Средновековният  Крън е център на една от деветте големи военно-административни области на Второто българско царство

В казанлъшкия музей „Искра“ се пазят интересни и важни паметници на средновековното изкуство, всекидневния живот и бит, оръжие и военно снаряжение

Изследването на научни проблеми, които нямат „лесно решение“, е стара страст на проф. Николай Овчаров. Достатъчно показателен е случаят с Перперикон – ако днес невероятният скален град е широко известен у нас и в чужбина, посещаван от десетки хиляди ценители на миналото, преди проучванията на проф. Овчаров за него знаеха едва шепа специалисти, и то в крайно недостатъчна степен. Същото би могло да се каже и за други обекти, проучвани от известния наш археолог и историк през последните години – античният и средновековен град Мисионис при Търговище, църквата „Св. Иван Рилски“ във Велико Търново, крепостта Кокалянски Урвич при София, замъкът Вишеград при Кърджали, „Калето“ на средновековния Свищов… 

В новата си книга „Господарите на Крън и техните съкровища“ (София, „Уникарт“, 2022)  проф. Овчаров насочва вниманието ни към един средновековен град, който преди векове е „сърцето“ на Подбалканските полета. Градът има ключова роля във важни събития, останали недооцени от историческата наука, малко или напълно неизвестни на широката публика. Крън е център на една от деветте големи военно-административни области („хори“) на Второто българско царство, чиято история й е разгледана от автора през широката панорама на вътрешната политика, отношенията с Византия, татарската хегемония и османската експанзия. Нещо повече, можем да видим и „гледната точка“ на владетелите на областта – боляринът Смилец, цар на България през 1292-1298 г., деспот Алдимир (брат на цар Георги I Тертер и зет на Смилец), деспот Войсил, който пък е брат на цар Смилец… И така до неизвестната „последна принцеса на Крън“ от времето на османското завоевание.

Един от важните научни приноси на проф. Овчаров е задълбоченият анализ на политическите и военни събития от първата четвърт на XIV в. Авторът прави сполучлив портрет на деспот Алдимир и показва реалните мащаби на водените от него войни – и като съюзник на цар Теодор Светослав (1300-1322), и като самостоятелен политически „играч“. Същото важи и за сблъсъка между цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330) и преминалият на византийска страна деспот Войсил. Проследявайки драматичното време на османското завоевание, проф. Овчаров  изяснява стратегическата роля на Крън като предмостие към столицата Търново, съответно, значението на Крънската „хора“ в българската политика на юг от Стара планина при Иван Александър (1331-1371) и Иван Шишман (1371-1395). 

Книгата на проф. Николай Овчаров е посветена на Крън, но знаем ли къде точно се е намирал този толкова важен град?

