаров от 26-и випуск на Военноморското училище във Варна и с негов съученик. В тези спомени присъства не само автентичен разказ, но една тъга, примесена с възторг – от поета, от неговите многобройни таланти, включително актьорската му дарба, учудвала мнозина професионални артисти. Ето част от спомените на Йосиф Рангелов: „Когато рецитираше монолози от пиеси – беше в някакъв екстаз. По-късно много искаше да постъпи в Народния театър като огняр – да бъде в театралните среди, да укрепне като автор-драматург... Ако се беше хванал там, можеше да стане голям драматург. Той беше влюбен в морето до болезненост – може би щеше да напише и драма на морска тематика. Когато излизахме в отпуск, ходехме на танци, на кино. Понякога казваше: „Отивам да съзерцавам морето, брат”. Вътре в него гореше този поетичен огън и Яворовото „Аз не живея – аз горя” се отнасяше напълно и за него”.

Йордан Христов умее да отличава приносните за литературата ни автори, затова написва няколко рецензии за Иван Цанев, обзорни юбилейни статии за Елисавета Багряна, Атанас Далчев и Александър Геров, дава висока оценка на Любомир Левчев и неговата стихосбирка „Поздрав към огъня”. Оригинална е гледната му точка към „Палто за всички” на Георги Константинов, сполучливо анализира поезията на Петър Караангов, Александър Бандеров и Здравко Кисьов. Интересува се от колегите си критици и добронамерено оценява техния труд. Така в периодичния печат са се появявали негови статии за Михаил Василев, Здравко Недков, Атанас Свиленов, Здравко Чолаков.

Като се има предвид, че тези рецензии и статии са излизали във вестниците „Отечествен фронт”, „Отечествен вестник”, „Народна младеж”, „Средношколско знаме”, „Литературен фронт”, „Пулс”, „Студентска трибуна”, „Труд”, „Народна култура”, списанията „Пламък” и „Септември”, то те носят отпечатъка на журналистическия стил на изразяване – достъпност, лаконичност, диалогичност с читателя. Критикът не се ограничава жанрово – той разтваря и вниква в подтекста на романи и сборници с разкази,  на книги с поезия, хумор и сатира, на академични издания и сборници с литературни анализи. 

В годините, когато никой не си позволява да обели и дума за Николай Кънчев, именно Йордан Христов излиза в „Студентска трибуна” през 1980 г. с великолепната рецензия „Обятие към всичко”, анализираща уникалния афористичен стил на Кънчев в стихосбирката „Послание от пешеходец”. В текста Йордан Христов е усетил аромата на типичната николайкънчевска стилистика, давайки следното определение: „Неговият образно-метафоричен строй има много широки граници – той може да те отпрати дори в библейски времена, но най-често ще се позове на израз, идиом, фразеологичен къс от фолклорно-митологичната ни старина или на конструкции и обрати от катадневната съвременна реч – обогатени, доразвити, функционално оправдани в тъканта на стихотворението”.

Запомних един важен извод, който е свидетелство, че достоверността при анализа няма нищо общо с професионалната литературна оценка. Когато говори за творчеството Любомир Левчев, Йордан Христов казва: „Поезията на Левчев не може да се преразказва, тя може да се почувства и разбере, като се чете. Мисълта му, че „стиховете могат да служат за доказателство, но не се доказват с нищо, освен със себе си”, приляга и към неговата поезия”. 

Втората част на изданието ни запознава с оценката на изтъкнати фигури в противоречивото литературно битие, които навлизат в характера, инвенциите и творческата лаборатория на рано напусналия ни Йордан Христов. Ще прочетем оценките на проф. Здравко Чолаков, проф. Михаил Неделчев, Минко Бенчев, Васил Джерекаров, Борис Данков, Кристина Патрашкова, Иван Матанов, Петър Кънев. Тук ми се иска особено да откроя есето на Теодор Христов за неговия баща, озаглавено „Тъй нежна е нощта” и написано с обич и проникновение през декември 1998 г., няколко месеца след внезапната кончина на писателя. Текстът е блестяща сатира на недооценяването на Таланта в нашия сметкаджийски свят, където високото изкуство е за избраните, а ковчегът е кутията, която завинаги зачерква скромния талант. С препратки към всеизвестната творба „Сваляне от Кръста” на Рембранд Теодор Христов заявява: „Със страданието не се играе на изкуство”. След изкуствоведски анализ на избрани платна от Домие, Дега, Курбе, Сезан, Ван Гог, Гоген, кореспондиращи с темата за смъртта и светлината, за техниката на рисуване и нужното, което ученикът взима от своя учител, навлизаме в личните разговори между баща и син, съпоставящи стилистиките и инвенциите на Достоевски, Хемингуей, Фицджералд: „Нощем разговаряхме за тези светове и за тези странни хора, наречени Гении, които казваха: „А може, пò иначе може...”. Баща ми – такъв ще го запомня – един обикновен човек, който обича поезията, белязан да се разпилява, вместо да се раздава, крехък и беззащитен, олюляващ се в тъмната нощ не от ракията, а от насъбраното омерзение, от простотията в кафенето на писателите и грубата проза на журналистиката, беше по-близо до тази нежна нощ на Фицджералд, отколкото до „безкрайния празник” на мечтания Париж”. 

В тези интелектуални среднощни срещи баща и син спорят за Далчев и Геров, за Ботев и Смирненски, за Достоевски и Балзак, за Стендал и Флобер, Фокнър и Марк Твен. Финалът е белязан от „реалната и страшна нощ” на смъртта.

В предговора на Богдан Иванов талантливо е очертан личностният и творчески профил на Йордан Христов, като е наблегнато на следното: „Мълчалив, вглъбен, той създаваше около себе си атмосфера на духовно съзерцание”. Тази духовна аура очевидно няма нищо общо с днешните крякащи от телевизионния екран „ВИП-критици”, които възхваляват едни и същи имена, дори без да са ги чели. Йордан Христов дълбаeше в онази многозначеща тишина, където живееха истинските стойности, оставащи завинаги в културната памет.