Изследователите предлагат различни решения, а отговорът си остава неизвестен. Затова един от основните проблеми в книгата е именно заплетеният въпрос за идентификацията на загадъчния Крън. Разбира се, в община Казанлък има град с това име – така през 1906 г. е именувано някогашното с. Хасът, а причината е близката крепост, която по онова време е приемана за идентична със средновековния град. Проведените много по-късно археологически разкопки показват, че крепостта е от античната епоха, т.е. няма как точно тя да е средновековния Крън… Спорни се оказват и хипотезите, свързани с други крепости в района, вкл. с  онази при с. Бузовград. Отдавайки дължимото на усилията на други изследователи, сред които проф. Иван Танев и Марияна Минкова, проф. Овчаров фокусира вниманието ни върху една, уви, днес несъществуваща средновековна кула на територията на самия Казанлък. „Ключ“ към загадката се оказва черно-бяла снимка от времето преди нейното разрушаване. Привеждайки редица аргументи и убедителни паралели, авторът достига до извода, че именно „Бялата кула“  – име, с което е останала в местната историческа памет,– е замъкът на деспот Алдимир и владетелите на Крънската хора. Съответно, въпросният феодален замък е ядрото на средновековния град. Така получаваме на практика най-убедителния възможен отговор на „загадката Крън“. Още нещо, изразът „така нареченият Крън“, както дословно се изразява византийският  историк Никита Хониат в края на XII в., визира агломерация от укрепления и селища, която в крайна сметка се развива като средновековен град. Що се отнася до самата кула, примерите в тази посока са показателни – онази на известния византийски „магнат“ и император Йоан Кантакузин при Димотика, средновековната твърдина при  с. Маточина, т.нар. Пиргова кула в Кюстендил и т.н. Авторът обръща внимание и на един почти забравен паметник на ранната османска архитектура – тюрбето (мавзолей), изградено от Саруджа паша и неговият син Умур в памет на техния покровител Лала Шахин – свидетелство за падането на Крън под османска власт в края на XIV в. Без съмнение бъдещите разкопки на мястото, където до началото на XX век са стърчали стените на „Бялата кула“, ще изяснят конкретните характеристики на „загадката Крън“. Убеден съм, че културната общественост и местните институции в Казанлък ще оценят необходимостта от такива проучвания, които ще променят кардинално знанията ни за историята на града.  Важни са и наблюденията на проф. Овчаров върху развитието на този тип крепостна архитектура (дълго дискутирана тема за наличието на замъци в средновековна България), свързана пряко със социално-политическото развитие на Второто българско царство и т.нар. феодализация в нейния балканския вариант – важен теоретичен проблем, който все още остава встрани от вниманието на академичната наука.

Верен на себе си, проф. Николай Овчаров ни въвлича в една „история“ – колкото „строго“ научна, толкова и напомняща онези, присъщи за филмовия Индиана Джоунс! Става дума за „откраднатото съкровище“ на „последната принцеса на Крън“, за щастие спасено от хищните лапи на иманярската мафия. Впечатляваща е сребърната позлатена женска торква, която изважда от забравата „последната принцеса“ на Крън! Анализът  на находките от съкровището води до заключението, че  „… ценната колекция от накити е била укрита през 60-70-те години на XIV в. – времето на османското нашествие в Южна България и по-конкретно в Подбалканските полета…“ Сполучливите аналогии с други „видни дами“ от онази епоха дават основание на автора  да изгради повече от правдоподобна хипотеза – знатната господарка „… вероятно е била роднина с най-издигнати сановници в българската феодална йерархия…“ и живяла в последните години от съществуването на средновековния Крън. 

Изложението на проф. Николай Овчаров завършва с изключително полезен аналитичен обзор на пазещите се в казанлъшкия музей „Искра“ паметници на средновековното изкуство, предмети на бита, оръжие и военно снаряжение. Ще посочим само някои от ценните артефакти, които са убедителна илюстрация към историята на Крън и средновековната  област.  Силно впечатление правят два шлема от музея „Искра“, които потвърждават връзките на средновековна България, от една страна, с татарската „Златна Орда“, от друга – със Западна Европа, както и участието на западни наемници в балканските армии през XIV в. Основателен е изводът, че „… експонатите от Исторически музей „Искра” бележат финала на цяла епоха. Епохата на славното българско Средновековие, на цветущия град Крън и неговите господари, борещи се помежду си за земите на Подбалканските полета. Време на героични битки, но и на интриги и предателства…“ 

През последните десетилетия красивата Розовата долина е все по-известна и като Долината на тракийски царе. Казанлък и неговите околности са свързвани както с многобройните тракийски могили и потопения, уви, във водите на язовир „Копринка“ древен град Севтополис, така и с епичните боеве при Шипка и Шейново по време на Руско-турската Освободителна война (1877-1878). С новата си книга проф. Овчаров запълва много сериозна празнота в знанията ни за историята на Казанлък и Казанлъшкия край, но и за средновековна България като цяло. Или, казано иначе, за „… една забравена епоха, за която си струва да говорим повече...“